Яна Язова
Левски (29)

1. Столетие под ямурлук

Когато Васил Левски възкачи острия каменлив връх, на който бе уговорил да срещне своята дружина, той завари само сиви, обрасли с мъх камъни, покрити с нощна роса, която блестеше като скъпоценни камъни на слънчевите лъчи. Високостеблени букове, размесени с габър и леска, го гледаха мълчаливо и безучастно. По техните стебла, според както бе уговорено с войводата, не личеше никакъв знак, издълбан с хайдушки нож. Дали не бе подранил? Но този бе денят, в който се урекоха да се съберат на върха. Оттук се виждаха неподвижните вълни на цяло едно замряло море от върхове и гористи пространства, които се тълпяха към двата бряга на Троянската река и се губеха в долината. Четата трябваше да пренощува при тези камъни.

Дякона извади хайдушкия си нож и го заби в кората на първото дърво. Скоро върху нея блесна прясно изрязано „Л“, което трябваше да подскаже на войводата, че неговият знаменосец е пристигнал на уреченото място. За да се предпази от всяка изненада, Васил Левски скри ножа в пояса си и отиде да си намери едно затулено място в гората, където се сви и сложи уморената си глава върху възглавница от кадифен мъх. Той растеше буйно върху кората на едно откъртено от бури дърво.

Въпреки голямата умора, която чувстваше от бързия ход през нощта, неговият сън бе лек като съня на заек. Всяко скръцване на клонка под птичи крак го караше да отваря очи, а ръката му здраво стискаше дръжката на един пищов, заврян в големия му пояс.

Такъв лек биваше винаги неговият сън под буките на родния му Балкан, колкото и голяма да беше неговата умора. Така спи един бунтовник в гората на своето поробено отечество…

Слънцето бавно местеше сянката на клоните около него, мравки и бръмбари влачеха сухи листа към своите скривалища, а горските подземни обитатели изваждаха наполовина от дупките своите сиви остри муцуни да гледат човека, който спеше на пречупеното дърво. Скоро обаче те трябваше да прекъснат своето любопитно наблюдение и да изчезнат под земята, защото той скочи и с предпазливи стъпки се отправи към мястото, откъдето бе дошъл, като се ослушваше жадно да долови отдалече познатото бърборене на повече гласове. Навред обаче царуваше горска тишина и силно ухание на зеленина в топло, слънчево време.

Когато да се подаде пред дървото, което бе отбелязал с ножа си, Васил Левски зачу тихото ръмжение на куче, което гложди, и стана още по-предпазлив. Той се закри зад близкия лещак и огледа самотния планински връх и околните, зеленясали от мъх камъни.

От неговите другари не се забелязваше никаква следа, но върху малката баирчинка, на която си бяха казали да се чакат, стоеше изправен в дълъг бял ямурлук един чужд човек, един овчар. Подпрял двете си ръце върху високия си кривак, той въртеше глава под високата гугла на ямурлука си и бавно оглеждаше цялата околност. В нозете му глождеше своя обед голямо овчарско куче. То стискаше с предните си лапи един кокал и ръмжеше. Няколко овчици скубеха прясна тревица край оградата на една порутена кошара, която Дякона едва съгледа между храстите зад камънака. Овчарят обаче никак не изглеждаше да се грижи за храната на своите животни. Бдителното око, което го наблюдаваше, веднага забеляза, че той върти главата си под ямурлука и бавно оглежда цялата околност.

Дали не беше поставен от неговите врагове да го причака на уговореното място и да го залови? Тогава трябва ли да предположи, че неговите другари живи са изловени, за да посочат мястото на тяхната среща?

Ням зрител на тази засада, Дякона почувства как сърцето се разигра в гърдите му и гневът сложи ръката му на неговото оръжие, за да простре върху камъните опасния наблюдател, който преграждаше неговия път. В това време овчарят бавно възви към него главата си и той видя лицето му, осветено от слънцето. Това бе един стар, много стар човек, с дълга до пояса бяла брада и дълги бели власи, които се подаваха под гуглата на ямурлука. Тежките му бели вежди изглеждаха прави и спокойни като стряха, а погледът му, който търсеше да види нещо из околността, не изглеждаше още замъглен и разсеян от годините. Старецът очевидно чакаше някого и Васил Левски веднага реши да провери дали той чака него.

С ръка на своето оръжие, той застана тъй, че да бъде зърнат от овчаря, който веднага го откри в храсталака. Двамата се изгледаха отдалече. Дякона вардеше всеки знак от негова страна, но старецът, застанал неподвижно като камъните наоколо си, не отмахна своя поглед от него. Сега по-добре се виждаше колко много той е стар и немощен под големия си ямурлук. Можеше ли да се бои от един такъв, станал като сивите камъни около себе си на планинския връх? Сигурно някой забравен от бога и хората бе този овчар и неговите близки отдавна са измрели в някое от околните планински села, докато той продължава да пасе своите овце на върха. Какво има да се бои от един столетник?

С две ръце подпрян на своята гега, беловласият старец продължаваше да гледа тогова, който се появи внезапно сред неговата горска тишина, и не отмахна поглед от него, когато той се приближи, нито измени своето положение, нито свали двете си ръце от високата гега.

— Добър ти ден, стари дядо! — поздрави го с весела усмивка Дякона, като застана до големите камъни тъй, че постави стареца между себе си и кошарата му, която можеше да крие някоя потеря.

— Сполай ти, синко!… — отговори бавно и глухо старецът.

Неговият глас бе по-стар и от него. Вековен като шума на планината при вятър.

— На слънце ли се препичаш, дядо?

— Препичам се… Паса овцете…

— А какво си се подпрял на гегата си и гледаш?

Старият овчар бавно го изгледа от глава до пети и му посочи с бялата си брада надолу към един горист връх, който блестеше от свежа зеленина под синьото небе. Само над този връх едно малко пересто облаче се колебаеше. То приличаше повече на снопче памук, отскубнато и захвърлено в небето.

— Виждаш ли онзи малък облак там?

— Да, виждам го.

— На онзи връх сред гората има един бистър извор. Сега той се е спрял там… пие вода от извора… подир един час ще дойде… тука при мене… да вали. Ако не искаш да те намокри… до кости, хвани ей оная пътека там… и бягай! Тя ще те изведе… право на извора!

Васил Левски колебливо се усмихна, загледа се в зеления горист връх с облака на челото, огледа мястото, на което двамата с овчаря разговаряха, и наведе глава.

— Не се бави! — подкани го треперливият и глух глас под ямурлука. — Облакът смуче сега капка по капка вода от извора, а ще дойде… да я излее с ведро над главата ми…

— Не мога, дядо — вдигна рамене Дякона и погледът му наново заобиколи околността. Той не можеше да разбере какво се е случило с другарите му, когато вековният глас под ямурлука му се обади:

— Тия, които дириш… са на извора… Снощи слязоха… Вашият войвода… с мустаци… ей такива на… две къдели — посочи старецът с изсъхналата си ръка под носа си, която отново сложи върху другата на високата гега. — Знаем се с него ние… хий от га!… Той каза да те чакам… тук, да ти кажа… да идеш на извора…

Дякона с радостен вик сграбчи двете му ръце над гегата. Старият се отдръпна слабо и като го отмахна, застана пак в първото си положение.

— Защо веднага не ми каза, дядо?

— А ти защо не ме запита? — отвърна вековният шепот.

— Ех, дядо, нашият занаят е такъв, както виждаш! — И той му показа оръжията под палтото си. — Можем да срещнем всичко по пътя си. Има хора добри, но има хора зли, които се чуждеят от братята си и се побратимяват с нашите душмани.

— Старите хора… като мене… са винаги добри — каза старецът, — защото ние сме по-близко до небето, отколкото до земята… по-близко до Бога, отколкото до хората…

— Затуй реших, дядо, да ти се обадя — отвърна бунтовникът. — Ти много десетилетия си живял на тази планина. Сигурно си видял много такива, които са търсили свобода в Балкана.

— Да… много такива…

— Ти знаеш ли колко си стар? Знаеш ли си годините?

Старата глава се приведе и белите клепки покриха очите му в размисъл. Когато ги отвори, той каза:

— Бях голямо момче… русчушкият паша Мустафа Байрактар… отиде в Цариград… уби султана Селима… направи султан Махмудхан… Еничерите… правиха бунт… Махмудхан подхвърли на гибел брата си и всичките му чада…

Дякона се замисли.

— Оттогава има стотина години! — учудено каза той.

— И мене… тъй ми иде на ума… — отвърна вековният шепот — сто години!… Толкова отдавна… Станах мъж… с тежка челяд — продължи той бавно. — Седмото момче ми се роди, кога Польон отиде при московеца… Бях вече старец… Велчо Джамджията… вдигна бунт в Търново… обесиха го пред дукяна му!…

— Тридесет години са минали оттогава — каза Васил Левски. — Ти говориш за Велчовата завера.

— Наскоро беше… московците дойдоха… направиха война… — продължи треперливият шепот.

— Преди дванайсет години — додаде Васил Левски, ти говориш за Кримската война!…

— Какво са… туй дванайсет години!… — учуди се старецът. — Сякаш вчера е било… Слушай, синко — изведнъж се събуди той и върна към настоящето. — Бързай! Време за туй било… онуй било няма. Облакът… гледай го… как се качва по небето…

— Хайдутин от дъжд не се бои, дядо! — усмихна се Дякона. — Ще го дочакам спокойно като тебе. А и това слънчево небе не ми приказва, че ще вали като из ведро.

— Подир половин саат ще вали — упорито отвърна старецът, — но вали, не вали… Ти трябва да вървиш!… След някой друг саат… тук ще дойде при мене… турски офицерин… с дружина войници… Вас… тръгнал да лови… главите ви на колове да забучи…

— Защо веднага не ми каза това?!…

Белите клепачи трепнаха и шепотът стана укоризнен:

— Ти попита ли ме!…

Дякона отчаяно погледна този столетен дъб, непоклатим от житейските бури.

— Ти първо това… трябваше да питаш — продължи овчарят. — Нали това мислеше, като ме видя да те гледам?… Ти знаеш… планината… е пълна с потери… а не питаш… Знаеш, че потерите… питат нас, овчарите, къде се криете вие… а ти не ме пита!…

— Прав си, дядо, и може би е късно вече да поправя грешката си. Потерята наблизо ли е?

— Не много наблизо… ще дойде… на пладне…

— А защо ще дойде тук при тебе? Защо не преследва другарите ми?

— Офицеринът каза: „… Приготви овчарски дрехи!…“ За него… за неговите войници… Те ще додат подир пладне… да ги облекат… да ме питат де сте…

— А ти какво ще им кажеш?

— На извора…

Васил Левски погледна втренчено този столетен дъб и помисли дали не е дошъл часът да извади нож и да помогне на безсилното време, като го отсече?… Тъй потерята на турския офицер никога нямаше да научи, че бунтовниците са на извора. Значи, старецът сам бе изпратил натам неговите другари, живи да ги изловят… главите им на колове да забучат?…

— Е, ти приготви ли им дрехите?

— Приготвих ги зер… ей там… в колибата — отвърна старецът. — Сбрах ги от околните овчари… като ги облекат… ще слязат на извора… И мислят… в овчарски дрехи няма да ги познаете… живи ще ви изловят…

Васил Левски започна да се колебае. Столетният дъб го подхвърляше на изпитание.

— А ти защо ги насочваш към нас? — запита той. — Защо ги изпращаш към извора?

— Да се отървете от тях — отвърна вековният шепот.

Дякона наведе глава.

— Отивам при войводата! — викна той и веднага тръгна към посочената пътека.

Столетникът не го изпроводи с благословии, както правят обикновено балканските старци.

Той изви глава и подпрян на гегата си, отправи спокоен поглед по вълнообразния низ от хълмове към долината, а синьото небе бавно започна да сивее над главата му, додето напълно се покри с облаци и помрачи.