Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Проходът

В осветения двор имаше два впрегнати файтона, които незабавно трябваше да отведат тримата оковани българи през страшния планински проход в София. Тъй като щяха да минат опасни гористи места, една войска от около 300 конни заптии стоеше будна и на крак, готова всеки миг да излезе и да потегли през Балкана.

Апостола биде свален на ръце и стъпи на земята. В това късно нощно време вратата на вътрешния двор на конака се отвори и в общия двор влезе каймакаминът на Орхание. Той се приближи към началника на конвоя и размени обикновените поздравления с него. Той бе останал буден до този късен нощен час, за да дочака пристигането, и бе дошъл сам в общия двор, за да види по-скоро прочутия този юнак, който толкова често бе яздил като вятър из неговите владения.

Заптиите разправяха в конака чудесни истории за неговата храброст. Той бил неуловим като привидение, внезапен като гръм от ясно небе, могъщ като магьосник. Веднъж каймакаминът лично с очите си го бе зърнал, за един миг, но не като конник, а като орел, който се изви пред очите му и отлетя, та се не видя в облаците, върху гърба на един черен ат.

Каймакаминът дълго време бе стоял да се чуди на добрия кон и на добрия ездач. Беше го яд, че този човек е рая, защото сърцето му се преизпълни с възхищение от него. Сега този горд рая, този бунтовник, този орел стоеше хванат и окован сред неговия двор. Каймакаминът много искаше да го позадържи при себе си, да го погледа и да му се поначуди.

— Може ли тримата затворници да влязат и да се поогреят в моята стая? — обърна се любезно той към началника на конвоя.

— Мога да позволя само една кратка почивка — отвърна началникът, без да се изненада от неговата покана. Името на нему поверения пленник се бе прочуло из цяла Турция. Всички турци любопитстваха да го видят.

Господарят на Орхание поведе своите странни гости и ги покани да седнат в неговата добре отоплена стая. Скоро малко турче в черно сетре внесе върху една черна табличка три чаши вряло черно кафе. До всяка чашка бе сложена по една готова цигара.

Дякон Левски прие и изпи кафето, но от цигарата се отказа. Каймакаминът не сваляше своя поглед от него.

— Не пушиш ли? — запита го учудено той. Какво можеше да струва неговото черно кафе без една цигара?…

— Не пуша — отговори кратко Апостола.

Каймакаминът даде знак на малкия си прислужник и той веднага донесе друг черен и по-голям поднос с чай, закуски и няколко вида турски сладкиши.

— Заповядай! — любезно се обърна господарят на Орхание към своя прочут гост. Той никак не забелязваше двамата заловени с него българи, които седяха с мрачни лица в стаята. — Тебе ли казват Васил Иванов?

— Аз съм.

— А Левски пак ли на тебе думат?

— Да, на мене.

— А Дякона?

— Пак съм аз.

— Бей, много имена си имал ти!…

Апостола не го погледна и не му отговори. Храната стоеше непобутната пред него. Този, който бе станал господар върху неговата родна земя, не можеше да го подкупи нито със своята любезност, нито с възхищението, което се четеше в неговите очи. Той отиваше вече на бесилото, а народът оставаше да тегли в неговите ръце!

И това докога щеше да трае!… Той нямаше повече да е жив, да се бори за неговата свобода и да го отърве.

— Ти имаше един добър ат, какво го направи? — запита отново каймакаминът. — Помня те веднъж как излетя напреде ми. Очите ми останаха в него!

Дякона не прояви никакъв интерес към тази най-добра похвала, която един турчин можеше да получи и даде. Споменът за онзи великолепен черен ат не събуди никаква тъга или гордост в душата му. За него добър кон беше онзи, който вършеше добра работа за комитетите и знаеше да излети навреме и да изчезне от очите на врага.

— Минали времена! — каза той и отново замълча.

Каймакаминът зина уста да го запита още нещо, но в това време на вратата се похлопа и началникът на конвоя влезе.

— Тръгваме! — каза той.

Апостола стана. До него се изправиха и двамата му другари с мрачните лица.

— Благодарим за добрата вечеря! — обърна се той към каймакамина, който бе видял, че всичко, донесено върху таблата, си е останало непобутнато.

Турчинът не му отвърна нищо, само го погледна тъжно и го изпроводи до вратата. Не приличаше да каже на госта си „на добър час“, защото знаеше, че отива на бесило. Той се изправи на прага на своята топла стая, да го догледа как върви отривисто с тежката верига на десния си крак и как се качи в откритата кола сред този мразовит мрак, ограден с щиковете на една враждебна войска.

„Язък за тебе!“ — каза той, а после помисли: Защо?… Защо този човек в зимен студ и в лятна жар, безспир, без покой, винаги е странствал, винаги бягал вън, винаги на път, дирен, преследван, гонен?… Неял, неспал, без дом, без деца, в една възраст, която на господари и на раи носи еднакви семейни радости в живота?… Кое толкова силно го е заблудило, че да иска да си остави по пътищата младостта, а живота на бесилото?… Свобода?… Какво нещо е свобода, щом нямаш младост, дом, добра трапеза, добро легло?… Този мъж не му изглеждаше толкова луд, а ето че той я заплащаше с живота си.

Двата файтона бяха готови вече да излязат от вратата. В първия седеше Дякон Левски заедно с трима заптии. Във втория файтон бяха турени другите двама затворници, които не бяха привлекли с нищо неговото внимание, въпреки че те бяха едни от тия раи, за които един мъж като „онзи“, един орел, отиваше на бесило!… Защо отбелязаните от Бога, героите, винаги са слугували на човешкото простолюдие?… Защо светът е нареден така опаки, че достойните да станат жертва?…

В това време сред мразовитата нощ се разнесе гласът на началника, който се обръщаше към двамата колари:

— Предупреждавам ви!… Ако не искате да загубите главите си, ще карате конете да вървят бърже, без да издавате някакъв глас! Да не съм чул „диййй“ или „хайде!“ Знайте, че планината е пълна с комити, които чакат да видят по кой път ще минем! Отворете вратите и с най-голяма бързина напред!… Утрото трябва да ни завари в София!

Като изказа това слово, началникът на конвоя се метна върху своя кон и даде знак на едно заптие. Заптието донесе отнякъде вехт заптийски ямурлук и го метна върху гърба на Апостола. При нападение на комитите той не биваше да се различава от другите заптии.

В това време вратите на конака се отвориха и в двора се чу нещо като подземно бучение, последвано от землетръс. Това бяха копитата на конницата, които изтрополяха по замръзналата земя и потеглиха напред.

Когато излязоха на планинския път и се впуснаха с луд галоп в мрака, това страшно бучение и треперене на земята, предизвикано от конски копита, биде заглушено от един грозен вой, който ги посрещна в планинския проход.

Буден, черен, настръхнал — една страшна действителност, — Балкана ги намери в своя проход. Тогава той разтвори своите гърмящи пропасти, започна да хвърля от орловите си скали своите камъни, противопостави срещу този страшен конвой своята смъртоносна виелица, нахвърли върху него своите вълци.

Дякон Левски мълчеше и се взираше в мрака, в това велико извержение на гиганта, в тази негова саморазправа с общия им враг и поробител, в тази негова страхотна помощ и противопоставяне с всичките свои стихии на хората.

Той гледаше с какви усилия и с какъв ужас конвоят се боричка с тия стихии. Без да могат да си кажат вече нито дума, коне и хора, превърнати в раздърпани дрипели и мъгли, се препъваха и носеха на тълпи из прохода с една-единствена цел — да спасят себе си от явна гибел.

Когато все така сгъстени и притиснати, конник до конник, излязоха призори от разярената планина и настъпиха в Софийското равно поле, те приличаха вече на сбирщина обезумели призрачни ездачи, които ограждаха една полуразрушена кола и с последни усилия шибаха полумъртвите свои коне към София.