Яна Язова
Левски (52)

7. Възмездие

Когато Делича се изправи на крака и търти на бяг да излезе от последните улички на Бурнусус, пътят му към полето биде заприщен от безбройните стада рогат добитък на хаджи Ибрахима, които с мучение се завръщаха бежешком към селото. Страшното топуркане на копита разтърсваше цялата околност.

Делича се залепи до една вратня, да не бъде сгазен от копитата на тежките рогати вълнѝ, които се блъскаха в уличката и напираха една въз друга към дома на хаджи Ибрахима.

Когато животните най-сетне отминаха и прахът подир тях се избистри, Делича видя да идат от полето, като бавно се клатеха на две страни и подкрепяха с ръце, старата хаджийка и хаджи Ибрахим.

Делича килна окирливената кърпа на тила си и като пъхна ръце в дълбоките джобове на широките си гащи, мина край тях, като си подсвиркваше.

Лицата и на двамата господари на Бурнусус бяха синьозелени от преживения страх. Навярно те бяха помислили, че ги водят да бъдат убити в гората, и сега, пуснати от разбойниците да се завърнат в село заедно със своите стада, те изглеждаха тъй, сякаш се връщаха от онзи свят в своя стар Бурнусус. По тази причина те не обърнаха глава да погледнат нахалния циганин, който минаваше край тях, двамата господари, с ръце, пъхнати в дълбоките си джобове, като си подсвиркваше с уста. Те бяха преживели такъв ужас в ръцете на разбойниците, че дързостта на едно циганче не можеше вече да им направи никакво впечатление…

Кои раи го бяха издали него, хаджи Ибрахима, на свирепите разбойници?

„Ние дойдохме да подирим възмездие от тебе заради бедните и слаби раи, които ти угнетяваш и грабиш!“ — каза му в малката горичка главатарят на разбойниците, като опря острието на ножа си в гърлото му. Гласът и погледът му бяха страшни. Хаджи Ибрахим прочете последната си молитва. Но страшният този злодей свали ножа си и каза:

„Закълни се и ще те пусна да се върнеш!“

Тогава той се закле, че ще върне на всеки българин роб от околността заграбеното животно и заграбената нива и че от днес нататък ще събира само царския данък.

Като се връщаше към Бурнусус, хаджи Ибрахим мислеше, че от днес нататък във всички свои помишелния и действия ще зависи от волята на този страшен разбойник.

А колко могъщ се бе мислил до днес! Султанът в Цариград и хаджи Ибрахим в Бурнусус!… А ето че една тъмна сила, която разбойникът нарече възмездие, витаеше над неговата глава и замисляше неговото унищожение.

Поради тази хаджи Ибрахимова мисъл Делича можа да премине край него с ръце в джобовете и подсвиркване на уста, без да изяде гърбача му.

След два часа, почти на мръкнало, той съгледа след усилен ход първите разклонения на Средна гора, а на края на една букова гора — Стоян Илийка, който си свиреше в здрача с буково листо. Той си беше пак русият хубавец Стоян Илийка. Песента, която си свиреше, беше весела и очите му се смееха весело.

— Иих, Стоян Илийка! — извика презглава Делича и се хвърли към него да го прегърне.

— Хайде, хлапе, дълго ме накара да те чакам! — погледна го весело Стоян Илийка, захвърли буковия лист и стана.

— Ще ме чакаш зер — отвърна Делича. — Като сте си дошли дотук с най-добрите коне на хаджи Ибрахима, а пък аз бъхтя с боси стъпала…

— Ти да не си полудял да мислиш, че сме се друсали по тези пътища на гърба на едни червени коне, които всеки селянин тука познава? — каза Стоян Илийка. — Още накрай селото ние ги обърнахме с глави към Бурнусус и ги шибнахме по задниците тъй, че те на два скока трябва да са намерили конака на хаджи Ибрахима. Веднага променихме лицата си и каквото можахме от облеклото и по различни пътища дойдохме дотук.

— Знаели сте преки пътеки, а мене накарахте да вървя по царския път! — възрази Делича. Макар и най-малък, той не отстъпваше по нищо на другите.

Стоян Илийка се усмихна и го пипна за ухото, но Делича го перна за ръката и той веднага го пусна.

— Ай, дяволски хлапак! — викна Стоян Илийка. — Защо Добри те нанизва все на моята ръка, не знам!

— Защо да ме нанизва на ръката ти? — запита Делича, като тръгна заедно с него през гората. — Ти си неговият куриер, това е всичката работа.

Стоян Илийка се обърна да го ритне, но се изсмя защото Делича веднага се простря по корем и ритникът му отиде на вятъра.

— Делич — каза той, — тебе или никой не те е бил и не те е ритал, защото не е могъл, или много са те били и са те ритали, че си се научил да си пазиш гърба.

— Научил съм се да се пазя, без да съм бит — отвърна хлапакът, — защото от малък съм си внушил, че не мога да понеса нито един ритник. — И като вдигна пълен с възхищение поглед към своя другар, той въздъхна: — Славна маневра направихте в Бурнусус, Стоян Илийка! Още малко… аха!… Турците щяха да ви хванат! Езикът ми така изсъхна от страх, че аз виках заедно с турците, за да не ми се залепи за зъбите и да онемея завинаги.

— За тебе няма такава опасност — каза Стоян Илийка, но както вървеше през гората, изпъчи гърди. — За събитието в Бурнусус прав си. Турците в Бурнусус никога вече няма да ни забравят. Ненапразно Добри е учил занаята от Левтера. Заградени в цяло село турци, да излезеш с такава врява и да отнесеш пред очите на толкова въоръжени мъже съкровището на хаджи Ибрахима, славна работа, а?… Добри за един миг измисли плана на това отстъпление. Като видя двора препълнен с турци, които размахваха оръжие, извика: „Подгонете добитъка вън от вратата и излизайте с него, като се криете между животните! Всеки да се добере до оседлан кон! Ще отвлека с мен хаджията! Стоян Илийка, грабни бабата!… Напред! Помнете, че след час главите ни ще бъдат забити сред този двор!“ Ръцете на хаджията бяха завързани, той го вдигна като щит пред гърдите си и излетя като вихрушка от вратата. На мене се падна дебелата хаджийка, която не видях как изнесох подир него. Делич, никоя жена в живота ми не ми се е сторила така лека като тази дебела бабичка!

Делича се почеса под кирливата кърпа.

— Поуплашил си се, Стоян Илийка — каза той.

— Трябва да съм се поуплашил — съгласи се Стоян Илийка. — Ти само като си гледал, и езикът ти е изсъхнал. Какво да кажа аз, който за първи път виждам цяло село въоръжени турци срещу себе си?

— Така е — примири се Делича. — Започнали сме вече този занаят, скоро ще навикнем на всичко. Много ли пари отмъкнахте от хаджи Ибрахима, Стоян Илийка?

— Много. Имаше английски, турски лири, повечко рубета, алтъни и други златни украшения.

— Колко оръжия ще имаме сега! — подсвирна Делича и подскокна по пътя си.

— Хм… — каза Стоян Илийка. — Няколко селяни, нещастни жертви на хаджи Ибрахима, ни чакаха по пътя край една горичка и още там Добри им върна парите. Те бяха все стари мъже, а му целуваха ръцете и плакаха от радост.

— Щом е трябвало да им ги върне!… — въздъхна Делича. — Много ли пари им даде?

— Толкова много, колкото им е било взето.

Делича се замисли и дълго време вървя мълчаливо с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Стоян Илийка отваряше напреде му клоните в затъмнилата гора.

— Ами ти, Стоян Илийка — обади се по едно време той, — ти защо си оставил златната си игла да се биеш за доброто на поробените братя?… Ти също можеше да си седиш в Цариград, да шиеш дрехи на султановите войници и да трупаш алтън след алтън в една торба. Ако хаджи Ибрахим ти вземеше тази торба, аз длъжен ли бях да се бия за нея и с цената на живота си да я отнема от ръцете на хаджи Ибрахим?… И всичко това, за да ти я върна?…

Стоян Илийка мълчеше и бързаше.

— Ти щеше ли да приемеш това, Стоян Илийка?

— Не знам — глухо отговори младият мъж. — Но Добри казва, че ние сме тръгнали да отмъщаваме за ограбените!

— Ти как щеше да постъпиш, Стоян Илийка? — настояваше Делича. — Ти щеше ли да ме чакаш в гората сред пътя да ти донеса торбата с алтъните, или щеше да дойдеш и да се биеш заедно с мене, за да я изтръгнеш от ръцете на мръсния хаджия?

— Аз… ако питаш мене… щях да дойда двама да се бием — глухо отговори Стоян Илийка, като се помъчи да прекъсне този разговор.

— Затова те обичам, Стоян Илийка! — тихо възкликна Делича. — Понеже си искрен към мене, и аз ще ти кажа нещо от сърцето си. Ако аз отнемех с бой твоята торба с алтъни от грабливия хаджия, а ти ме чакаше някъде сред някоя гора на пътя, аз щях да мина по други път и нямаше да ти дам парите. Щях да ги дам за оръжие, а оръжието щях да подаря на ония мъже, които знаят да се бият за свободата си. Ако ли пък ти дойдеше с мене и ние заедно отнемехме от общия ни враг твоите алтъни, аз щях да ти кажа средпът: „Дай ми от тях моята част, която ми се пада!“ и щях да отида с моите пари за оръжие. Ако ти с твоята част от парите ме последваш, ние ще си останем братя. Ако ти обаче се върнеш с тях отново да робуваш на село и наденеш хомота на хаджи Ибрахима, аз никога няма да помисля вече за тебе, Стоян Илийка!

— Наближаваме вече — обади се Стоян Илийка.

— А ти какво мислиш? — настоятелно запита Делича.

— Слушай, Делич — твърдо отвърна младият мъж. — Пред мен ти всичко можеш да си кажеш. Ние сме съграждани. Израсли сме под един Балкан… Разбираме се… Не се опитвай обаче да поприказваш тъй пред Добри! Каквото ти казва той, върши го! То никога няма да бъде лошо, в това съм сигурен. Дали може да бъде и по-добро, ние няма да го учим! Събери си ума в главата и още от началото го знай, че Добри е хайдутин. Той не знае какво е шега, нито милост. Преди ти да не си го харесал, той ще отсече с един замах главата ти и ще я забучи на онзи бор. Разбра ли!

Делича изкриви устни в тъмнината, но не каза нищо. Той продължи да се чумери, когато Стоян Илийка го изведе в една малка долчинка, където беше събрана цялата дружина. Добри ги посрещна. Той не можеше да види в мрака неговото лице.

— Много ли се умори, юначе? — запита го весело той.

— Поуморих се зер — отвърна Делича, като седна в тъмното върху голата земя.

— Има хора, завиждат на просяците — обади се в тъмното Гъчо от Кочумларе, — смятат просията за лесен занаят. Но я тръгни ти от врата на врата да си овлажняваш жално-жално очите и цял ден да кривиш уста, и всекиму да се подхилваш за коматче хлебец!… Делич, хващам ти вяра, че трябва да си оплезил език!… Цял ден да просиш из Бурнусус!…

Делича мълчеше, защото го беше яд, че е трябвало да проси, когато Гъчо от Кочумларе се е правил на герой в конака на хаджи Ибрахима. Добри се обади:

— Делич, без твоя сигнал ние нямаше да се измъкнем живи от това проклето турско село.

— Вие излетяхте като орли! — със завист отвърна Делича.

Добри не каза нищо, но и по мълчанието, което бе настъпило, Делича разбра, че всички са доволни един от друг и че се гордеят пред себе си.

Добри се разпореди, щото нему и на Стоян Илийка да се даде по едно голямо парче месо и бял хляб, които бяха задигнали от кухнята на хаджи Ибрахима. После той сложи главата на момчето върху коляното си и то веднага заспа.

— Капнал е от умора — каза Стоян Илийка, като си припомняше думите на хлапака, когато минаваха през гората.

В това време Делича сънуваше, че са извървели целия Балкан и са стигнали пещерата Хан-маара. Добри влезе първи в пещерата и обърна джобовете си пред очите на Делича. Отвътре като два водопада се изсипаха златни пари, които непрестанно звъняха, като падаха върху каменния под на пещерата. След туй той разпаса широкия си пояс и от него започнаха да падат златни нанизи. Подир Добри в пещерата влезе Стоян Илийка, който на същото място изпразни своите джобове и освободи от златните съкровища своя пояс. Подир него влязоха Еньо и Минко от Рахманлие и Гъчо от Кочумларе. Последен дойде Иван Фундата.

Златните пари върху пода на пещерата горяха като купчина звезди. Делича никога не бе вярвал, че толкова много съкровища могат да се съберат на едно място.

— Какво ще правиш сега с тях? — запита той Добри войвода, който се смееше, но не тъй страшно, както се смееше винаги, а с една особена радостна усмивка.

— С тези пари ще купя пушки, Делич! — отвърна той.

Сърцето на Делича се освободи от голяма скръб и той забрави своето недоволство, задето Добри войвода е върнал парите на ограбените селяни.

— Кой ще носи тези пушки? — радостно запита той.

— Робите! — отвърна Добри.