Яна Язова
Левски (82)

3. През първите дни на месец май

В първите дни на месец май, когато люлякът цъфтеше на тежки ароматни гроздове по цялата крепост, трима другари, добри търговци от ловчанската чаршия, затвориха дюкяните си, почакаха се един други и като кривнаха фесове, тръгнаха надолу по брега на реката, като си тананикаха и рядко разменяха по някоя дума. Който и да ги видеше, можеше да предположи, че тримата младежи отиват на разходка. Истина, да се затворят три дюкяна веднага след залез-слънце, и то такива, които вършеха много добра търговия, не говореше в полза на тримата младежи, нито за това, че те са едни улегнали и благоразумни търговци. Всеки можеше да си каже, че тяхната добра търговия върви благодарение на един сляп късмет. Само тяхната младост можеше да накара всеки минувач да ги извини и да разбере нетърпението им да затворят дюкяните и да излязат по-скоро навън. Беше месец май. Люлякът цъфтеше на Стратеш и пълнеше с аромат цялото корито на река Осъм.

Обаче тримата младежи не влязоха в покрития мост на реката и не излязоха на другия бряг, за да се покатерят по разцъфтелия бряг на крепостта, а продължиха да вървят край реката, упътени към една самотна къща при банята във Вароша.

Най-възрастният от тях, който имаше тридесет години, държеше се по-свободно в новите си дрехи и пристъпваше изтежко, бе Димитър Пъшков, който се занимаваше с търговия на едро. Предмет на неговата търговия бяха ярешки, агнешки кожи, пашкули и сурова коприна. Напоследък той бе откупил от правителството правото да събира десятъка данък от двете села Микре и Сопот, което бе негово родно село, тъй че Димитър наричаше себе си сопотненец, а не ловчанец. Това обстоятелство не му пречеше да бъде считан за един от първите търговци на Ловеч и да минава за един заможен гражданин. Всички в града знаеха, че богатата швейцарска къща „Леонид“ му е открила кредит и всеки месец кореспондира с него. В града кой други можеше да се похвали с такива добри връзки?… Затуй очите на ловчанските граждани твърде често биваха насочени към Димитра Пъшков и той вече бе добил навика да се чувства уважаван и думата му да се чува навред. Това помагаше на младия търговец да богатее и да си бъде един весел и жизнерадостен човек.

Вторият се казваше Марин Поплуканов. Той отиваше към 25 години, но се смяташе вече за мъж и носеше главата си високо изправена. Когато вървеше из чаршията, махаше важно ръце от двете си страни. Обличаше се спретнато, но не се носеше по европейски, както вършеше това другарят му Димитър. Най-хубавата част от неговия тоалет биваха винаги новите му и добре лъснати обуща, които скърцаха на краката му. Марин изработваше за себе си най-добрите обувки, защото беше обущар, и казваше, че всеки клиент гледа в краката на майстора. Син на стария свещеник поп Лукан, израсъл в едно семейство с по-високи духовни интереси, Марин влагаше добър вкус и по-голяма придирчивост в изработката на обуща, за което в скоро време се прочу като най-добрия обущар в града.

Третият и най-млад бе Николчо Бакърджията, който нямаше двадесет години, нямаше кой знае какъв завиден и доходен занаят, но затуй пък беше богат с младост, добро здраве и веселие, което цъфтеше с два червени цвята на неговите свежи, млечнобели бузи. Който видеше Николча, не можеше да не се усмихне. Кой не се усмихва през май, когато види цъфнала роза?…

Николчо вървеше припряно и като подскокваше над този или онзи камък по брега, обръщаше се към своите другари и подвикваше тихичко:

— Истина, много ми се иска час по-скоро да го видя!…

— Всинца ще го видим скоро — укротяваше го Марин Поплуканов.

Никой не можеше в този миг да каже, че Николчо Бакърджията бърза по един друг път в живота си. Че скоро медните котли и тави ще загубят за него всякаква цена, както е загубила цената си рибата за рибаря Йоана, Заведеевия син, когато видял Определения.

Казано било: „Отсега ще станете ловци на хора!…“

Димитър, търговецът на кожи и коприна, и Марин обущарят далеч не бяха тъй нетърпеливи като него и отдаваха особеното му оживление на неговата младост. Досега те бяха чули за боя на Филип Тотю при Върбовка, бяха вярвали в Панайот Хитова, преживяха покрусата от Бузлуджа. Дълго време подир това не се събираха да споделят някоя нова надежда. Дълго време не бяха разговаряли, додето едно приятелско писмо, дошло от Плевен, подписано от един добър другар, Анастас Попхинов, и адресирано до Марин Поплуканов в град Ловеч, не ги върна към онова минало, в което се търсеха, събираха, спореха, обнадеждаваха се от всяка сянка с пищов в ръка, отчайваха се и отново възкръсваха за нови надежди.

Другарят от Плевен пишеше, че при него е дошъл Дякон Левски, изпратен от една силна революционна организация в Букурещ, да събере и подготви българите по села и градове за „близък празник“. В Плевен той спомогнал да се изберат нужните хора, защото „мнозина са звани, но малко избрани“. Съпровождан от него, Апостола ще се отправи към Ловеч.

Димитър Пъшков се изви към Марина и каза бегло, с поглед умислен и светъл:

— Кой знае?… Може пък да има нещо в тази нова работа.

— Ще видим — кротко отвърна Марин Поплуканов. — Ако има някаква надежда, доброволно ще проличи още днес. Плевенци са хора самостоятелни и пресметливи, а моят другар Анастас Попхинов е човек, когото мъчно можеш да излъжеш и поведеш за носа.

— Щом той е приел лично да върши тази работа в Плевен, а на туй отгоре е тръгнал да съпровожда Дякона до Ловеч, сигурно е намерил, че в тази работа има голяма надежда.