Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

4. Когато заплетеното започне да се разплита

Госпожа Евпраксия първа се окопити и като изтри сълзите от очите си, покани сестрите да се приберат в метоха.

— Нашето момче ще издържи всички изпитания — каза тя, — познавам го добре.

Някои от сестрите с тихи въздишки си припомниха колко често са понатупвали това вироглаво хлапе! Сестра Анисия се изповяда, че веднъж го пипнала за перчема и здравата го оскубала, за да го накара да падне на колене и да й поиска прошка, но той й се изплезил в лицето.

— Такова мило хлапе беше той — призна сестра Анисия. — И мога да кажа, че никак не се поддаваше на възпитание.

Само сестра Ефросиния, която дълги години бе учила Делича, не каза нищо, а се прибра в метоха мълчаливо с ръце в ръкавите на расото, с устни горчиво стиснати и поглед, който гореше злочесто на сухото й, войнишко лице.

Госпожа Евпраксия тръгна подир тях и като застана в двора на метоха, по навик вдигна глава да погледне към хълма на „Св. Архангел“, сякаш диреше подкрепа у дяда Хрисанта, който бе примамил и подлъгал нейните деца, додето тя ги обучаваше да станат добри войници.

Хълмът още се чернеше от хора, които гледаха към Деличовата къща на отсрещната височина, но беловласият орел не се белееше между тях, нито под клоните на високия орех, нито около клоните на храма.

— Разбойник!… — въздъхна госпожа Евпраксия, като отри широкото си, грубо лице с ръка. — Няма да го види какъв удар нанесе неговото упорство в редовете на моята войска, защото старият му ум не можа да проумее, че времето на личното отмъщение е свършило!

А с какво привлече той моите деца? Само с това, защото веднага им предложи да действат, да вкусят час по-скоро от сладостта на победата, когато ние им предлагаме да търпят, да се готвят, да чакат, но докато чакат… да се приготовляват. Това е трудно да се разбере от млади и буйни глави. Те се съгласиха да чакат, но докато чакат, решиха да си опитат силите с Добри войвода. Дякона се опасяваше, че могат да бъдат изловени, унищожени, тяхното отмъстително дело превърнато в разбойничество, а нашата цел отдалечена. Това време дойде. Събитията вече говорят колко прав е бил Дякона!

Последните й думи бидоха прекъснати от слабо, но тревожно похлопване на пътната врата. Дежурната сестра отиде да отвори и въведе в метоха едно босоного, дългокосо, бледно и уплашено момиченце, което нямаше повече от десет години. Госпожа Евпраксия отиде да го посрещне, защото разбра, че то не може да бъде друго освен вестител на ново зло.

— Заптиите намериха бати Иван в купата сено на двора — пошушна й то в ухото с разтреперания си гласец. — Подкараха го за конака. Разровиха купата сено, а той се криеше в нея…

— Кой ти бати Иван? — запита госпожа Евпраксия.

— Иван Фундата!…

Игуменията се замисли. Значи, Иван Фундата се е крил в купата сено, когато тя е минала край нея. И той не й се довери, не й се обади. Тя можеше да му каже, че неговото скривалище е несигурно и че ще направи добре, ако през нощта се прехвърли в сигурното скривалище на Горния метох. Но Иван Фундата бе предпочел купата сено сред двора на къщата си, навярно за да бъде по-близо до младата си жена. Сега госпожа Евпраксия си припомни, че жената на Иван Фундата не заплака, когато й съобщи, че са се разделили и Иван поел планината. Припомни си колко бързаше тя да я изпрати, за да остане сама вкъщи и как веднага заключи подир нея пътната врата.

Госпожа Евпраксия тръгна със замислен и мрачен поглед към килията на сестра Серафима. Нейната духовна дъщеря я посрещна с оная любезна усмивка, която игуменията познаваше вече много добре. Тя не изразяваше подкупване да получи обич, нито намерение да даде обич. Тя бе един израз на прекрасното й лице, зад който тя се защитаваше от чувствата на хората. Серафима никого не бе обичала, и Добри войвода — не! Ятаганът, който бе отрязал главата с плитката на нейната сестра пред очите й, бе срязал и нейното сърце. Тя не се мъчеше като Божия служителка да прикрие пълното отсъствие на любов в сърцето си, нито се стараеше пред хората, че живее, когато бе мъртва.

— Серафимо — каза кротко госпожа Евпраксия, като извади от джоба си малка книжка със златен герб на черна корица. — Това е твоят паспорт. Вземи го и го носи винаги със себе си!

— Госпожо?!…

Този вик бе вик на изненада и неудоволствия.

— Ти може да бъдеш издадена всеки час! — отговори игуменията. — Приготви гражданските си дрехи! Ти знаеш килията на тавана, в която крих Дякона. Щом настъпи опасността, вземи всичко, каквото можеш да носиш на ръце, и се затвори горе!

Тя се подвоуми да посвети Серафима в съществуването на тайния изход, който имаше Горният метох. Събитията на последните две години дотолкова ги бяха отдалечили една от друга, че тя се задоволи да прибави:

— Додето претърсват метоха, аз ще намеря сигурен начин да се изведа на свобода.

— Благодаря ви, госпожо! — любезно отговори Серафима. — От кого бих могла да бъда издадена?

— Малкият Никола Деличев сега откараха пред очите ни, окован във вериги… Хванали са и Иван Фундата. В Никола аз вярвам, той би предпочел да умре, но в Иван Фундата и във Васил Гайдаджията не зная…

— Те нищо не знаят за мене, както и аз нищо не знам за тях. Едничкият, който може да проговори, е Стоян Илийка.

— Стоян Илийка!… — с облекчение възкликна госпожа Евпраксия. — Но мене още вчера ми казаха, че той е забягнал в планината!

— Тогава — усмихна се Серафима — аз ще стоя тук, додето заловят Стоян Илийка!

Госпожа Евпраксия поклати печално глава:

— Аз още не съм ти казала най-лошото. Ти не знаеш още кой залови Никола, кой го повали на земята и свърза ръцете и краката му с вериги. Ти не знаеш кой е изровил Иван Фундата от купата сено в двора, кой е този пес с окървавена муцуна, който търчи из целия град, въвира се и души по всички вратни и няма да се махне оттук, додето не излови до крак всички, които са били с Добри войвода.

— Кой? — със страшно досещане проблеснаха очите на Серафима.

— Да, Куртчу Осман — кимна госпожа Евпраксия.

— Какво пророчество! — след дълго размисляне каза Серафима. — Не спирах да повтарям на Добри: „Много се бавите!“ Хората, които изпращаше, му съобщиха, че Курт Осман се охранява много добре. Казах му: „Вие ще закъснеете и Курт Осман ще ни изреже главите!“ Добри войвода закъсня. Негово право е сега да ни дири. Тежко томува, който попадне в неговите ръце!

— Тогава какво мислиш да правиш ти? — попита я загрижено госпожа Евпраксия.

— Ще чакам, докато Курт Осман залови Стоян Илийка!