Яна Язова
Левски (107)

15. Въпросите на сестра Таисия

Денят, тих и прохладен, какъвто биваше обикновено през лятото под вечните снегове на Юмручал, позволяваше на дежурната сестра Таисия да седи при вратата на Горния метох. Така тя изпълняваше своя дълг на дежурен пазач, а същевременно можеше да си позволи удоволствието да наблюдава отдалеч своите любими цветя върху цветната купола в градината, която сестрите наричаха „бисерът на Горния метох“. Тази цветна купола бе нейна рожба. В нея тя вложи, както правеше това всяка година, всичката си любов към цветята, умение да подбере различни видове цветя, различни по боя и форма цветни коронки, различни по форма зелени листа и да ги съчетае в едно цяло, което да заслужава името „бисер на Горния метох“.

Този ден сестра Таисия нарочно изнесе своя стол до вратата, за да може, като седи на дежурния си пост, да наблюдава цветната купола. Тя примижаваше от удоволствие на слънчевите лъчи и тъкмо си въздъхваше тихо, на вратата се почука с върха на някаква тояга.

— Кой чука? — обади се сестра Таисия, като стана да отвори.

— Беден калугер, който отива пешком за Света гора — обади се тих старчески глас зад вратата.

— Значи, просяк — измърмори сестра Таисия, като отваряше малката врата. — Влез — покани тя дрипавия, опрашен старец, който влачеше с мъка избеляла власеница върху превитите си плещи. Като влезе в Горния метох, той свали от гърба си мръсна торба и я закачи на кривата си тояга.

— Какво си се помъкнал за Света гора? — запита го сестра Таисия, като погледна неговата окаяна външност.

— Цял живот съм искал да отида на това поклонение, сестро — отговори с глух глас старецът, — а ето, годините се изтърколиха, старостта ме завари в манастира при Никопол… И аз реших… Нарамих торбата и тръгнах на поклонническа мъка.

— Ти ще умреш по пътя — решително каза сестра Таисия.

— Ако Бог е немилостив към мене, ще умра, сестро — смирено отвърна старецът.

— Колко дни ще престоиш тук? Трябва да ти приготвя място за нощуване и да помисля с какво ще те храня.

— Не се безпокой, сестро, аз няма да нощувам тук — едва се издаде умореният шепот от едни устни, скрити в проскубана бяла брада и мустаци. Белите власи под пожълтялата му калимавка бяха също така редки и тънки.

— А къде ще идеш?

— Аз ще си почина малко на една пейка тук, във вашата хубава градина — отвърна старецът, — и отново ще потегля на път. Аз съм твърде стар, сестро, за да имам време да нощувам по няколко нощи на едно място по пътя. Ако правя така, аз никога няма да се поклоня на Света гора.

— Чуден човек! — каза сестра Таисия, като го придружаваше до близката пейка в градината. — Защо си тръгнал толкова късно?

— Казах ти, животът се изниза неусетно…

— Така е, животът се изнизва неусетно… и аз чувствам това, въпреки че нямам намерение да излизам от Горния метох.

— Тука е хубаво, остани си тука, ти живееш в истински рай! — въздъхна старият калугер, като седна на пейката, и с един твърде енергичен поглед, необикновен за неговата отпаднала старост, огледа боядисаните сгради на манастира, цялата ограда и градината по всичките й ъгли.

— Аз съм градинарката на метоха — каза сестра Таисия с трепетен глас, — тези цветя са посадени от моята ръка.

— Хвала ти!

Сестра Таисия очакваше той да продължи да я хвали, но поклонникът замлъкна и се замисли. Все пак какво беше той освен един прост калугер, просяк? Какво е увиснала над главата му да го гледа? Какво чака от него?

— Да наредя ли вече да те нахранят? — запита полусърдито тя.

— Не се безпокой заради мене, сестро — събуди се от своята уморена замисленост старецът. — Аз нося в торбата си една коричка хляб.

— Какво, като носиш? — кипна сестра Таисия. — Дръж си я да я гризеш по пътя! Не виждаш ли, че сега се намираш сред най-богатия манастир в царството?

Старецът наведе глава и каза:

— Щом е така, дай ми и ти една коричка хляб.

— Чуден просяк — каза сестра Таисия, когато се намери между сестрите и готварницата. — Занесете му един самун хляб да яде и да има какво да гложди по пътя. Той отива да се поклони на Света гора.

Тя се върна при вратата и седна отново на дървеното столче. Старият калугер си почиваше на пейката и гледаше с примижали очи градината. Когато някоя сестра прекосяваше двора, проследяваше я с поглед. По едно време той стана и дойде прегърбен до сестра Таисия.

— Сестро — смирено каза той, — преди да тръгна отново на път, заведи ме да целуна ръка на вашата света майка.

— Хе, намислил си кога да й целуваш ръка! — отвърна сестра Таисия. Тя си представи с плахи тръпки по гърба колко зле настроена беше тия дни госпожа Евпраксия. Откакто се пръсна слух, че Дякона е заловен в Сопот, нито една от сестрите не смееше да се мерне пред очите й. Изпървом госпожа Евпраксия не повярва на това грозно известие, но на другия ден в метоха влезе запъхтян Иван Мархолев Талигаджията и съобщи, че неговият съсед Иван Фетваджиев е арестуван, окован във вериги и подкаран от двама заптии към Карлово. Лицето на госпожа Евпраксия почерня като изгорен лист. Напразно сестрите я питаха, какво от това, че са закарали Иван Фетваджиев окован във вериги към Карлово? Всеки човек си има своите грешки. Госпожа Евпраксия ги изгледа с вторачени очи и не каза нищо, обаче в този ден тя повярва, че Дякона е бил заловен в Сопот. Тя се затвори в своята килия. Никой не смееше да я безпокои през време на нейните тайни занимания между четири стени. Нито дори Серафима, не. Лицето на Серафима остана спокойно, когато научи, че Дякона е бил заловен в Сопот. Но кой можеше да каже, че по нейното хубаво бледо лице някога е видял тъмно или розово петно? От нея никога нищо не можеше да се научи.

— Защо да не й целуна ръка, сестро? — запита старецът.

— Защото има черен ден.

— Какво е това… черен ден?

— Това значи, че си има голяма грижа и не иска да вижда никого.

— Ти й кажи, че съм на път за Света гора, че искам да й целуна ръка и да получа нейната благословия! — настоя старецът.

— Ако не си толкова стар, тя навярно ще те изхвърли с ритници. Завчера би нашата сестра Младата Макрина така, че всички сестри се спуснахме и не можахме да я отървем.

— А защо я би?

— За да я възпита да не поглежда зад оградата, когато някой минава по пътя…

— Това са бели кахъри — с блага усмивка каза старецът. — Ти иди й кажи, че когато се връщам от Света гора, аз непременно ще мина оттука и ще й донеса благословията на Светиня му.

— А, колкото за това, виж, не се опитвай да й кажеш такива работи! Тя не е от тия свети майки, които държат на това!… Да те благослови, тя може, щом държиш толкова на нейната благословия, но ти не се грижи да й носиш някаква благословия от Света гора!

— Добре, тогава няма да говоря за нея на светогорския светител.

— И добре ще направиш.

— Ще ме заведеш ли сега при нея?

Сестра Таисия въздъхна и стана. Тя не би си направила труд да заведе светогорския просяк при госпожа Евпраксия, ако не любопитстваше да надзърне в нейната килия и да види какво прави от няколко дни игуменията сам-сама, затворена между четири стени. Тя не би могла да откаже благословията си на един поклонник за Света гора и сигурно ще се въздържи да я наругае заради благочестивите намерения на стареца.

Като потропа леко на вратата, тя чу нейния груб глас, който веднага се обади.

— Отвори!

Сестра Таисия открехна вратата. Госпожа Евпраксия седеше в големия си дървен стол в расо и калимавка и без каквото и да е занимание в ръцете си. Тя изглеждаше приготвена за път, а просто седеше в стола и мислеше. Очите й бяха подпухнали и тя погледна втренчено сестра Таисия, сякаш дълго време я бе чакала да й донесе една определена лоша новина.

— Какво има?

— Един старец калугер, който минава оттук на поклонение за Света гора, много настоява да целуне десницата ти и да получи твоята благословия, госпожо — със смирен глас отвърна сестра Таисия, като се поклони. По всичко изглеждаше, че игуменията ще скочи като разярен лъв и ще я изхвърли навън. Но като изправи целия си грамаден ръст, тя извика със силен глас, който прогърмя от нетърпение:

— Да влезе!

Сестра Таисия учудено кимна с глава на светогорския просяк да пристъпи светия праг. Старецът влезе прегърбен и се поклони пред игуменията, която го изгледа с широко разкрити, ожидащи очи.

— Аз отивам за Света гора, майко — изправи глава старецът, — и тъй като минавам оттука, отбих се в Горния метох да получа твоята благословия.

Изведнъж госпожа Евпраксия засия, сякаш светата мисия на немощния старец я изпълни с нови духовни сили и разтърси от радост нейния голям организъм, уморен от лошото настроение на последните дни. Тя протегна ръце към стареца и извика:

— Бог с тебе, брате мой!… — И като погледна учудено сестра Таисия, прибави: — Остани при мене да си поприказваме за твоя манастир и за светите места, които отиваш да видиш! Сестро Таисия, върни се на поста си!

Старецът остави торбата и кривата тояга в килията на госпожа Евпраксия, а сестра Таисия се върна на дървения стол при вратата. Тя дълго време чака светогорския просяк да излезе от дясното крило на метоха, но той продължаваше да си седи при госпожа Евпраксия. Какво можеше да я занимава толкова много този стар просяк?

Когато сестра Феврония зае нейното място при вратата, Таисия постоянно прибягваше до нея да я пита излязъл ли е от метоха един дрипав стар калугер.

— Не, такъв калугер не е идвал при вратата.

Сестра Феврония биде сменена от Серафима. Сестра Таисия дойде при нея и й разказа за светогорския просяк:

— Той дойде, влезе при госпожа Евпраксия, но не излезе от метоха!

Сестра Серафима се усмихна със своята любезна усмивка и запита:

— Какво те тревожи това, сестро Таисия?

— Но какво прави той цял ден при госпожа Евпраксия?

— Успокой се, той не е вече при госпожа Евпраксия — отвърна Серафима. — Ето я, тя излиза със своя катър.

— Чудно нещо, наистина! — извика Таисия. — Това тя не е правила от няколко дни… Старецът й донесе добро разположение.

В това време тежката конска маса, която носеше на гърба си една човешка грамада, зави тежките си копита до отворената врата.

— Здравей, Серафимо! — весело се обади игуменията.

— Добър път, госпожо! — отвърна с любезна усмивка Серафима.

Сестра Таисия я погледна и помисли: „Да бях аз, веднага щях да я запитам къде остана просякът. А лицето на Серафима… колко е красиво и страшно нейното лице, винаги така бледно и любезно усмихнато, като че ли Серафима е умряла, но не сега, а отдавна. Защо тя не запита игуменията къде е светогорският просяк, нали е дежурна при вратата? Защо тя никога не пита?… И затова ли госпожа Евпраксия предпочита Серафима пред всички нас?“

Тя помогна двете да затворят голямата врата и не можа да се въздържи:

— Чудно нещо, къде остана светогорецът?

— Трябва да си е излязъл още тогава, без ти да го видиш.

— Това не може да бъде! Аз прекарах в бдение до вратата.

— Може би госпожа Евпраксия го е извела през малката врата.

— И това не може да бъде. Който стои на голямата врата, той наблюдава и малката.

— Тогава нищо друго не остава, когато госпожа Евпраксия се върне, да я запиташ къде е останал светогорецът, но аз не те съветвам да стигнеш дотам.

Таисия наведе глава и тръгна към своята килия, но мина и край килията на госпожа Евпраксия. За нейно голямо учудване вратата на килията като никога зееше отворена. Нямаше го светогореца. Той бе изчезнал заедно с мръсната си торба и кривата тояга.

— Трябва да е изхвръкнал през комина! — избъбра сестра Таисия.