Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

6. Краят на една песен е началото на друга

Когато събраните от Българско общество мъже единодушно подадоха своя глас, щото Васил Иванов Левски, наричан още Дякона, да влезе в България през Цариград, за да извърви по кървавите дири на борбата целия път на Хаджи-Димитровата чета, Христо Ботев престана да говори, да слуша и да участва в събранието. Никой от другарите му не забеляза това, нито обърна погледа си към него, тъй бяха увлечени от русото пламнало лице на Дякона. Те не обръщаха внимание дори на това колко надълго и нашироко той им обясняваше своя план за действие в пределите на страната.

Христо Ботев мислеше какво би могъл да възрази на Дякона, ако имаше желание да му пречи. По природа той не бе такъв, да седи и мълчи безучастно в дъното на стаята, когато планът на Дякона му се виждаше работа бавна и без изгледи за успех, какъвто всички желаеха час по-скоро да постигнат. Но Дякона му харесваше и той не искаше да се бърка в неговата работа. Освобождението на многострадална земя според него искаше бързи и решителни действия. А през това време Дякона нека гази кал до колене от град на град и от село на село и нека убеждава българския селяк да се събуди, да стане от петвековен сън, да се въоръжи и чак тогава да въстане.

Жално, че Дякона така заинатено държеше на своя план като на някаква светиня. Какъвто му изглеждаше сръчен, бърз и пъргав като сърна, какви добри другари биха станали те!… Жално, че скоро ще се разделят, че Христо ще остане в тази чужда земя, а Дякона ще се загуби из пътищата на родината.

Събраните родолюбци слушаха жадно, а Христо гледаше техните лица. Те слушаха като въдичари, които учат нов способ за ловене на риба. Въдичарството изисква нерви като волски жили и търпение царствено като на костенурка. Такова търпение изискваше планът на Дякона.

Христо се готвеше да преседи глух, ням и замечтан до края на събранието. Думите на Дякона летяха край ушите му, като оставяха у него осезанието на един особено чист и приятен тон. Същият този глас бе изпял във вятърната мелница незабравимия тропар.

Внезапно чистият приятен глас произнесе високо и повтори настоятелно неговото име, нещо, което се заби в ушите му и го събуди. Той погледна събранието, което изслушваше плана на Дякона, и видя всички погледи обърнати и впити в очите му. Стана му неудобно, че не е внимавал в говоренето и не е в състояние да им отговори.

— Срамота е да оставяте без работа поет като него! — викаше Дякона. — Додето ние ще сеем семето на българската свята земя, нека тука той да е певецът, който ще пее, за да върви нашата работа по-леко! Делото, на което се посвещаваме, изисква ентусиазъм! Кой ще накара спокойния чревоугодник да скочи от пълната си трапеза и да излезе на бунт?… Песента на Христо Ботев!…

Кой ще накара коравата десница да захвърли плуга и да вдигне ножа за борба?… Песента на Христо Ботев!

В Българско ние се нуждаем от един задграничен печатен орган, който да се списва тук от хора като вас и като Христо Ботев! Лист, в който да се напътстват работниците на светото дело, да се насърчават и вдъхновяват с речи и песни. Кой може да извършва това най-добре?… Христо Ботев!

Младият поет не можеше да повярва на ушите си, че този, който се нуждаеше тази сутрин от неговата подкрепа в събранието на „младите“ и от неговия глас, сам гласоподаваше за него, разпореждаше се с неговия живот и сочеше пътя на неговата борба с жест убедителен и заповеднически. Тия, които от година живееха с него и не го виждаха за първи път, бяха обърнали глави към него и учудено го гледаха, като омагьосани от словото на Дякона. Да, те се съгласяваха и за това с него, че ще бъде полезно за делото и много умно тук, в Румъния, да се организира от тях издаването на един такъв вестник, който да се разпространява от Дякона из цяла България. Те ще помислят за младия Ботев. Дякона има право. Той впрочем изглеждаше мъж, който здраво мисли за всичко. Те не знаят какво е хубаво стихотворение и какво е лошо стихотворение, но щом Дякона казва това, за тях е достатъчно, че младият Ботев знае да държи перо в ръката си и носи пламенен, родолюбив дух в своите гърди.

— Ее, поете, съгласен ли си ти с нашето решение, или не? — весело, но с твърд глас се обади Дякона.

Христо Ботев тръпнеше цял от зле прикрито щастие, защото един вестник, бил той и най-малкият, списван от него, бе неговата съкровена мечта. Как Дякона бе надзърнал в това най-скрито кътче на душата му?

През месец януари тази година Добри Войников бе напечатал в четиринадесетия брой на своя вестник „Дунавска зора“, който излизаше пак в Браила, неговото стихотворение „Към брата си“, подписано с буквите П-въ (Петков). Той хареса много това стихотворение и обяви в 21 и 22 брой, че същият млад и надежден автор ще издаде наскоро своите „първи поетически опити“. Но досега никой не се бе заинтересувал от неговата поетическа дарба, както правеше това Дякона. Неговите „първи поетически опити“ поради липса на средства пропаднаха, въпреки че нямаше да излязат повече от 15–20 печатни листа.

— Ако другарите ме подкрепят, аз се наемам да редактирам такъв вестник! — с трепетен от вълнение глас отвърна той.

Изведнъж му се стори, че е бил досега лодка в мъртво море, а ръката на Дякона го бе тласнала изведнъж като стихиен попътен вятър към един възжелан бряг. Нима тези сини очи, които така весело святкаха, виждаха всичко?