Яна Язова
Левски (197)

4. Предупредителни знаци

Беше ли в действителност този турчин тъй спокоен? Не, той не беше нито спокоен, нито равнодушен към играта на палавите момчета пред себе си, която следеше по спеченото от суша и мраз шосе. При всяко мушване на Христо Луканов в някоя вратня той прекъсваше своите мисли, за да прибави към тях една нова мисъл: „Ако малкият Христо излезе от вратнята и ми покаже с очи, че зад плета се крие някой, това не може да ме накара да се върна назад! Най-многото, което мога да направя, е да се отбия на няколко метра от шосето!“

Това бе едно постановяване на неговото твърдо решение да отиде в Къкрина и да изпълни докрай своя дълг.

За какъв знак от Бога трябваше да приеме той това празно шосе? Нима не бе странно, че шосето за Севлиево по това усилно време не се охраняваше и не се наблюдаваше?… Градът бе препълнен с шпиони. Или турците бяха повярвали, че Дякона, като бившо духовно лице, където и да се намира сега, ще остане на това място през тия три свети дни да отпразнува с християните този най-голям празник?

За какъв знак от Бога трябваше да приеме бързия поглед, който малкият Христо хвърляше към него, когато излизаше от някоя вратня пъргаво и весело и по този начин установяваше, че зад вратнята няма никой, след което хукваше напред да догони своите другари, които се търкаляха на купчини по шосето?

Не беше ли туй знакът: „Върви! Иди в Къкрина! Накажи изменника! Наредено е, щото твоят път да бъде свободен!?…“

Колкото по-редки ставаха къщиците по шосето, толкова и малкият Христо ставаше по-весел. Когато излязоха от града, той напълно си отпусна сърцето, започна да буйства от радост и да спъва и премята другарите си по отвореното шосе. Тези невинни деца не подозираха на какво освобождение се дължи неговата радост, а взимаха участие в неговите игри, викаха задружно, като знаеха само, че се веселят, и вдигаха врява по целия път.

Апостола, който го следваше, обаче си мислеше какво такова зловещо нещо имаше в неговото освобождение и какво крещеше от устата на неговата детска веселост? Дали той се радваше, че има още малко място до третия километър, до който трябваше да тича, и че на това място опасността за него свършва?

Може ли обаче да се радва така едно дете, ако чувства, че Апостола отива към гибел? Децата от библейски времена са признати за ясновидци и пророци. Децата и кучетата. А тези деца, които тичаха пред него, приличаха на малки кученца, които джавкаха, надскачаха се, прескачаха се и се боричкаха по пътя към третия километър.

„Но какво става с мене? — запита се Апостола. — Какво само се питам туй или онуй?… Многото въпроси не са друго освен една безпокойна и разбъркана глава. А моята глава тъкмо днес трябва да остане ясна и хладна. Защо тъкмо сега съм се запитал такъв?… Децата се били радвали… Радват се, защото са деца!… Те не виждат, че се свечерява. Те не мислят, че зимно време на 4 часа подиробед е мрачно, а на 5 е вече тъмно. Вечерта е много далеч от тях. Далеч от живота им. Коледният празник за тях не е още свършил. Те не мислят за връщане. Тичат и се смеят по пътя с блеснали очи и пламнали бузи, защото са деца…“

Когато наближиха третия километър, той почувства почти мъка, че децата ще го напуснат заедно със своите крясъци и ще се върнат в града. Той бе навикнал да върви винаги сам. Сам през планини, сам през долини, сам през шумни градове. А какво тъкмо сега се почувства самотен, защото децата си отиваха?…

Той мина край малкия Христо Поплуканов, който бе седнал да си почине върху камъка с означената върху него цифра на третия километър. Задъхани и зачервени, неговите другари бяха наклякали наоколо. Той размени с него един дълъг и прощален поглед.

Отдалече Апостола се обърна да погледне още веднъж малката дружина, която бе станала и влечеше уморените си нозе назад към Ловеч. Така правят не само децата, но и възрастните, когато са бързали весело по един дълъг път и е дошло време да се върнат назад. Едва тогава те усещат, че са били вече много уморени… Стана му жално, че тия деца се бяха уморили за него. Малкият Христо Поплуканов се влачеше последен и на всяка крачка се обръщаше да го погледне още веднъж и още веднъж. Тогава Апостола помисли, че децата влачат така краката си, когато са още и печални.

За какво му трябваше да взема със себе си тия хлапета, тия „библейски пророци“, за да тъгува, че се разделя с тях?

Тук бе уговореният трети километър, ала от Николчо Бакърджийчето и коня му още нямаше никаква следа. Апостола се изкачи на една могила и огледа шосето напред и зад себе си. Николчо никакъв не се виждаше. Туй ново обстоятелство, което тъй непредвидено се изпречи на неговия път, отначало го ядоса, но после той си каза: „Я гледай, но аз по никакъв начин не мога да отида в Къкрина или където и да било другаде без този кон! Самарът, който съм сложил на гърба му, ми е сега по-скъп от живота!…“

Тозчас той се улови, че е почувствал известна радост от тази пречка да продължи пътя си към Къкрина. Това го накара да се стресне и да се укори: „Нима наистина се радвам, че може да ми се попречи да отида в Къкрина?… Как ще изпълни един апостол своята мисия, ако при опасност покрива с плащ лицето си?

Но аз в никакъв случай не мога да оставя коня и скъпоценния самар! — възрази веднага той. — Защо се бави Николчо?“

Дръстенската пътека, по която вървеше Николчо, излизаше на севлиевското шосе към 4-ия километър, където имаше един турски хан. Ханът може да е бил пълен със заптии, да са хванали Николчо и отвели коня заедно със самара му!… Не беше ли Николчо Бакърджийчето една хитро поставена от провидението спънка, която искаше да го отклони от Къкрина?

Но когато мина завоя, той видя четвъртия километър и хана, който се намираше на пътеката за Дръстене, малка постройка от две стаички, една от които служеше за кръчма и за спалня, а другата за обор. Пред хана имаше шуплест камък за цедене на вода. В този пейзаж се виждаше и Николчо Бакърджийчето, който разтъпкваше коня си надлъж и нашир пред хана, като заобикаляше всеки път шуплестия камък. Вратата на кръчмата зееше отворена. Не бе ли накаран Николчо тъй да се разтъпква с коня си пред вратата на кръчмата, за да го примами, или вършеше това, за да го предупреди, че вътре се крие засада? Трябва ли да свие по шосето, което отива към Дръстене, или да продължи към шосето? А нима, ако в хана се крие засада, той иска да се върне назад, в Ловеч, като мине през Дръстене?

В това време Николчо измина шуплестия камък и отведе коня си до един стълб, отдавна почернял и прогнил, останал от времето, когато ханът е бил караулница, а на стълба се е развявало червеното знаме с полумесеца. Когато обърна коня си и се върна назад, той съгледа Апостола да иде към него по шосето и се усмихна, светнал от радост и любов. Апостола разбра неговата усмивка и като го настигна бързо и отмина, каза му:

— Качи се на коня и върви с мен!

Николчо Бакърджийчето се метна на коня и се изравни с него, когато той бе изминал стотина крачки надолу по шосето.

— Огледай отвисоко навсякъде, докъдето можеш! — каза Апостола. — Наблюдавай добре! Щом видиш нещо съмнително, предупреди ме!

— Нищо не се вижда, нищо не се движи надлъж и нашир! — отговори Николчо. — Не показва ли Бог, че се грижи за тебе, като на такъв голям празник в хана нямаше нито един човек?…

— А мене тъкмо това ме плаши! — каза Апостола. — Отец Давид, когато излезе от Ловеч и ме намери в Троянските колиби, ми разправи, че в Ловеч няма толкова жители, колкото шпиони и заптии, придошли от чужди места. „Всеки мръсник, казва, се е полакомил да спечели 50 000 гроша за главата ти.“ А ето че ние не срещаме нито един такъв мераклия в Ловеч. И тази безлюдност на пътя, по който вървим, не ти ли се вижда неестествена и че заптиите, които сноват надлъж и нашир да ме дирят по цяла България, тъкмо тук липсват? Тук, в най-гъсто пазената и наблюдавана област?!… Тази безлюдност на пътя, по който вървим, силно ме озадачава, тази празна от хора местност ме кара да мисля, че трябва да бъдем нащрек!… Това безмълвие на природата крие опасности! Аз не бих се уплашил тъй, ако цяла дружина заптии сега връхлетяха отгоре ни!

В това време Николко Бакърджийчето се попривдигна на стремената и прошепна бързо:

— На Пазимост две заптиета на коне!

— Най-сетне! — отвърна весело Дякона. — Ето че природата оживява!… Ако те запитат къде отиваш, ще отговориш: „В Търново — да купувам бакър“… Мене не познаваш! Настигнал си ме по пътя! Продължавай към Къкрина!

Като каза това, той се отби от пътя и с привичното си в такива моменти спокойствие тръгна по една пътека, която водеше на юг към лозята. Скоро и той видя двамата заптии, които насочиха конете си към тях. В тяхната поява нямаше нищо застрашително и неестествено, напротив, тя ги успокои и зарадва. Сега той със спокойно и радостно сърце можеше да отиде в Къкрина. Ще отиде дори ако трябва мъртви да простре сред лозята тия двама заптии.

В това време заптиите спряха на пътя Николчо Бакърджийчето и го заприказваха.

— Къде отиваш? — запита го единият.

— Пътувам за Търново — отговори Николчо. — Моят брат живее там. Поръчал съм му да ми купи бакър, та сега отивам да го платя и да го прибера. Аз съм бакърджия в Ловеч.

Той се стараеше да даде по-обширен отговор, за да даде време на Апостола да се отдалечи из лозята, но този от заптиите, който го запита, не изпускаше другаря му из очи. Той бе Юсеин Бошнак, чаушин в конака, „копоят на каймакамина“, както го наричаха другите заптии, които му завиждаха за високата длъжност.

Юсеин Бошнак извика на Апостола да спре и да се върне назад, а после се обърна към Николчо Бакърджийчето и му каза с една любезност, която го озадачи:

— Тебе те зная, много пъти съм влазял в дюкяна ти.

Николчо прие мълчаливо неговата любезност, въпреки че Юсеин Бошнак никога не бе пристъпвал прага на малкото му дюкянче.

— Ала кой е твоят другар и накъде той отива? — запита го все тъй спокойно и любезно чаушинът. Апостола се бе върнал и заставал вече пред него.

— Не знам — отговори Николчо. — Не го познавам. Настигнах го преди малко на пътя.

— Къде отиваш? — обърна се тогава Юсеин Бошнак към Апостола. И Апостола видя, че очите на заптието са спокойни и любезни. Нещо зловещо имаше в тяхното спокойствие. Безлюдността на мястото и безмълвието на природата по някакъв си ужасен начин се съгласуваха с тях.

Колкото и да изглеждаше озадачен от тази нова обстановка, Апостола отговори според навика си ловко и весело.

— Отивам на лозето си, да видя колко товара боклук са ми докарали. Ти не ме ли познаваш?… От Ловеч съм. Аз те познавам!

Юсеин Бошнак нищо не отговори, защото него познаваха в цялата околия. Той само продължаваше да го гледа със своите широко отворени очи. Те бяха придобили освен спокойствието и любезността онази зеюща тъмнина на азиатските очи, когато мислят, че са видели нещо съдбовно. С такива очи гледаше Юсеин Бошнак тогова пред себе си, без да проговори. После махна с ръка и на двамата да вървят. Но и в неговото мълчаливо позволение се виждаше нещо зловещо. То като че ли казваше: „Да бъде волята на аллаха!…“

Апостола тръгна по пътеката през лозята, а Николчо продължи с коня си по широкия път. Като вървеше, Апостола продължаваше да мисли за чаушина Юсеин Бошнак и с каква нишка като че ли бяха завързали взаимно и омотали своя живот на Пазимост. Той мислеше за странните негови очи, които зееха, сякаш и те виждаха в тяхната среща нещо страшно и съдбоносно.

— Дали тези очи не ме предупреждават да не отивам в Къкрина? — запита се Апостола… Но отиваше.

Отиваше да установи закона, погазен от първия му служител! Отиваше да наложи клетвата, отхвърлена от върховния жрец!

Ами ако поп Кръстю се побои и не дойде в Къкрина? Не отива ли той напразно да изложи себе си на опасност?

Но веднага отхвърли такъв въпрос.

Той трябва да отиде в Къкрина!… Ако поп Кръстю се побои и не дойде, с това той само ще постанови своята вина. Ако поп Кръстю се побои и не дойде в Къкрина, той ще научи, че Апостола не се е побоял да изпълни своя дълг и е бил там! А това ще бъде неговата присъда!

При Гьола той настигна Николча, който бавно яздеше, като го възчакваше.

— Апостоле — извика весело Николчо, като скочи от новото и хубаво седло, — не ти ли се вижда чудно колко е чист нашият път? Дори и Юсеин Бошнак днес е станал като никога добър и кротък! Това е знак, Апостоле! Добър знак, велик знак за тебе!…

Дякона изтръпна от неговата радост. Самата природа го предупреждаваше.

— Няма по-ясен знак, Николчо — каза той, — от този, да видиш как един вълк изминава агнето. Няма по-страшен знак от тоя, да срещнеш кротък вълк!

Той опипа отвред скъпоценния самар и възседна коня си. Николчо наведе глава и замислено тръгна редом с него. Той видя, че радостта на Николчо се попари от думите му, като слана паднаха те върху нея.

— Още малко път ни остава, Николчо! — весело му подвикна Дякона. — Да побързаме!

— Ще преспим ли в хана на Христо Латинеца, или ще тръгнем веднага за Търново? — запита по пътя Николчо.

— Зависи от една работа, дали ще я свършим бързо, или не.

Сега той не се колебаеше вече дали ще иде в Къкрина, или не.

Навлязъл веднъж в землището на селото, той отиваше да изпълни своя дълг като един върховен съдник. Измяната, потъпкването на клетвата и закона щяха да го намерят в това странно съдилище, където отиваше да брани народа.

Той яздеше, а Николчо вървеше мълком редом с коня. Пустотата, която ги съпровождаше дотук, царуваше и в землището на Къкрина. Селяните се бяха прибрали в селото да отпразнуват трите коледни празника. Настъпваше нощ, студена, мрачна, в която се очакваше да изгрее пълна зимна месечина. Скоро и тя се показа над къщите на селото, които проличаваха едва при нейното изгряване току пред самите пътници. Голям харман ограждаше пълния лунен диск като було, което всмукваше в себе си светлината, за да не може тя да се разпилее върху земния мрак и да посвети на хората. Апостола погледна тази борба около месечината, тази борба на една зла сила, която се мъчеше да забули нощния светилник, тази вечна борба за светлина и борба да бъде мрак, която се пишеше, че е създала образа на Бога и образа на дявола за всички хора по света. Той не сподели своето наблюдение с младия Николчо, който вървеше редом с коня и също като него гледаше изгряващата месечина.

— Какво означава такъв голям харман? — запита го той.

— Такъв харман вещае дъжд.

— Дъжд!… — възкликна радостно Николчо, като вдигна към него очи, като че ли ги вдигаше към Бога. Той беше сигурен, че щом Дякона го е казал — ще вали!… А в такава страшна сушава година какво значеше за хората една капка дъжд, дори в последните дни на декември! — Дъжд!… — И той си затананика малка набожна песенчица, каквато го бе учила в детски години баба му.

— Николчо — каза Дякона, — иди и поогледай къщата на Христо Латинеца!

Николчо веднага прекъсна радостната песенчица и се впусна да тича. Скоро той изчезна между къщите на селото. Но Апостола дълго време не остана да язди сам по глухите улици. Николчо се върна запъхтян, все така тичешком, отново опиянен и зарадван от благополучието на днешния ден.

— В кръчмата има много развеселени селяни, които се черпят, но нито едно заптие, нито един турчин!…

Апостола не каза нищо, а мълчаливо отправи коня си към хана на Христо Латинеца.

Стопанинът на Къкринското ханче, за което бе речено да стане от този ден нататък паметно завинаги, притича развълнуван от кръчмата и пое поводите на коня. Апостола скочи на земята. Николчо влезе във втората стая до кръчмата на хана, да се разпореди за две легла. Тази стая служеше за спалня на пътниците и за жилище на ханджията. До тази стая бе пристроен обор. Христо Латинеца поведе коня към обора.

— Дойде ли поп Кръстю? — запита Апостола.

— Не е идвал… — учудено отговори Латинеца.

— Когато дойде, веднага го води при мене! — сурово каза Апостола и влезе в хана.

Латинеца дълго време остана да стои, да слухти и да слуша в нощта суровия звек на неговия глас. Такъв глас не предвещаваше нищо добро.