Яна Язова
Левски (73)

3. Неочакван гост

През една такава вечер, посинял от студ, без успокоителната топлинка на няколко запалени трески, без хляб, без надежда, младият Ботев лежеше в постелката си, закътана в един ъгъл на вятърната мелница.

„Трябваше да се сетя по-рано, че щом е вятърна мелница, ще има и вятър — казваше си Христо, като се прислушваше в страшните звуци, които разпокъсаните мелнични крила издаваха на покрива. Какво ще стане, ако тези звукове се чуват над главата ми през цялата нощ?…“

В това време една силна мъжка ръка похлопа на залостената врата и весел младежки глас се обади, като надви за миг свирките на вятъра и скърцането на мелничните крила.

— „Който и да си ти, звяр или човек, отвори ми!…“

Силно зарадван, че чува родна реч пред вратата на своето страшно румънско свърталище, Христо скочи и се впусна да отвори вратата с такава бързина, сякаш очакваше да види на прага й самото провидение.

Този, който стоеше на неговия праг през тази мразовита ноемврийска вечер, бе един синеок рус мъж, който не изглеждаше премръзнал, а пъргав и подвижен, с усмивка, която изглеждаше лъчезарна.

— Здравей, български младежо! — извика весело той.

— Как ме намери ти тук! — със зинала от учудване уста го погледна Христо Ботев.

— Ида направо от читалище „Братска любов“. Там побеседвах с твоите другари. Когато се свечери, аз ги запитах къде мога да пренощувам. Те ми казаха: „Имаме тук един другар — Христо Ботев, — който живее сам в цяла вятърна мелница край Букурещ. При него ти най-сигурно ще намериш място за пренощуване.“

Христо се усмихна:

— И не са те излъгали, другарю. Влез! Място при мене има много. Но са те изпратили в несгодно време. При мене има много място за нощуване, но има също и много вятър, студ, а при това няма да намериш нито един залък за вечеря. Ако мислиш, че при тези условия можеш да останеш, влез!

— Аз нося храна и за двама ни — каза веселият мъж, като влезе. — Къде е твоето легло?

— Ей там в ъгъла. Само на това място има малко завет.

— Аз ще се наместя до тебе — с весела усмивка каза гостът. — Благодаря ти за гостоприемството, младежо!

— За такова гостоприемство не се благодари. То е прието за всички скитници. Ти откъде идеш?

— От Сърбия.

— Хм!… Какво си дирил ти там подир разтурването на Втората легия?

— Аз съм от легията.

— Ти!… Ее, какво си правил ти досега в Сърбия, когато твоите другари още преди четири месеца нахлуха в Румъния и отидоха да се бият в Българско с четите на Хаджи Димитър и на Караджата?

— Бях тежко болен, затуй останах.

— Не ти личи — призна Христо. — Ти изглеждаш така весел!… Аз дори не бих се сетил да те поканя да седнеш.

— Но въпреки това аз веднага ще седна — засмя се русият пътник, като приседна на края на постелята му. — Защото моята болка е в корема и още ме безпокои, когато дълго време остана прав.

— Весел си ти, чуден човек! — каза Ботев, като седна до него. — Как се казваш?

— Моите другари ме наричат Дякона.

— Бил ли си наистина дякон?

— Бил съм истински дякон.

— Чуден човек — възкликна Христо. — Не ти личи!…

— Не ми личи, защото сега съм войник. Но по-рано, когато пеех черковни песни пред аналоя, всички казваха, че аз съм един много добър дякон.

— Ти, другарю, наистина започна да ме развеселяваш. Ако ми изпееш и някой тропар, аз съвсем ще повярвам, че си бил дякон.

— Да ти изпея, защо не — отвърна гостът и като свали черния си калпак, вдигна русата си глава и запя. Стените на вятърната мелница като че ли потръпнаха. Учуденият младеж усети как върху тях падна златна мъгла, скри ги, понесе ги надалеч из оголеното от ветрове и мраз поле, а на тяхно място донесе розови венци, които разпръсна и окачи до небеси, като че ли наистина за голям празник.

„Слава на тебе!…“

Тежки, големи сълзи изпълниха очите на премръзналия младеж, който не чувстваше вече нозете си. Той се отърси, лек и щастлив, сякаш се готвеше да литне върху крилете на песента.

Когато певецът свърши, дълбока въздишка се изтръгна от неговите гърди.

— Признавам, че ти си бил добър дякон — каза той. — И аз трябва да ти кажа, че всяка вяра би загубила с тебе един безценен служител. Защо престана да пееш тропари ти, добри дяконе, и стана войник?

— Защото не мога да бъда едновременно дякон и роб — отговори гостът.

— О-хо, патриот!… И смяташе да се биеш заедно с братята сърби за българската свобода?

— Смятах веднъж и два пъти. Аз бях войник и в Първата легия на Раковски.

Христо Ботев надникна в усмихнатото му лице. То чезнеше в здрача, в който потъваше цялата мелница.

— Дяконе, ти си бил добър дякон, но подир това си станал и добър бунтовник!

— Непримирим — отвърна усмихнато гостът. — Искаш ли, додето се вижда, да разделим моята вечеря?

— Нямам друг избор — отвърна домакинът, — тъй като аз нямам нищо какво да ти предложа. Впрочем снощи на полицата се търкаляше една коричка.

Той скочи и с ръка започна да опипва студената нерендосана дъска над леглото.

— Проклетите! — извика той, като седна отново до своя гост. — Имам едни ненаситни съквартиранти!

Гостът се усмихна, но ако Христо Ботев можеше по-добре да види лицето му в тъмнината, щеше да се учуди колко загрижено и сериозно изглеждаше то.

— Аз нося достатъчно и за двама ни. Вземи!

— А ти утре има ли какво да ядеш?

— Не. А ти?

— Както знаеш, нямам. Но сега трябва да изям твоя утрешен дял.

— Добре, но ако не го изядеш, какво щеше да правиш тази нощ?

— Ще гладувам.

— Ами утре?

— Утре пак. Аз съм навикнал.

— Младежо — прозвуча гласът на Дякона. — Да мръзнеш и да гладуваш, когато гониш една цел, да!… Не просто да седиш в една вятърна мелница и да гладуваш. Това е мизерия!… Може да се мръзне и доволно гладува само за един идеал!