Яна Язова
Левски (20)

7. Сестра Серафима

Нейното име е Анжела, по баща Дертингер. Доведох я в метоха от Виена в 1864 година. Подстрига се за монахиня по собствено желание. Никой не е упражнил за това върху нея никакво насилие.

Карл Дертингер, неин баща, е бил преди години австрийски консул в Турция. Живял е в Русчук и Белград. След туй е заемал същата служба в Будапеща. Аз го намерих вече възрастен господин във Виена, който смяташе своята кариера завършена. Срещнах го през 1859 година в дома на българско семейство. С него беше и неговата шестнадесетгодишна дъщеря. Нейната красота ми направи неизличимо впечатление.

Когато споделих своето възхищение с домакинята, тя ми каза:

— Това хубаво дете е Божие наказание за горкия Дертингер.

Когато я запитах кое е толкова лошо, тя се неохота ми обясни:

— Анжела Дертингер е едно осиротяло българско дете. Виждаш ли сега защо Карл Дертингер е тъй приятелски привързан към нас?

Но тъй като аз нищо не можех да разбера, тя ми каза, че историята на Карл Дертингер и неговата дъщеря Анжела е твърде печална и че нейният съпруг би могъл да ни я разправи, ако самият Дертингер му даде изричното разрешение да стори това.

— Поради стечение на обстоятелствата — каза тя — моят мъж е станал тук негов духовен изповедник.

През дългите и тъжни вечери, които прекарахме заедно в това българско семейство, Карл Дертингер направи мене своя духовна изповедница. Още тогава аз станах за Анжела предана духовна майка.

Горкият Дертингер, той беше толкова нещастен по това време и се намираше в такава безпътица, че започна да нарича мене, слабата и грешна рабиня, свое провидение.

Разговор след разговор, ето историята, която чух от бащата на Анжела, Карл Дертингер:

В 1847 година бях консул в Русчук, млад мъж и енергичен, обожаван от една прелестна съпруга и гледан с големи надежди от австрийския двор.

Работата ми не беше тежка. Имах достатъчно време за лов, който и до днес остана моя страст. Облечен като ловец, аз обикалях градове и села и навлизах далеч из Дунавската равнина.

През тази година получих заповед да замина и заема същата служба в Белград. Жена ми отпътува за местоназначението ми сама, за да нареди новото ни семейно огнище, а от своя страна аз реших да прекарам последния си ден в скитане по лов из Дунавската равнина, която ме снабдяваше досега е много рядък дивеч.

Поканих моя секретар, българин от Никопол, да ме придружи. Двамата се качихме на конете и заминахме. До обед нийде нищо не срещнахме из околността. Това обстоятелство учуди и двама ни. До днес помня този съдбоносен ден. Той изглеждаше празен. Не само празен от дивеч, но празен и от хора. Селата, пътищата изглеждаха празни, а въздухът над тях огромен, сякаш само ние, двамата конници, бяхме там, отбелязани да извършим нещо необикновено. Само тъй мога да си обясня сега прибързаното решение, което с такъв устрем взех в онзи съдбоносен миг, който последва.

С отпуснати поводи на конете, ние бавно приближавахме едно непознато село, когато от неговия пуст край се отдели една група селяни, които с бързи крачки тръгнаха по пътя срещу нас. Когато ги видяхме ясно напреде си, ние се учудихме, че в този работен ден те не носеха със себе си никакви земеделски сечива, което показваше, че не са тръгнали по ниви и лозя, а техният разтревожен отчаян вид ни смути. Това бяха трима възрастни селяни с брадясали лица, което според местния обичай значеше, че жалят за нов мъртвец, и две млади жени със зачервени очи, които се мъчеха да скрият нещастните си лица в големи черни кърпи.

По-високата жена водеше за ръка едно чернокосо около четиригодишно момиченце, което вървеше на силното слънце с открита глава.

Ние разбрахме, че на тези хора трябва да се е случило някое нещастие, затуй спряхме конете си при тях да ги разпитаме. Те изглеждаха толкова злочести, че не им се отлепяше уста да ни отговорят, но на питането на моя съпътник по-възрастният мъж се помъчи да проговори, че миналата вечер в селото, което виждаме пред нас, било извършено голямо злодеяние. Турци навлезли в къщата на неговия по-малък брат и заклали него, жена му и голямата му дъщеря. От цялото семейство било останало само това момиченце. Кой знае къде се било скрило. То нищо не може да им каже, защото е още малко. И тъй той, братът, си отива в своето село, без да знае кои са грозните убийци, за да има поне тази надежда, че един ден ще им отмъсти. Същото нещо трябва да мисли и високата селянка, която плаче и държи за ръка нещастното сираче, защото тя е сестра на убитата жена. Сега тя отвежда у дома си в съседното село малкото момиченце и се чуди как да го покаже на мъжа си, защото и без туй на трапезата им сядат седем деца.

В това време аз погледнах от височината на седлото чернокосото момиченце и неговата красота ме порази.

— Да, хубаво е — с вайкане отвърнаха селяните, — ала злочесто! Кой сега ще се грижи за него?

Тези думи ме жегнаха право в сърцето, защото ние нямахме деца. Тогава аз почувствах този устрем в гърдите си, за който споменах по-рано, и като прострях, без да мисля повече, ръката си към детето, извиках:

— Дайте на мене това дете, ако действително няма кой да се грижи за него!

Малката изглеждаше тъй втрещена от уплаха, че дори не се и отдръпна от моята протегната ръка. Когато обаче съпътникът ми преведе моето желание на опечалените селяни, те от голяма скръб изпаднаха в голяма изненада и колебание.

Истина е, те се чудят как отсега нататък ще отгледат това дете, но като добри роднини не могат и току-така да се решат да дадат малката на един чужденец, ненадейно срещнат на пътя.

Няма да ви описвам колко дълго преговаряхме. Напразно моят съпътник им разправяше, че аз съм австрийският консул в Русчук, напразно им повтаряше моите титли и правеше описание на моето богатство. Едва когато отворих кесията си и им показах една шепа злато, те се събраха настрани край пътя и след дълго и тихо съвещание решиха да ми дадат детето. През туй време аз си спомням, че треперех от възбуждение и страх да не би тези селяни да отхвърлят и моето злато и да ми откажат момиченцето, което от цялото си сърце исках да получа.

Когато го сложих пред себе си на седлото, аз бързах веднага да потегля, защото неговите роднини ме заобиколиха отвсякъде и заплакаха. За щастие то не плачеше.

— Нейното име е Мария — през сълзи каза лелята.

Аз извадих бележника си и записах Мария, кога е родена, както и името на родното й село. Отдолу записах, че баща й се е казвал Петър, а майка й Ана.

— Благословен бъди! Запиши и нашите имена, за да ни се обаждаш от Русчук и да ни спохождаш с детето! — каза чичото.

Записах и техните имена, въпреки че бях сигурен, че никога няма да им пиша и никога вече няма да ги видя. Когато пожелах Мария, аз взех под внимание това, че тя ще принадлежи само на мене и на жена ми, защото няма да има никого другиго на света. Аз бях сигурен, че в паметта на това четиригодишно дете няма да остане никакъв люлчин спомен.

Додето я притисках на гърдите си и галопирах към Русчук, тя заспа. Моят съпътник я погледна и възкликна:

— Господин консуле, днес вие хванахте най-редкия си лов! Вие отнасяте у дома си един ангел!

— Затуй ще я кръстя Анжела! — казах аз.

През нощта моят секретар остана да спи до главата на детето, защото аз се страхувах, че то ще се разбуди и ще пожелае нещо, което аз няма да мога да разбера, защото твърде слабо бях запознат с български език. Той заспа спокойно като уморен ловец до главата на моя ангел, додето аз не мигнах цяла нощ и опрян на ръката си, мислех за това, което бях извършил в такъв несмислен порив.

Какво щеше да каже Адела, моята жена, когато види малкото чужденче? Ще го приеме ли като свое, ще допусне ли тя въобще това момиченце да остане при нас? Странното е, че аз през целия ден не бях помислил за жена си и че едва през нощта се сетих, че е трябвало да взема и нейното съгласие. Тогава си спомням, че запалих нощната лампа и се взрях в лицето на Анжела. Да, госпожо, тогава аз почувствах, че тя е моя, само моя, и че аз ще си я отгледам вкъщи, ако трябва да сторя това и сам, без жена си. Странна привързаност у един мъж, който дотогава никога не бе пожелавал да прегърне дете.

Слава Богу, че Адела прие моя жив подарък твърде естествено и на лицето й веднага се появи онази майчина усмивка, която тъй лесно се появява у добрите жени, когато видят дете.

— Хубаво момиченце — каза Адела, — но колко смешно е облечено!

Тази забележка ме силно огорчи, защото бях загубил цяла сутрин в Русчук да му избера това облекло, което тя нарече смешно.

Обаче аз трябваше да призная, че Адела е имала право, когато на следния ден тя ми представи в трапезарията моята малка, излязла под грижата на нейните изкусни пръсти. Тя приличаше на истинска кукла. Черни лъскави шушулки покриваха цялата й глава до раменете. Рокля от розова коприна се простираше в къдри от гърдите й до земята. Панделки от газ и дантели обкичваха къдрите. Копринени обуща святкаха на краката й.

— Друга изглежда сега, нали? — запита гордо Адела.

Аз вдигнах тази розова кукла на гърдите си и я притиснах силно, с вик на възхищение, додето тя заплака и аз я пуснах. Горкото дете, то беше истинска кукла в нашата къща. Проплакваше като кукла, но никога нищо не говореше, защото виждаше, че няма да я разберем.

Когато я изправихме пред едно голямо огледало, тя млъкна и се загледа с изумление в себе си. Дали се знаеше в селските си дрешки, които аз изгорих в Русчук? Беше ли се виждала в тях? Имало ли е у тях огледало?

Тя толкова много се хареса в новата си рокля, че през целия ден отиваше до огледалото да се погледа, а вечерта, когато Адела поиска да я съблече и да я сложи в леглото, заплака и си стисна ръцете на гърдите. Тъй я оставихме да заспи в розовата рокля.

На жена ми правеше впечатление, че детето спи тежко, дълго и непробудно. Когато сутрин го събуждахме, за да го приготвим за деня, то отначало ни гледаше с ужас, но после постепенно навикна с нас и при нашето появяване скимтеше като котенце, което се ядосваше, че го будят.

На трапезата ние се разбирахме с нея също така като с котенце. Оставяхме пред нея каквото имаше за ядене и тя, след като го подушеше с нос, го опитваше, за да изяде няколко залъка, или го избутваше с две ръчички от себе си. Едва когато Анжела се яви между нас, ние забелязахме, че масата в нашата трапезария е твърде голяма и че ние с Адела досега сме се хранили твърде далеч един от друг. За да бъдем по-близко до Анжела, ние сгънахме масата три пъти, докато я превърнахме в една обикновена кръгла маса за трима души. Тъй ние можехме, като се протегнем, да стигнем ръцете и устата на детето.

След няколко дена доведох вкъщи възпитателка за Анжела. Аз копнеех моята кукла да ми каже татко! Нашата кукла трябваше да добие и говор.

Нейният първи малък изпит, който се състоеше в изброяване имената на предметите в трапезарията, бе нашият семеен празник. Нейният глас се оказа сладък и нежен като небесна музика.

Отначало Анжела вървеше в учението добре, но после започна при всеки въпрос да ни отговаря с по една непозната дума, след което се замисляше и отговаряше на немски език. Така аз виждах, че тя си припомня българските названия, но тъй като никой не я разбираше, тя престана да ги казва и ги забрави. Тогава аз бях щастлив баща и толкова глупав, за да вярвам, че като забравя родния си език, моята малка захвърля всичко, което донесохме от България.

Първите обезпокоителни признаци се появиха много по-късно у нея, и то насън. Тежък и непробуден, какъвто си беше в началото, нейният сън постепенно започна да се разнищва, додето се превърна в една лека паяжина, която можеше да се разкъса при едно духване. Често пъти Анжела започваше да скимти през нощта, да удря главата си във възглавницата и да се мъчи да вдигне тялото си, което ни караше уплашено да скокваме от леглото и да тичаме да я събудим. Цяла обляна в пот, с облещени очи, тя се хвърляше на гърдите ми и започваше да стене: «Татко, татко, вземи пушката, изгони ги!»

Аз я прегръщах, покривах я с целувки и я питах: кого? Само ми кажи, и аз ще грабна пушката от стената! Кажи!… Но тя не казваше кого иска да изпъдя и аз все още се залъгвах с обикновени детски страхове.

— Навярно Роза, дъщерята на готвачката, трябва да я е плашила през деня с Черния Петър — ядосана казваше Адела, защото нашите деца, за да ядат, ги плашеха с такива глупости. И когато Анжела започваше да се безпокои през нощта, ние запалвахме всички лампи в стаята. Силната светлина наистина я успокояваше и ние помислихме, че сме налучкали причината на нейния неспокоен сън, и продължавахме да се караме на Роза и да не вярваме на нейните клетви, че тя никога не разправя на госпожицата за Черния Петър.

Дойде време Анжела да тръгне на училище. Напразни бяха съветите на нашите близки да я изпратим в пансион.

— Такова хубаво момиченце не бива всеки ден да се кръстосва по улиците — казваха те.

Но аз не можех да се лиша вече от нея. Нашият дом щеше да опустее без Анжела. Освен туй застрашителните признаци на нашето спокойствие започнаха да се увеличават.

Това се случи в първия учебен ден на Анжела. Отпразнувахме го вечерта в тесен приятелски кръг. Ядохме дивеч и гърмяхме с шампанско за здравето на новата ученичка.

Тази нощ тя заспа с големи усилия. Колкото и да бяхме пили, аз веднага скочих, когато чух нейното познато скимтение. Вслушах се. Тя натискаше главата си във възглавницата и като се мъчеше да повдигне тялото си, стенеше и виждаше насън очевидно някакви страшни картини. Аз осветих стаята и се впуснах към нея да я събудя.

— Анжела! Анжела! — виках аз. Жена ми се притече на помощ.

— Анжела скочи насън и с извърнати от ужас очи извика:

— Башибозуци!…

Останах като гръмнат. С вторачен поглед, безпомощен пред нейния ужас, седнах на края на леглото й и стиснах в ръцете си нейните разтреперани пръсти. Колкото и да не знаех български или турски, аз не можех да не зная какво значи башибозуци.

Знаех много добре, че това са нередовни турски войници, които се вербуваха от местното население и се употребяваха за сплашване на непокорната рая. Знаех също, че българското население нарича башибозуци въоръжените турци от местните села, които използуваха оръжието си за обир и убийства, като нападаха по всяко време и с голяма жестокост беззащитните християни.

Възможно ли беше Анжела да е запазила някакъв спомен за тях в паметта си? Защо тя сънува башибозуци? Пот изби по челото ми. Трябваше ли да повярвам, че башибозуци са извършили страшното злодеяние в нейния бащин дом и че малкото дете е запомнило това?

— Какво вика? — запита учудена Адела, като се залови с майчински думи да успокоява уплашеното дете.

— Какво е башибозуци, Анжела? — запитах я внимателно аз. Тя ме погледна безнадеждно с един отчаян, вторачен поглед и стисна устни.

— Виждала ли си башибозуци? — нежно продължих да я питам аз, като се мъчех да се усмихвам.

Моята малка се сви на възглавницата си като ударено животно и още по-здраво стисна устни. Това увеличи моето съмнение до тревога. Аз нямаше да се вкопча в нея така, ако тя бе проговорила каквото и да е. Аз нямаше да се взра от този час нататък в нея, за да открия, че тя е едно замислено и вторачено дете, което аз напразно мислех за щастливо.

Тя отиваше на училище и се връщаше, учеше уроците си вкъщи и играеше с малките си другарки все тъй замислена и загледана в нещо, което я мъчеше. Тогава аз реших да напусна Турция, защото подозирах, че турците, които тя среща из улиците на Белград, поддържат у нея спомена за башибозуците. Тъй се установихме в Будапеща, където пожелах да ме преместят на работа.

В първите месеци забелязах щастлива промяна в лицето и държанието на моята отрасла дъщеря. Тя се преобрази. Страните й се зачервиха и замисленият израз на очите й се замени с игриво кокетство, което тя едва ли още съзнаваше. Започнах да си отпущам вече сърцето, когато един ден Анжела с един удар съсипа всичките ми надежди.

Бях поканил у дома един стар познайник от Белград, когото смятах за сърбин. Той дойде с жена си и детето си. Това дете бе едно кестеняво, бледнолико момиченце, което ние представихме на Анжела.

— Как се казваш? — запита я любезно Анжела.

— Надежда — отговори момичето.

Анжела се замисли повече, отколкото й бе позволено да направи това пред една гостенка.

— Ти не си чувала такова име, нали? — опитах се да й помогна аз. — То е славянско име.

— Българско — изведнъж каза момичето.

Анжела наведе глава и аз видях как нейният поглед се замъгли от сълзи. Скоро обаче тя възвърна самообладанието си и отиде да покаже своите занимания на момичето.

Когато останахме сами, аз я взех на колената си и я запитах:

— Какво те учуди името на малката? Ти се опечали, че тя се казва Надежда, нали?

Анжела трепна с цялото си тяло и наведе глава.

— Чула ли си някога такова име? — упорито питах аз, като се чувствах така, сякаш разбивах стена с главата си.

— Да — изведнъж се откъсна от устните на Анжела и тя решително вдигна главата си. Нейните очи ме гледаха студено и мрачно. Жестоки детски очи!

— Моята сестра се казваше Надежда! — отривисто каза тя. Не можех да се усъмня, че бълнува.

— Каква сестра? — имах сили да запитам аз.

— Отрязаха главата й пред очите ми!…

— Анжела!… — простенах аз. — Ти бълнуваш, мое дете!

— Играехме на криеница… аз бях клекнала зад дървения стол — разтреперана прошепна Анжела. — Мама извика и башибозукът се хвърли върху нея. Един път я удари с ножа, тя падна… Баща ми лежеше в локва кръв пред вратата. Главата му беше в стаята… Сестра ми изпищя… нейната глава се търкули до мене!…

Анжела припадна в ръцете ми. Това е всичко, което чух от нея.

На другия ден се отправих към най-добрия психиатър в града, професор Брокенхаус. Аз го запитах направо, възможно ли е човек да помни известни неща от своята четиригодишна възраст?

— Случва се — отговори професор Брокенхаус, — ако събитието му е направило силно впечатление. С течение на времето трябва да се надяваме, че впечатлението ще избледнее и споменът ще изчезне.

Обаче при Анжела аз забелязвах обратното. С възрастта у нея споменът бе придобил своите ясни контури. Професорът се усъмни в моето твърдение, но когато се почувства достатъчно добре, за да може да разговаря с мене, Анжела сама разбра моите опасения и ги потвърди.

Отначало тя била забравила всичко. После започнала да се среща насън със сестра си Надежда, припомнила си я и двете отивали да играят в една малка къщица, която й била твърде добре позната. Двете сестрички заедно отивали до един познат долап, взимали си нещо за ядене и се разполагали да го ядат на една кухненска маса, постлана с покривка на червени и бели квадрати. Надежда, като по-голяма, винаги я съветвала да не троши върху покривката, защото майка им ще се кара. Скоро се чували познатите стъпки на майка им. Те се мъчели да съберат по-скоро трохите, но в тази суматоха голямата сестричка изчезвала. Анжела започвала да плаче и да я търси из кухнята. Тогава ние сме я събуждали и питали защо скимти, но тя не можела да ни каже, защото ние нищо не сме знаели за онази къщица.

Тя твърде скоро се превърнала в дом на нейните сънища. Често пъти отивала там, скитала из познатите стаи, като влизала ту в тази, ту в онази стая, и откривала едно след друго много познати неща. Там Анжела навикнала да търси сестра си, викала я и когато последната не идвала, тя започвала да трепери от страх и да плаче. Често пъти обаче сестричката изтърчавала засмяна от двора или от някоя стая и двете започвали обичайните си игри, додето Анжела изучила наздраво лицето й и тъй го запомнила, че когато се събуждала от сън, тя продължавала да мисли за сестра си и да се чуди денем къде изчезва от нея.

Една нощ майка им дошла в кухнята и ги набила заради трохите върху покривката на червени и бели квадрати, а друга нощ баща й влязъл от двора с брадва в ръка и нацепени дърва в другата. Той бил слаб, висок, черноок мъж, с изпотено чело и вирнат калпак. Анжела се затичала към него, защото не го била виждала отдавна, но баща й се строполил като дърво в краката й, а главата му отхвръкнала в стаята. Тя започнала да пищи и ние сме се хвърлили да я събудим.

Оттогава баща й влизал често пъти в къщицата, като я успокоявал с усмивка, че никога вече няма да падне, но когато излизал от стаята в антрето, той забравял своето обещание и се строполявал на пода като дърво, което карало двете сестрички да пищят.

— Виж, главата му я няма! — викала Надежда, като сочела трупа на баща си.

Една вечер баща й блъснал и отворил вратата. В ръцете му имало брадва. Лицето му било бяло като вар. На външната врата някой силно блъскал и викал. Баща й казал: Башибозуци!

Друга нощ Анжела и Надежда играели на криеница. Анжела се скрила зад дървения стол. Той бил голям, с широко облегало, а пък Анжела била малка и с радост наблюдавала как сестра й се върти да я търси из стаята. Тънката й кафяна плитка се мятала на гърба й. В това време баща й блъснал вратата и извикал: Башибозуци!

Вън се блъскало и чукало. Един башибозук влязъл в стаята с остър нож в ръка и се нахвърлил върху Надежда, тъй както тичала да търси сестра си с развяна тънка кафяна плитка на гърба. Надежда изпищяла и главата й заедно с тънката кафяна плитка отхвръкнала и се търкулила с широко отворена уста до стола на Анжела.

С ужасен вик тя се хвърлила от леглото си в нашите прегръдки. От този момент завесата на забравата се разкъсала пред очите й. Тя си припомнила, че това действително се е случило, и в будно състояние възобновила страшните подробности на онази кървава драма.

— Сега аз ще ви оставя да си починете, госпожо — ми каза Карл Дертингер, — но моля ви до утре да размислите върху моя разказ. Аз се постарах да ви предам думите на Анжела точно както са се запечатили в паметта ми, една по една.

Признавам, че до късно през нощта мислих върху думите на Дертингер и че нищо не можах да измисля. Неговият разказ дотолкова ме заинтересува, че на следната вечер, когато се събрахме отново на разговор, първа му заговорих за това, което го терзаеше.

— Можех ли да допусна — каза с въздишка той, — че аз, един австрийски консул, с широки светски връзки, добро състояние и весел нрав, ще бъда по такъв фатален начин замесен в кървавите трагедии на вашата земя? Колкото растеше, Анжела ставаше по-неспокойна и мрачна. Тогава аз взех решението, което ми струваше големи усилия, да се разделя с Анжела и да я поставя в една по-пъстра и весела приятелска среда. Като променя живота й, вярвах, че ще променя нейните впечатления от миналото и ще я спася. Заведох я в Париж, в един от най-веселите и свободни пансиони на Франция. Всички мои приятели ме сметнаха за луд: хубавата Анжела изпратена в едно почти «увеселително заведение»! Но аз, бащата, грижлив и предан, какъвто бях, имах само едно желание — Анжела да забрави…

Тази година жена ми почина, но когато се върна за ваканцията при мен, Анжела изпълни с лъчезарен блясък цялата ми къща. Тя приличаше вече на една прелестна госпожица, която обещаваше да вкуси от всички наслади на живота. Ние двамата бяхме канени навсякъде, където имаше поклонници на красотата. Сам императорът пожела Анжела да му бъде представена на един прием. Аз се бях възгордял до безумие, госпожо. Струваше ми се, че моите страхове се откъснаха като крилати птици от раменете ми и полетяха.

— Това е вашият най-рядък лов, Дертингер — каза ми с ласкава усмивка императорът, който ме знаеше като добър ловец и страстен търсач на рядък дивеч.

След няколко дни обикаляхме с Анжела на коне живописните околности на Будапеща. Край едно селце, до един от тези кладенци с дълги пръти, които се пречкат по всички унгарски хоризонти, седеше една сбръчкана циганка. Тя спря коня на Анжела, протегна двете си ръце към нейната ръка и поиска да й гадае. Анжела намери това за твърде забавно, засмя се и подаде ръката си на циганката. Старицата стисна в черните си пръсти нейната бяла ръка и започна да бърбори презглава:

— Хубава госпожица, хубава госпожица, голямо богатство има около нея, всички я обичат… — Но изведнъж лицето й стана съсредоточено и мрачно. — Истината е страшна… истината е грозна… — проточи тя и беззъбата й уста зина.

— Кажи цялата истина! — насърчих я аз, тъй като Анжела не разбираше езика й.

— По пътя на това момиче има разляно кръв, много кръв — изхриптя гласът на циганката. Още го помня, като че ли го чувам днес. — Нейните крака са стъпили веднъж в тази кръв и оттогава досега правят кървави стъпки. Кървави стъпки!… Кървави стъпки!… Ти не си неин баща. Нейният баща… ууу! — извика тя и закри очи.

— Какво говори? — запита нетърпеливо Анжела.

— Ще ти разкажа накрая! — отвърнах аз. — Продължавай, бабо!

— Плач ми иде, свят ми се зави, синко! — простена бабата. — Този човек е чер като катран от мъки. Той иска нещо от дъщеря си.

— Какво иска?

— Кръв!… — проточи устни и облещи очи циганката. — Той иска кръв за кръвта си!… И няма да миряса, додето не видите да залезе полумесецът!

Тъй каза циганката. И до ден-днешен не мога да разбера: «Додето не залезе полумесецът!…»

Аз му обясних, че навярно това означава, додето не се разгроми Турската империя, понеже полумесецът е нейната емблема.

— Да, може и да е така — съгласи се Карл Дертингер, — но какво общо има моята Анжела със залеза на полумесеца и с разгромяването на Турската империя? Какво кръвно отмъщение искаше убитият баща от нея?

Скоро Анжела легна на легло и получи първите кризи. Напразно отиваха всички лекарства. Не помагаха никакви лекарски съвети. С големи усилия Анжела се привдигаше, за да седне до мене на трапезата, но погледът й, загубен и отчаян, оставаше да гледа в далечината. Чувствах как ден след ден и крачка след крачка моята дъщеря се отдалечава от мен в един свят, който тя съзерцаваше сама. Тогава аз пожелавах нещо безсмислено и безумно, да срещна очи в очи мъртвия и да се поразговоря по мъжки с него. До такава степен се чувствах разстроен, че бях готов вече да се бия и с призраци. И ето че една нощ, навярно от дългото мислене, аз го предизвиках в съня си на една-единствена решителна среща.

Пред мене се изправи млад мъж, висок, черноок, с къдрава черна коса и смели очи. Той изглеждаше дързък мъж и още нещо… забележително хубав! Неговата хубост жегна сърцето ми. Това беше ненагледната хубост на Анжела.

— Какво искаш от нея? — извиках аз.

— Да ми помогне! — бе неговият отговор.

— В какво се състои тази помощ?

Мъжът се поколеба, но после се обади:

— Мария е подготвена вече да ми окаже тази помощ.

Аз изтръпнах от глава до пети. Той наричаше моята Анжела Мария, както бе кръстил своето момиченце. Това име аз бях отбелязал заедно с неговото в моя бележник, когато взех Анжела от ръцете на нейните роднини.

— Не бих ли могъл да ти помогна вместо нея? — извиках аз.

Петър ме изгледа дръзко и отговори:

— Ти достатъчно си ми помогнал, като си отгледал Мария. Аз ти благодаря.

Той ми благодареше, но не се смяташе задължен към мене или към мене нямаше въобще никакви съображения.

— Ако си намислил да поставиш пред Анжела някаква задача за решение — извиках в съня си аз, — натовари ме! Повярвай ми, че ще направя всичко възможно да те удовлетворя!

— Додето има още капка моя кръв на земята, няма да потърся помощ от чужди! — бе дръзкият му отговор.

— Зная колко си страдал — прошепнах аз, останал вече без сили да го задържа, — затуй нямаш милост и към собствената си кръв. Кажи ми поне кой ти причини това злодеяние, за да потърся в лицето му своя враг!

— Не зная имената им — отговори той, — за мене те са цял народ.

— А защо те нападнаха? Защо искаха да унищожат теб и цялото ти семейство?

— Защото не исках да бъда роб! — гласеше неговият последен отговор.

Оттогава Петър, бащата на Анжела, не ми се е явявал нито наяве, нито насън. През това време неговото дете вехнеше и губеше сили в моя дом, разкъсвано от тежки кризи, през време на които аз мислех, че тя се прощава с живота. Като не можех да бъда повече ням свидетел на нейната агония, аз се реших на една последна безумна постъпка. Взех австрийския си паспорт и ловната си пушка и заминах за Турция по следите на едно кръвно отмъщение. Да пролея кръв за кръвта, която е била проляна!…

Госпожо, пред вас стои един човек, който през десет дни от живота си е бил един окаян убиец!

Със стария бележник в ръка аз навлязох в турска територия и се упътих към селото, при което взех Анжела, за да потърся нейния чичо, когото мислех, че никога няма да видя вече в живота си. Моята надежда беше тази, че през изтеклите години той е добил сведения за убийците на своя брат, които и аз предполагах да са башибозуци от съседните села. Моят план беше да ги проследя из околността. Един заблуден куршум, един нещастен случай при лов… кой турчин може да заподозре или обвини в предумишлено убийство австрийския консул? Аз щях да натоваря съвестта си с кръвта на убийците, но в своето безумие тогава си мислех, че Анжела ще бъде освободена от задължението да отмъсти за баща си.

В родното село на Анжела обаче ме чакаше нова изненада и разочарование. Когато запитах селяните за нейния чичо, те печално наведоха глави.

Той, Манол се казвал, и живеел в съседното село. Но същият този Манол заклал с брадва двама турци и забягнал при хайдутите в Балкана.

— А защо ги заклал?

— Поради стара вражда с турците. Неговият брат бил заклан от турци в къщата си.

— Сигурно Манол е отмъстил тъкмо на тези турци, които са заклали брата му?…

— Не, това не може да се каже, защото нито Манол, нито някой друг е узнал кои са убийците на брата му. Затуй Манол намразил всички турци, додето един ден дошъл до това злодеяние.

— А знаете ли защо Петър е бил убит с цялото си семейство?

— Бунтуваше се — отговориха селяните. — Затуй мислим, че го убиха башибозуци.

Казах им, че искам да посетя домовете на двамата братя Петровия, в това село, и дома на Манола в съседното.

— Отдавна са изгорени — отвърнаха те.

С наведена глава и безпомощно отпуснати ръце аз се върнах по Дунавската равнина, за да се изправя днес пред вас, госпожо, и да ви моля за съвет — заключи Карл Дертингер. — Вие сте българка и духовна майка на българите. Вие знаете тайните на вашата земя. Кажете ми, в кой неин корен да се заловя, за да намери моето дете успокоение?

Тогава аз предложих на Дертингер да заведа Анжела със себе си в България. Родният въздух може да й подейства добре, а нашият метох се намира в най-здравия климат, под вечния сняг на Балкана.

Карл Дертингер се замисли дълбоко, после каза:

— Трябва да поговоря с Анжела.

Той изпитваше слаба надежда, че Анжела ще откаже една такава разходка. На следущия ден обаче, който бе и моят последен ден от престоя ми във Виена, той ме посети, придружен от дъщеря си.

С любезна усмивка на прекрасното си лице тя умело прикриваше тежкото си болезнено състояние. Един добър наблюдател би открил нещо ненормално само в нейния втренчен поглед, който всъщност изглеждаше печален.

— Аз приемам с голяма благодарност вашата любезна покана, госпожо — каза тя с такъв привлекателен глас, че аз, старата грешница, почувствах, че я обоготворявам завинаги. Нейната красота, трябва да призная, ми е правила винаги поразително впечатление. В нейно присъствие аз винаги съм се чувствала груба, недодялана и проста. Може би затуй с такова желание се поставих на нейно разположение да й служа.

Уговорихме се аз да замина на следния ден, за да поема строежа на храма «Въведение на св. Богородица» в Горния метох, а от своя страна Анжела да се помъчи да подкрепи силите си и да се заеме да поизучи матерния си език, за да не се чувства няма и глуха чужденка в родината си.

Тъй и стана. Додето стените на храма в Горния метох растяха към своя купол, Дертингер ми пращаше кратки съобщения, че Анжела с голяма лекота и алчност усвоявала родния си език. «Тя си припомня всяка дума, която нейният учител произнася за първи път — пишеше ми той. — Тя хвърчи. Изглежда весела и бърза да дойде при вас.»

«Болестта се върна» — гласеше друга бележка. — «Принудени сме да отложим пътуването за известно време.»

Дойде зима и нова пролет. Издигнах кубето на храма. Дертингер ми пишеше:

«Анжела е отново на легло. Сега тя свободно чете и ревностно изучава българска история.»

В 1862 година завърших храма «Въведение» и за неговите украси пътувах в Русия.

На следната година, когато се върнах в метоха, намерих много писма от Анжела и Дертингер, които носеха печати от Швейцария, Париж, Осло и Лондон.

«Тъй като вие отсъствате от България, аз предприемам с Анжела една по-голяма обиколка» — весело ми пишеше горкият Дертингер. Може би той се радваше, че отдалечава детето си от фаталната страна, а може би се надяваше на някое чудо. Анжела ми пишеше на български. Когато четях писмата й, учтиви и хладни, необезпокоявани от възторг или пътна треска, аз се съмнявах, че тя е забравяла някога матерния си език.

На следната година намерих моите стари приятели във Виена.

— С нетърпение ви очаквах, госпожо — обърна се към мене Анжела. — Аз съм напълно подготвена да замина с вас за България.

Без да хвърли поглед към баща си, тя ме гледаше право в очите, като човек, който бе разрешил за себе си всички спорни въпроси. За мене тя действително бе готова. Карл Дертингер седеше с тежко наведена глава, която бе съвършено побеляла. Когато очите ни се срещнаха, той каза с глуха въздишка, която се изтръгна от дъното на сломените му гърди:

— Да, госпожо, Анжела е готова!

Тъй аз доведох Анжела Дертингер в Горния метох край Калофер, след като се заклех пред нейния баща, че ще бдя над нея като предана майка. Тук тя хареса мястото, в което живеем, и намери голямо душевно успокоение. Здравето й се закрепи и силите й ден след ден се възвръщаха пред очите ми. Аз не се изненадах, когато тя ми заяви своето решение да се подстриже за монахиня в Горния метох, но не можех да сторя това без съгласието на баща й. Тогава той дойде в манастира и като видя своята любима дъщеря в черна одежда, дълго и безутешно плака. Но Анжела остана твърдо на своето решение.

— За първи път съм добре — казваше тя. — Тук намерих здраве и успокоение.

Карл Дертингер преклони глава, защото видя дъщеря си оздравяла. Той изпрати на Анжела голяма историческа библиотека и разнообразни учебни пособия, които превръщат нейните часове по история в истински празници за българските деца, които тя учи като учителка. А в Отоманска банка той внесе на името на новата сестра Серафима една голяма сума, която я прави най-богатата измежду монахините. Аз мисля, че по този начин Карл Дертингер пожела да осигури връщането на Анжела в живота. Какво ще стане с нея, тепърва има да се види.