Яна Язова
Левски (2)

1. Синове на Балкана

В средата на Балкана се извисява като чело на планински гигант върхът Юмручал^[1], което на арабски ще рече «Висок връх».

Височината му е определена на 2373 метра над морското равнище, но преди пет века турците измерили без всякакъв геодезически уред както него, тъй и околните върхове и установили, че именно този връх е най-високият, затуй го и нарекли Юмручал (Висок връх). Един летен ден те забили по всички върхове овчи глави на високи пръти и на другата сутрин намерили само главата на Юмручал замръзнала.

Този опит могъл да сполучи, тъй като Юмручал е царство на вечния сняг. В гънката на неговото тихо и студено чело лежи една постоянна бяла преспа. Тя се топи и непрестанно излива в един величествен водопад, стотина метра висок, който се вижда и от далечните селища в долината. Този сняг обаче никога не се разтапя напълно и водопадът никога не пресъхва, защото снегът е неизмеримо дълбок, превърнат на фирн от вековете, а лятото, т.е. хладното време, на върха трае по-малко от два месеца през годината, след което снеговете започват отново да валят до следущото хладно време.

Старият Юмручал отправя своя снежен поглед към всички посоки на България в един обширен кръгозор, в който се виждат планински вериги с всички върхове и долини с всичките им потоци.

През двата хладни месеца на годината вечният сняг твърде скъпернически позволява на меката трева да покрие плахо голото теме на Юмручал, на бързи овчи стада да прекосят в силна слънчева светлина неговото дълбоко спокойствие и на редки обожатели на природата да надзърнат от неговото снежно чело към четирите посоки на балканския кръстопът. Обаче Юмручал не се чувства самотен. Той наблюдава с векове движението по кръстопътя в своето подножие и участва със своя грижлив поглед в живота на всички хора, които са минали по него.

В един от последните дни на месец май 1867… Когато слънцето достигна своята обедна височина и хвърли ясните си лъчи косо към земята, самотен пътник излезе под Юмручал при червените, разпукани от мразове и разядени от пороя скали на първата висока поляна, обрасла вече с буйна трева. Той идеше по тясната пътека от югозапад, която слизаше в Карлово през Дюз чал.

Този изневиделица изникнал ранен гост на Юмручал бе млад мъж с пъргава походка. Нозете му бяха обути в цървули и здраво увити навуща, които ги пристягаха до коленете. Черен астраганен калпак открояваше неговото бяло чисто чело, под което святкаха с бърз, наблюдателен поглед две сини очи.

Както по астраганен калпак, тъй и по късото вълнено палто на пътника, подплатено с еленова кожа, можеше да се допусне, че този млад човек е някой добър търговец от Карлово, още повече че в ръката си носеше книжен вързоп с осем чифта мешинени мъжки цървули, което можеше да бъде указание, че той отива по такава търговия в най-близкия град.

Но ако този млад мъж бе един почтен търговец, щеше ли той да пренебрегне широките царски пътища, които излизаха от Карлово, за да го заведат спокойно до всяко търговско селище? Щеше ли той да се изложи на големия риск да се промъква сам и без всякаква дружина по тази тясна, мъчнопроходима напролет пътека през карловската планина под Юмручал, където не би могъл да срещне нито един почтен клиент за своята стока, но затуй пък под всеки трън можеше да се натъкне на разбойник?

Този мъж сигурно знаеше грозящата го опасност по тези места, но вървеше спокойно и не се озърташе настрани. Нито в ръката му, нито по дрехата му личеше някакво оръжие, което можеше да го запази в случай на внезапно нападение. Нима той се надяваше само на своята пъргава младост и на силата в своите две ловки ръце?

Трябваше ли затуй да предположим, че сам този мъж е разбойник и затуй не се бои, защото в планината би могъл да срещне само добри другари? Първият поглед върху дрехите му, които бяха едно напълно порядъчно облекло, отблъскваше такова предположение, а дори и мигновеният поглед върху лицето му напълно го отхвърляше. Чертите на неговото младо лице излъчваха светлина и благородство.

Пътникът погледна разпуканите червени скали, по които тук-таме се бяха заловили снопчета трева и хвойна. Над тях с глух тътнеж се топеше вечният сняг на Юмручал. Навред по своя път той срещаше още зимните преспи, навеяни от вятъра в някоя яма, или пък много навалял и натежал сняг, паднал от околните върхове. Прохладният пролетен вятър, който се мъчеше да разлисти гората, разяждаше като киселина тяхната повърхност, но не можеше да ги покътне от дълбокото им леговище. Цветът на преспите изглеждаше различен. По гористите и тревисти местности — бял, около жълтите камъни — жълтобял, а около червените скали сияеше с жълточервена светлина, защото вятърът в сухо време навяваше върху тях червен прах от околните височини.

Младият пътник бързо обърна глава към юг и с възторжен поглед проследи своя път, който се откри пред него като гигантска стълба от върхове, гори и долове със зелени ниви и неокосени ливади под вечния сняг на Юмручал.

Като първо стъпало на тази планинска стълба стърчеше пред него острият и скалист връх Голям купен. Под него зееше страшната пропаст Джендема. На второто стъпало се извисяваше Чафадарица, над който кръстати орли непрестанно виеха кръгове, като пазачи на своите скални гнезда. Сгушен в дълбоката зелена дупка, на изток от него се белееше на слънцето Калоферският мъжки манастир, а на самото дъно се виждаха отдалече като бели точки къщите на Алтън Калофер, сгушен между хълмовете, които изглеждаха ниски пред тези, изпречени сега пред очите му. Дъното на планинската стълба бе прорязано по цялата му дължина от река Тунджа. Алтън Калофер, построен на двата й бряга, бе запрегнал буйната река в своите чаркове и тепавици като непрекъснато денонощно кречетало.

С голяма ловкост пътникът прехвърли червената преспа, която лежеше на неговия път, и се спусна по изронените и разядени от порои скали надолу по пътя за Калофер. Там, където козата би стъпила предпазливо, той подскачаше и камъкът, който изхвръкваше от петата му, го намираше вече далече надолу от своето леговище. Този човек въпреки тежката си дреха вървеше леко и пъргаво като сърна. Тънък прахоляк отбеляза неговото бързо слизане.

Пред очите му се изпречи Хан-маара (Къщата-пещера), най-голямата в калоферската планина. Отляво при нейния свод имаше три малки входа, под които можеха да се съберат от 250 до 300 овце, и други две големи дупки, които приличаха на просторни стаи. В тях козари и овчари прекарваха на завет в дъждовно и студено време, затуй стените им бяха почернели от дима на техните огньове. Отдясно на тези дупки се простираше и една голяма галерия, 40 метра дълга, и свод на височина до един метър. Обикновено подът й биваше покрит с дебел пласт мокър тор от кози и овце, които стотици години са лежали тук на сушина. Всяка пролет прииждаше тук една подземна рекичка, преливаше из калната галерия, заливаше пещерата и изригваше през нейното устие под високия до сто метра водопад Пръскалото, който се спущаше на това място от вечния сняг на Юмручал.

Самотният пътник спря и се загледа в тази голяма пещера. Може би той бе един добър познавач и любител на природата, затуй Хан-маара не избягна от неговото наблюдателно око? Но той се спря пред нейното зинало устие, огледа скалата, почвата наоколо, нейното местоположение и весело подсвирна.

— Я гледай! — възкликна той. — Едно добро скривалище!… Сигурен съм, че тази пещера само напролет бълва вода. Овчият тор наоколо и одименият камък над свода показват, че в останалите месеци на годината тя е суха и тука лежат стотици овце!

Като извади малък бележник от вътрешния джоб на палтото си, той с голяма бързина и ловкост нарисува един голям водопад, а до него пещерата, с една-единствена черта около нея, която показваше, че покрай тази пещера минава само една пътека. Като отбеляза всичко това, пътникът прибра своя бележник и се впусна с още по-голяма бързина по своя път.

С лекотата на камък, който лети по урва, той се озова до Джендема, най-голямата и най-страшна пропаст в калоферската планина. На дъното й се чуваше голямо бучене като от морски водовъртеж, защото от околните високи брегове в нея падаха, според разказа на местните жители, петдесет речици. Наречена бе Джендема, защото нито животно, нито човек можеше да излезе оттам, ако попаднеше някога в нея.

Пътникът не спря, за да надникне в това страшно дело на природата. За по-малко от час той премина Хайдут-тепе, прескочи по мокрите хлъзгави камъни Дяволската река, изкачи върха Поленица, мина прохода Кривините и спря пред запустялата мандра под голите скали на връх Кървава мандра.

Овчарите разправяха, че в мандрата, която даде името на този връх, една вечер дошли хайдути. Те носели на ръце свой тежко ранен другар. Преседели на мандрата десетина дни, полекували другаря си и заминали, като заръчали на овчарите да го гледат добре, защото скоро ще се върнат и ако през това време се е случило нещо с другаря им, всички овчари ще отговарят с главите си.

След време раненият хайдутин оздравял и като видял, че другарите му не се връщат, тайно напуснал мандрата. Един ден обаче другарите му се върнали и го подирили. Овчарите им разправили, че техният другар оздравял и тайно заминал, но хайдутите помислили, че те са убили другаря им, затова изрязали главите на тези, които били в мандрата. Оттогава тази мандра запустяла и овчарите я нарекли Кървавата мандра.

Пътникът спря пред нейната плетена вратня, широко отворена от ветровете, огледа разположението на кошарите и двете малки стаички, разтърси слабите стени от плет, облепени с говежди тор, после излезе вън и отвсякъде прегледа местоположението на цялата мандра. На двете си страни тя стоеше яко защитена от високите зъбери на една мрачна, гранитна скала. Две отдавна тревясали пътеки се кръстосваха пред южния край на мандрата.

Този връх изглеждаше нарядко посещаван поради вгнездения в простолюдието страх от вълколаци, убити в гората хора, които подир 40 дена се превръщали на вампири. Те непрестанно се въртели около мястото на злодеянието и нощем викали на име хората, които минавали край тях, нападали ги, убивали ги и окачвали месата им по най-високите клони на дърветата или завирали труповете им в някоя тъмна, усойна пещера.

Младият човек извади своя бележник, драсна с молив няколко зъбера, кръстоса две линии, а по средата им един правоъгълник, в който написа «Кървава мандра». Нещо, което показваше, че той отнапред е знаел това място или поне е слушал неговата печална история.

Очевидно доволен от своята находка, младият човек с лекотата на сърна се понесе към орлите на Чафадарица, като че ли не е бързал целия ден. От скалите, накичени с орлови гнезда, той надникна да погледне долу на самото дъно на поляната при Манастирската река белите четириъгълни постройки на Калоферския мъжки манастир, но бързо го остави да тъне в ранната сянка, която сплитаха върху почернелия му покрив околните високи върхове.

Коларският път за Алтън Калофер навлезе в букова гора, скоро раззеленена. Високите прави и бели стъбла приличаха на свещи в тихия храм на Балкана. Техният пламък беше слънчева светлина по високите им върхове. Пътникът обаче остави коларския път и се загуби между буковете, като повдигаше сухите паднали клони по пътя си, за да ги хвърли настрана. Съчките пращяха под пъргавите му сигурни стъпки. По лекотата, с която стъпваше на една нога, дали не беше това сърна? Не, това беше един млад мъж, който бързаше да се отдалечи от коларския път, по който скърцаха коли и калоферци подканяха с викове своите натоварени осли и ослици.

Колкото пътникът се отдалечаваше от пътя, толкова по-ясно започна да долавя вътрешния шум на гората. Край пътя буковете бяха само кулиси, а вътре — стълбове на един обширен горски дом. Изненадана лисица сви на кълбо своята червена опашка и втрещено погледна пътника, който весело й се усмихна и отмина. Нямаше ли наистина този човек оръжие? Неговата усмивка показваше, че той няма да се обърне и стреля в нейния огненочервен кожух. Но предвидливата Кума Лиса изопна нозете си и като стрела потъна в гъсталака. Зайци със замръзнали уши гледаха зад рошави мравуняци, а катерици тичаха по-бързо да се изкатерят до най-високите клони на дърветата. Черни усойки и горски яребици църкаха и търсеха място за нощуване, преди да ги е връхлетяла уховицата, този малък, грозен бухал, който, щом мръкнеше, започваше да трепери от страх и да надава от всеки клон прегракнали викове.

Гониха я, караха се с нея, но тя от мръкнало до изгрев-слънце трепереше и надаваше викове за помощ тъй, че перушината на всяка птица настръхваше, а козината на четвероногите щръкваше от досада като таралежови бодли. Затуй всяка горска твар бързаше да се скрие и заспи, преди да е викнала уховицата.

Буковата гора започна да редее. Между белите стволи разпери листи габърът, а по-надолу се зеленееха цели поляни леска, примесени с най-ароматното дърво на Балкана — липата.

Хладната сянка на планинската вечер хвърляше студеното си було над тази прясно подала зеленина. Шумът на река Тунджа се чу от няколко завоя. Когато навлезе в дъбовата гора, пътникът разбра, че се намира на един от хълмовете над Алтън Калофер.

Дрезгавината правеше по-далечните дъбове с неопределени форми. Само в най-близките коруби той видя пчели, премрели от умора да навлизат в своите планински кошери, за да се разтоварят със сетни сили. И всичко потъна в нощна тишина.

Тъкмо сега обаче младият пътник забави своите крачки и като излезе след голямо предпазване от последните дървета на хълма, той застана на едно място, въздъхна леко от умора и погледна Алтън Калофер под себе си. Разположен по двата бряга на буйната планинска река Тунджа, той беше изкатерил своите крайни махали по близките хълмове, които кънтяха от непрестанното тракане на чаркове и тепавици по двата бряга на реката.

Навикнали от малки на тези кречетала, калоферци спокойно чакаха нощта. Светлините на газените лампи, които блещукаха под всяка стреха, издаваха едно известно охолство и сигурност на местните жители.

Сред Алтън Калофер не се издигаше джамия и след четири века турско робство, освен мюдюрина, представител на властта в конака, един старши стражар чауш, двама-трима заптии и петима горски пазачи богатите и свободолюбиви калоферци не бяха оставили нито един турчин да се засели в Калофер.

Дали причината бяха малцината турци в града, които можеха да представляват някаква опасност за него, или се боеше да не бъде забелязан от българи, но пътникът приседна върху тъмния корен на едно дърво, загледа се в Алтън Калофер и зачака неговите прозорци да угаснат.^[2]