Яна Язова
Левски (3)

2. Какво може да си припомни един пътник

Пътникът обаче трябваше да чака дълго, заслушан в непрекъснатото тракане на чарковете. По двата бряга на реката тракаха повече от 1200 чарка на гайтан. Те спираха само вечерта срещу празник и мълчеха до следната вечер на празника. Тогава несвикналите на тишина калоферци се чувствуваха като глухи, а градът изглеждаше потънал в гробна тишина.

Една вечер, преди години, той влизаше в една от крайните махали на Калофер, когато обичайният непоносим за едно чуждо ухо шум от чарковете започна да се прекъсва тук и там по цялото продължение на реката, додето скоро се преустанови навсякъде.

— Какво значи това? — запита пътникът бедната старица, която влачеше вързоп сухи дръвца към къщи.

— Чарковете замлъкнаха! — извика тя като оглушала. — Утре е празник…

Отначало калоферските жени плетяха гайтани на един мех, натъпкан със слама, с по четири токмачета от двете страни. По този начин те изплитаха на ден по два топа, или на дължина от сто до двеста лакти. След Наполеоновите войни един търговец^[1] от Виена се прибра в родното си място Калофер и донесе със себе си дървен модел на чарк, който да не се кара ръчно, а от вода. Той изпрати този дървен модел в Габрово, който се славеше вече като пръв индустриален град в Българско, с поръчката да му го направят железен. Буйната и бърза река Тунджа му предлагаше вода в изобилие.

В скоро време бреговете на реката се покриха с чаркчийници и във всяка имаше от 6 до 10 чарка, които тракаха денонощно, освен вечерта срещу празник и на самия празничен ден. За едно денонощие те изплитаха вече по десетина топчета, а всеки чарк изплиташе годишно по 2000 топа гайтан. Печалбата беше добра. Жителите на това планинско гнездо много работеха, но и живееха охолно.

Когато турците се сепнаха и сложиха ръка върху всеки чарк, като го обложиха с месечен данък два гроша, калоферци имаха вече един обширен пазар за своите гайтани и спокойно погледнаха на турската намеса в месечната им печалба. Техните произведения бяха добили голяма известност по цялата тогава обширна Европейска Турция, Мала Азия, Беломорските острови и Египет. В Цариград, Бруса и Смирна имаше големи складове с калоферски стоки, защото жителите на това градче не работеха само своя прочут гайтан. Жените изкусно предяха вълна и с помощта на мъжете си я тъчаха на шаяци или на хубави китени алища и черги с разни фигури и цветове. Бояджийството до такава степен бе развито, че лятно време цяла Тунджа биваше обагрена в червено или синьо, особено когато наближаваше денят на някой голям панаир из околността. Тепавиците навред бъхтеха платове за аби и кичета. Цялото население на Калофер, освен пеленаците, взимаше участие в тази оживена работа и в печалбите на тази златна търговия, поради която турците биха нарекли селището Алтън Калофер.

Вниманието на младия мъж бе изцяло съсредоточено към будните кречетала на града, които светулкаха по двата бряга на Тунджа, като плетяха гайтан под мухлясалите от влага покриви, тъчаха шаяци, боядисваха ги и тепаха кичета и аби, когато южният вятър донесе до ноздрите му миризмата на рози.

«Съвсем забравих, че сме в месец май, че розите цъфтят!» — извика той и мислите му, съсредоточени върху производителния труд на калоферските граждани и от пресмятането на техните печалби, литнаха към близките околности на Калофер, покрити през това време на годината с полета нацъфтели рози. Младият мъж си спомни розовите къдри на това дамаско цвете как трептяха при всяко полъхване и разнасяха упоителна миризма по балканските хълмове. Много пъти той е вдишвал тук аромата на розовото масло, който се носеше от покривите на всички къщи.

«Ако бях минал по пътя — каза си пътникът, — което значеше, ако бях вървял по царския път от Карлово за Калофер, — щях да видя нацъфтели розите на Стражата. Това показва също, че утре аз не мога да сляза по пътя!…»

Колкото и рано да тръгнеше утре сутринта от Калофер, той щеше да се изложи на сигурна среща по пътя поне с половината от младите мъже и жени на селището, които отиваха в тъмни зори към розовите градини.

Берачите на рози излизаха в тъмно и от къщи поемаха с празните си кошници по всички хълмове край града, където им бе дошло наум да посадят рози. Когато се разсъмнеше достатъчно, за да се различават предметите, с песни и смях те навлизаха в розовите вълни, като държаха високо своите кошници и ги пълнеха с ароматни розови пъпки. Тази работа те вършеха с усърдие до изгрева на слънцето. Топлият слънчев лъч разтваряше розовия цвят и неговият аромат излиташе заедно с росата.

«Когато те се приберат, за мен ще бъде вече късно да изляза. Ще трябва да престоя целия утрешен ден в града и да изляза късно вечерта по това време» — каза си той, повдигна се от тъмния корен на дъба и още веднъж погледна шумното селище под себе си. Тракането по двата бряга на Тунджа навсякъде следваше своята бързина, но лампите на прозорците гаснеха една след друга, дървените кепенци се наместваха зад стъклата и по улиците наставаше мрак. За да отидат от едно място на друго, мъжете носеха фенери. Такива нощни светулки бляскаха още тук-таме из града, за да потънат и угаснат в някоя тъмна вратня.

Пътникът тръгна полека по хълма, като човек, който търси да намери една позната пътека. Високо над Калофер и почти извън него се белееше двуетажната голяма черкова «Св. Архангел»^[2]. Щом я съгледа, младият човек намери пътеката, която диреше, и със сигурни крачки се спусна към града.

Тази черкова «Св. Архангел» имаше още две сестри — една също така на левия бряг на Тунджа — «Св. Богородица», построена под дългата поляна, наречена Лила. Тя беше толкова стара, ниска и тъмна, че преди двадесет години, когато навалял голям сняг, дебел два метра, тя биде затрупана от него. Клисарят й проправил пътека до вратата, за да може свещеникът да влезе и прочете литургия за умрелите енориаши, но гредата, на която бил закачен полилеят, се счупила и той паднал, като се разбил пред очите на уплашените бабички, които дошли с табли жито да правят помен за своите умрели. Таванът изпращял под тежината на снега и се огънал. Възобновиха я по-висока и на задната врата върху новата мазилка написаха датата на нейното възобновление: 1846 година, което ще рече, че това събитие бе станало преди двадесет и една година.

Втората черкова «Св. Атанас» бе едничката черкова на десния бряг на Тунджа, кацнала на върха на един хълм, по който се възкачваше тънка и вита каменна стълба. По-рано тази черкова е била малка изба, в която се влизало посредством четири стъпала навътре в земята, защото турците не позволявали да се поправят и въздигат отново християнските черкови. Затуй черковите са се градили на скришни места, като над земята се е показвал само техният покрив. В 1842 г. калоферските абаджии в Цариград, които бяха спечелили вече пари и уважение пред турските власти, издействаха тази черкова да се издигне отново на хълма, като й направиха в Цариград един голям иконостас, изработен целият от бял мрамор, който стана за идущите поколения като паметник на упорството и съпротивата, която българският дух оказваше на турското потисничество.

Най-хубавата черкова обаче си остана «Св. Архангел». От каменната площадка под нейните тънки колони се виждаше на тераси целият град по двата бряга на Тунджа. На нейното място в 1714 година биде изкопана малка черквица, няколко стъпала в земята, заградена с тръни, за да не влиза добитък в двора й. Понеже се казваше «Св. Петка», хората я нарекли «Св. Петка с тръните». Когато в 1799 година жителите на квартала Брусов бряг възобновяваха тази черкова, поради страх от турците те дялаха денем дърветата в гората, но веднага ги почерняха със сажди, за да не ги познаят, че са нови.

Въпреки тайния строеж тази черкова блясваше на хълма пред очите на всеки, който влизаше в града. При това на покрива й се мъдреше и кубе, което показваше, че турците можеха да ослепеят дотолкова само в едно богато селище като Алтън Калофер.

Очите на младия пътник не бяха обърнати в тъмната балканска нощ към «Св. Архангел», за да се възхитят от нейната бяла снага, изправена на хълма. Не. В една от скромните килии на черновата блещукаше малка восъчна свещ. В килията живееше неговият стар познайник архимандрит Хрисант, величествен старец, който доживяваше последните години от своя бурен живот като скромен служител на храма.

Разправяха, че видни калоферски граждани в Цариград поискали от църковните власти дядо Хрисант да стане владика, но старият архимандрит отказал тази чест. Седемдесетгодишен вече, той се възправяше всеки ден пред олтара на «Св. Архангел» и неговият гръмлив, но сърдечен глас правеше да прокънти от тържествено пение цялата околност.

Той се прехранваше скромно с това, което получаваше от своята служба, като намираше възможност да нахрани и всеки сиромах, който похлопаше на вратата на неговата килия. Такива бедняци идеха по всяко време при архимандрита Хрисанта. Но при него идеха често пъти и едни други гости, млади мъже, някои още голобради юноши, едни от Калофер, но повечето изглеждаха чужденци, които не се мяркаха през време на черковна служба, а търпеливо чакаха да го заобиколят подир разпуса, когато архимандрит Хрисант сваляше калимавка от изпотеното си чело и сядаше под големия орех пред храма. Тогава той поемаше дългата си черна броеница и започваше да ниже зърно подир зърно с поглед, вперен в къщите на града, наредени на тераси под неговия хълм. Прохладният вятър от снеговете на Юмручал развяваше дългата му бяла коса. Неговите любими пауни, които той с голяма грижа развъждаше в двора на храма, заобикаляха с разперени опашки неговия стол и с кротко протегнати шии започваха да кълват тревата.

В такъв час при него тихо се промъкваше някой от неговите млади приятели и като приклекваше на един крак при шарените пауни на тревата, повеждаше с него някакъв тих и едносричен разговор.

Ако се съдеше по държанието на архимандрита Хрисанта, можеше да се заключи, че той е подготвен всеки момент да приеме такива гости, защото тяхното внезапно появяване никога не го изненадваше, нито смущаваше неговата почивка под сянката на ореха. Той не ги очакваше през време на служба и не ги запитваше бяха ли те добри християни.

Техният разговор биваше кратък, с по няколко бегло казани думи, които стигаха и на двете страни да се разберат, защото младият посетител след някоя и друга такава дума ставаше, целуваше десницата на стареца и бързо изчезваше из кривите улици на хълма.

Дядо Хрисант отново потъваше в мълчание и съзерцание на града. Около него кротко пасяха шарените пауни, които го гледаха, но нищо не виждаха със своите червени, зелени и сини очи. Напразно те носеха върху опашките си стоте очи на Аргуса, който всичко дебнел и всичко виждал каквото се вършело в неговото царство със своите сто очи, че и когато заспивал, за да не му отбегнело нещо през време на сън, той затварял само половината от очите си. Хермес обаче, който успял да го приспи напълно, като му свирел на флейта, отрязал главата му, а Хера посяла очите му върху опашката на пауните.

Аргусовите очи постоянно гледаха дяда Хрисанта от опашките на неговите пауни, но нито виждаха, нито можеха да кажат кого той посреща всеки ден и какво говори пред тях със своите гости.

Те виждаха само, че отец Хрисант е при тях, а това ги правеше добри и спокойни. Не беше ли той там, те се превръщаха в едни нещастни птици, които разперваха пъстрите си опашки и тръгваха да търсят своя пастир с едно остро и грозно мяукане, което се чуваше из целия град.

Запътен по тясната пътека към храма, нашият пътник не беше ли един от ония младежи, които по всяко време дохождаха от чужди места при дяда Хрисанта?…

Но не. Младият човек поздрави с мълчалив поглед треперливата светлина на вощеницата, която гореше в килията на храма, и като се обърна, продължи надолу с бързи крачки своя път към тъмните улици на града. Той се ослушваше на всяка крачка за човешки стъпки, а изглеждаше, че силният шум на чарковете не му пречеше да върши това. Самият той се движеше като безгласна сянка в общия мрак.

Той разбра, че се е заблудил и загубил пътя си едва когато се озова под хълма на «Св. Архангел», пред вратата на един женски манастир, който местните жители наричаха Долния метох, за разлика от големия женски манастир, който се намираше отвъд Тунджа, на отсрещния малък хълм, и се наричаше Горният метох.

Освен тези два манастира пътникът бе нощувал някога и в метоха «Св. Троица», който имаше тъмна, окадена черквица, потънала няколко стъпала в земята, и килии ниски и тъмни, загубени в чемшири и плодни дървета. В неговите прихлупени стаички миризмата на чемшира се смесваше с миризмата на кисело зеле. В този манастир живееха само три монахини — Екатерина, Евлампия и Ефросиния, — които с голямо майсторство приготовляваха всяка есен кисело зеле в големи дъбови кани. Когато зелето започваше да мирише, те посипваха върху сока ечемик, който поникваше напролет върху пълната каца. Тъй приготвеното зеле беше твърдо, резливо и цветът му приличаше на мокър кехлибар. По този начин те го запазваха до своя храмов празник и с него черпеха безброй възхитени гости.

Той познаваше от много години и Долния метох, пред който се намираше сега, разглеждал бе всичките му ъгли и чел неговите стари книги, в които се разказваше както неговата история, така също и историята на Горния метох и на неговите обитателки монахини, като почваше от първата, някоя си Мария, единствена дъщеря на Петра Ковача. Тези книги свършваха с дългия поменик на блажените игумении на двата метоха. За Долния метох се четяха имената на София, Силвания, Митродора, Евгения, а за Горния метох — Мария, Рапсимия, Теоктиста, Исидора, Минодора, пред които имена имаше сложен кръст, което показваше, че тези игумении са блаженопочивши. Накрая бяха записани с прости букви и без кръстен знак отпред имената на игумениите, които днес управляваха двата манастира. За Долния метох — госпожа Евгения, а за Горния — госпожа Евпраксия.

Нашият пътник остави вратата на Долния метох, бързо премина дървения мост на река Тунджа и се покатери по височината на десния бряг. Няколко тъмни и пусти улички извеждаха към върха, на който се белееха високите стени на Горния метох. Младият човек се устреми бързо към това здраво укрепено гнездо, прикрило в себе си шестдесет усамотени жени, които през време на това тежко робство се бяха затворили в яки и високи зидове, за да запазят свободата на духа си.

Той си спомни за първата калугерка на градеца Мария, родоначалница на тези сега станали стотина усамотени зад стените на трите манастира жени. Тази Мария, за която се пишеше в книгата на Долния метох, че била единствената дъщеря на Петър ковача, който имал четири сина: Добри, Станко, Георги и Стойно. В 1693 година (когато в Калофер нямало свещеник) калоферските първенци видели, че гръцкият владика им праща божигробски, синайски и атонски изповедници, които не изпълнявали духовна служба, а се грижели само да събират милостиня за своите гръцки манастири, възнегодували срещу тези гръцки просяци, които с царски фермани идели да грабят бедното българско население, и поискали от българския Рилски манастир да им изпрати един монах за постоянен изповедник, който да причестява християните. Така в книгата на метоха пишеше, че им бил изпратен духовник Доротей, който се поселил в малката килия, построена за него при стъпалата на черкова «Св. Парашкева». Това било няколко стъпала вградената в земята черквица «Св. Парашкева с тръните», върху която по-късно бил издигнат храмът «Св. Архангел».

В 1714 година до малката килия при «Св. Петка с тръните», в която живеел отец Доротей, построили и една нова, по-широка, в която се пренесъл духовникът, защото при него отивали вече да се учат за свещеници по-възрастни момчета, а по-малката стаичка била отстъпена на момичета монахини.

Най-първо Доротей покалугерил Мария, на 21 ноемврий, празник «Въведение в храма на пресвета Богородица». После отец Доротей ръкоположил и други девици до петнадесет, та малката стаичка станала тясна.

Тогава бащата на монахиня София, хаджи Иван Хаджинедьов, купил място под хълма на черковата «Св. Парашкева с тръните», до самата река, и на мястото построил няколко килии около една малка черквица, в която отец Доротей тайно служил и благословил монахиня София за игумения. При нея се прибрали дванадесет монахини. Мария и Рапсимия останали с другарките си в малката стаичка при стъпалата на «Св. Петка». Оттук се почнало разделението на монахините.

В 1732 година отец Доротей наредил закона за манастирския ред на общежитието в свръзка с църковните правила.

В 1738 година братът на Мария, Станко, последвал примера на Софииния баща и съградил на височината отвъд Тунджа няколко килии за сестра си, която искала да се отстрани напълно от светските съблазни. Там тя се преселила със своите другарки. При килиите била построена черквица, която отец Доротей при освещението си нарекъл «Въведение в храма на пресвета Богородица», защото Мария била покалугерена на този годишен празник. Първата игумения на метоха станала Мария, а нейния манастир нарекли Горния метох, за разлика от този на монахиня София, който нарекли Долния метох. След две години Мария напуснала грешната земя и на нейно място за игумения на Горния метох била избрана другарката й Рапсимия.

В книгата на Горния метох стоеше написано, че през времето на игумения Рапсимия Калофер бил нападнат, ограбен и опожарен. Ограбен, разрушен и опожарен бил и Горният метох от силните и разюздани разбойнически шайки на кърджалиите, които ознаменуваха края на осемнадесетия век със своето ужасно явление, оваляно в човешка кръв, обвито с дим и пламъци от подпалени къщи. Те кръстосваха безпрепятствено надлъж и шир българската земя, опустошаваха цветущи селища и си позволяваха да обсаждат по всички правила на военното изкуство големи градове като Пловдив, Пазарджик, Гюмюрджина и Димотика. Където стъпеха, трева подир тях не никнеше. Дим, пепел и отрязани глави бележеха техния път по цяла България. Това бяха големи дружини от разпуснати турски войници, на които султанът не бе заплатил военната служба, или дезертьори, към които се присъединяваха жадни за грабеж мохамедани. Не бяха редки случаите, когато с кърджалиите тръгваха цели чети угнетени християни, жадни за свобода или жадни за отмъщение.

В книгата на метоха се пишеше, че при нападението на кърджалиите Рапсимия и нейните другарки избягали в Карлово. Само монахинята баба Ана Новакова, като бързала да скрие по-скъпите черковни вещи, била заварена от разбойниците и за да избегне по-скоро, от страх се натъпкала в улея на манастирската воденица, където я очаквала гладна смърт, ако умната старица не носела със себе си брадва. Тя разбила дъното на улея, измъкнала се предпазливо навън и тогава видяла, че метохът хвърля пламъци от четири места, а в Калофер се чували писъци и трясък на врати, които падали под удара на боздугани. Тази вест тя занесла на своите другарки в Карлово, които не очаквали да я видят вече жива.

Когато Рапсимия и останалите монахини се върнали в Калофер, събрали полуизгорелите дървета, струпали си няколко килии и пак заживели като преди. Скоро обаче игумения Рапсимия се представила и на нейно място дошла игумения Теоктиста, умна и енергична жена. Тя обградила манастира със здрави и високи зидове и го затворила с голяма здрава порта.

Тези стени и тази голяма здрава порта спасили монахините, когато през една тежка зимна нощ Индже войвода нападнал града със своите петстотин конника. Той бил млад, висок и красив кърджалия, смелостта му била позната по цялата страна, но високите зидове на манастира спрели Индже войвода. Додето той се борил с тях, монахините успели да изнесат църковните богатства през една задна тайна вратичка и да избягат в полето. Когато и тази страшна напаст минала и монахините се прибрали в своя разрушен дом, Теоктиста с голям труд издигнала наново неговите килии и разрушена черкова, а по-късно били изградени килиите към полето.

След Теоктиста дошла Исидора, а след нея Минодора, която изградила килиите към дола, защото в нейно време манастирът приютявал около шестдесет монахини. В нейно време била направена и общата килия, трапезарията магерницата и стаята за гости. Манастирът заприличал на едно укрепено каре.

След смъртта на Минодора игумения на манастира стана Евпраксия^[3], жена с могъщо телосложение, смел поглед и гръмовит глас.

Потомка на богат и знатен род, в своя манастир тя приличаше повече на генерал, отколкото на смирена пастирка на едно духовно стадо. Първото нещо, което тя предприе като игумения, беше заздравяването на високите зидове, които ограждаха нейния манастир от времето на покойната Теоктиста. Тя отвори тесни процепи, които се разширяваха към двора в удобни за наблюдение малки прозорчета, които придаваха на стената вид на бойница. Тя обкова голямата дървена врата с тежки железа, като остави и над нея едно малко дървено прозорче, през което можеха да надникнат само две очи и което можеше да се отвори само отвътре, но не и отвън.

Така укрепен манастирът, никой не се съмняваше, че в случай на ново нападение, вместо да даде като първата игумения знак за бягство през малката задна вратичка към полето, игумения Евпраксия ще издаде на своите сестри заповед за отбрана. На всяко прозорче в стената тя можеше да постави по една черна забрадка и чифт смели очи.

Когато Евпраксия получи едно прилично наследство, с него тя възобнови черковата на метоха, като я издигна висока и светла, с яки железни пръчки на прозорците и красив железен кръст на покрива. Вътре украси своя храм със скъпоценни икони, одежди, утвари и красиво изписани черковни книги. Дворът на манастира, от по-рано засаден с чемшири, лози и плодни дървета, биде разчистен и разработен в една благоуханна градина. Нейните пътеки бяха постлани с жълта пръст. Изобилна студена вода денонощно шуртеше от две медни тръби в голямо мраморно корито пред вратата на храма.

Тази смела и сърцата жена с яко телосложение и здрави мишци беше възхитена поклонница на цветята, а редът и чистотата стоеха за нея на първо място в десетте божи заповеди.

Госпожа Евпраксия умееше да вижда хубавото и да го цени както у хората, които я ограждаха, тъй и в безгласните вещи. Този стремеж към хубавото един ден я доведе до решението да стане монахиня и да се отдели доброволно от външния свят, в който бе родена да работи като здрав работник и да се брани като як воин.

Бидейки обаче една силна личност, наметнала черното расо върху широките си плещи, тази поклонница на хубавото, стана и в манастира туй, което можеше да бъде вън от неговите стени. С това тя допринесе голяма полза на общежитието, защото в лицето на своята игумения скромните калугерки намериха един здрав работник, който разчисти, украси и изгради за тях един дом, който будеше възхищение в цялата околност.

Когато не работеше в метоха, Евпраксия управляваше манастирската воденица, водеше нейните сметки и надзираваше работниците. Често пъти тя хвърляше расо и запретваше ръкави да им помага при поправянето на улея, който се разваляше.

След своя преглед на воденицата тя тръгваше на обиколка из манастирските лозя, където сестрите копаеха, пръскаха и сами беряха гроздето, ръководеше сеитбата на манастирските ниви и сама помагаше при усилена жетва. Наглеждаше коситбата на ливадите, саденето на картофите и сама се грижеше за прекопаването и прибирането на царевицата.

Всеки можеше да я срещне из полето или Балкана, извисена като черна кула върху своя катър, възседнала две пълни дисаги с храна, която тя разнасяше на манастирските работници с неуморно старание до най-отдалечените кътчета на областта.

След утринната молитва преди изгрев-слънце тя беше вече при берачките в манастирската розова градина, която се розовееше като росна капка на хълма извън града, додето черните забрадки на монахините приличаха на големи черни птици върху розовите храсти. Тя отиваше да види с очите си дали всички цветове са обрани, а най-вече да се порадва на пълните кошници розово цвете, които потегляха с подскачане надолу по хълма върху цяла една редица прибулени с черни забрадки глави.

Дълги нанизи от кошници с рози, чували, пълни с жито и картофи, тежки коли, препълнени със сено, царевица и грозде, всяка година минаваха в дълга процесия пред очите на Евпраксия, която посрещаше тези кервани, изправена пред вратата на манастира. Тя ги приветстваше, доволна от своето дело, с чувството, че е извършила всичко, което е било по нейните сили.