Яна Язова
Левски (149)

3. Препятствия, които стават съдбоносни

— Христо Ботев излезе в ранни зори и неусетно стигна до черковата „Св. Петър“. Градена някога от българина бояджи Петър от село Сенювци, в тази черкова сега служеха повлашени български свещеници, които проповядваха словото Божие и пееха по влашки. Но българите изселници в Браила считаха „Св. Петър“ за своя черкова и редовно идеха да се черкуват в нея.

— В двора на тази черкова имаше стара пристройка с две отделения. В едното се помещаваше българското училище, а в другото хаджи Димитър Паничков бе устроил своята скромна печатница.

— Хаджи Димитър Паничков бе изживял бурно своя живот и ако сега бе скътал под този схлупен покрив на черковата „Св. Петър“ една печатарска преса, на която за един час можеше да отпечати само 200 листа от едната страна, то някога той бе уславял за работници 15 здрави момъка, които денонощно тракаха на осем преси в неговата печатница в метоха на българската черкова в Цариградския фенер. Преследван от гърци и турци, бурите на неговия живот след дълго скитничество и големи премеждия го изхвърлиха на влашкия бряг в град Браила. Тука той поведе нова борба с повлашените български свещеници, защото му забраняваха да пее в черкова, както го бе научил старецът Неофит Бозвели в Калофер, ясно и сладкогласно черковните песни на български език. Българите, които никога не бяха слушали такова черковно пение на родния си език, поддържаха дяда Паничкова в неговата борба.

По-късно дядо хаджия се сдоби в Браила с още по-силни приятели. Това бяха Хаджи Димитър, Караджата, Димитър Дешлията Пехливанина, Михаил Таушана, Стефан Шипкалията, дядо Желю, Червен Димитър, Дядо Никола от село Карапча и други смели мъже, които се наричаха хъшове. Едни идваха от България с рани, които той лекуваше, а други отиваха да мрат в отечеството.

С малкото пари, които изкарваше от своята преса в печатницата, дядо Димитър Паничков отиваше привечер на пазара, купуваше евтино „артисалата“ риба, връщаше се в печатницата и я хвърляше в един казан с вряла вода. Когато малкото помещение започваше да се пълни с пара и сладката миризма на риба, гладните хъшове един подир други идеха да посетят с „Хвала ти!“… своя добър приятел.

Христо Ботев бе дошъл отскоро в Браила, но се броеше вече за един от приятелите на дяда Паничкова, който никога не оставяше да се забрави, че неговото родно място е Алтън Калофер. Той не можеше да забрави нито Алтън Калофер, нито онова хубаво и спокойно време, когато бе служил на незабравимия заточеник дяда Неофита Бозвели, нито черковата „Св. Атанасий“, в която се научи да пее черковните песни сладкогласно на български език.

У дяда хаджи Димитър Паничкова Христо Ботев намери родолюбив съгражданин и верен приятел. Досега обаче той не бе сядал вечерно време около неговия казан с рибя чорба и тази сутрин не бързаше рано-рано към печатницата с намерение да се нахрани.

Днес под скромния покрив на дядо Паничковата печатница щеше да се отпечати първият брой на един вестник, дълго време лелеян в неговите мечти. Този вестник щеше да носи име: „Дума на българските емигранти“.

Малката четвъртита печатарска преса весело и бързо щеше да лепи върху белите листове името на новия редактор Чавдар.

В печатницата обаче той завари пълна тишина.

Шапченко, онзи четвъртит, як и свъсен младеж, който идеше от руската река Ока и няколко години поред бе пътувал като машинист между Нижни Новгород и Одеса, седеше неподвижно със скръстени ръце до печатарската преса. Той работеше като прост работник в малката Паничкова печатница. Дядо Паничков прие бившия машинист като словослагател и работник за пресата, но го прие, току-речи, хладно и без особено доверие. Макар че за няколко дни мълчаливият младеж му показа, че може да работи неуморно, само с една кратка обедна почивка, по 8 часа на ден, колкото и пъти да хвърлеше поглед към новия работник, дядо Паничков неусетно си казваше, че той е от ден до пладне печатар, както е пътувал от ден до пладне на машината между Нижни Новгород и Одеса, и неминуемо се запитваше: какво мисли да работи Шапченко утре? Къде мисли да отпътува и къде ще прекара утрешния ден? Оттук пък следваха въпросите, които го тревожеха и правеха недоволен от присъствието на Шапченко в скромната му печатница… Защо Шапченко върши това?… Защо е напуснал Нижни?… Защо е днес в крайдунавска Браила и защо неговият утрешен ден не се вижда?…

Дядо Паничков бе вече твърде стар и опитен в житейските работи и знаеше, че един човек, за да напусне един голям старинен град в своята родина и да се пресели, току-речи, изведнъж в неговата нова, но вече мухлясала Браила, трябва да има добро основание да стори това.

За да го има винаги под око, той прие руснака като квартирант у дома си.

Този ден, когато Христо Ботев влезе в печатницата, при Шапченко намусено седяха върху купища пожълтели от старост вестници двама сухички слабаци, Дешката и Кьосето от Калофер, които Христо Ботев очакваше с нетърпение да се завърнат от Букурещ.

— Донесохте ли хартията? — извика той, като се хвърли жадно към тях, без да обръща внимание на техните свъсени лица, нито на скръстените ръце на неуморния Шапченко, който нямаше навик да седи без работа.

— Не сме донесли — му отговориха те.

— А пари дадоха ли?

— Нито грош!

Христо Ботев ги изгледа поразен.

— След като обещаха последния път така тържествено! — каза най-сетне той. — Вие обяснихте ли им, че статиите са вече набрани, че аз дължа на печатар и работници?

— Те не искаха и да ни изслушат — отговори Дешката с тон, в който още се чувствуваше преживяното оскърбление. — Те казаха, че това е последната им грижа.

— А коя е първата на тия господа в Букурещ!… Я да видим!

Господата бяха „младите“ около читалище „Братска любов“ в новия Централен български революционен комитет. Това бяха същите „млади“, които бяха обещали на Дякона да създадат един истински революционен национален вестник, който да увери българския народ, че обещаните от Турция реформи са празни думи. Дуализмът е призрак, който никой не може да хване и да задържи, защото ние сме с турците съвършено противоположни по характер, по нрави и обичаи, че ние имаме различен език и служим на различен Бог. Един вестник, който да проповядва конфедерация на всички славяни и свободен развой на всеки славянски народ поотделно.

От три години ден след ден те отлагаха да изпълнят своето обещание, като казваха, че сбират и трупат средства за издаване на вестника. Христо Ботев дълго време търпя студ и глад около читалище „Братска любов“, докато най-сетне се реши да приеме учителско място в Измаил, малко градче при устието на Дунава на реката Килия. Цели две години той не престана да чака в училищната стая решението на „Българско общество“ да започне своя въжделен вестник. Другарите му в Букурещ все по-рядко започнаха да отговорят на неговите настойчиви въпроси. По всичко изглеждаше, че се готвят завинаги да го изоставят в Измаил. В това време той узна, че и Дякона е дошъл от България и убеждава младите да се организират в една по-здрава и представителна организация Български централен революционен комитет, която да представлява ръководна сила на всички революционни работници в България.

На позива на Дякона се отзова с най-голяма готовност познатият революционер и борец Любен Каравелов, който бе напуснал завинаги Белград и установил своя печатница в Букурещ. Вестник „Свобода“, който бе започнал да издава, пое знамето на Дякона и го развя като свое собствено. Любен Каравелов биде избран за пръв председател на БЦРК.

Може би Дякона бе напълно задоволен от организирания нов БЦРК, от неговия председател, тъй приятелски настроен към него, и от неговия вестник „Свобода“, който бе отнесъл да разпространява из цяла България.

Беше ли той задоволен, или бе забравил Христо Ботев в Измаил?

Това предположение стресна младия учител, той захвърли читанката и буквара, напусна училището в Измаил и се озова в Букурещ за една последна решителна среща със своите другари, която се състоя в читалище „Братска любов“.

— Ако не започнем веднага — викна им той, — ние никога няма да осъществим този вестник! Три години се готвим! Стига вече толкова канене! Или сега, или никога вече да не говорим за него! Ако ли пък вие искате да си имате само един вестник „Свобода“ и държите да сте угодни на вашия председател, то аз не искам вие да избирате между мене и него. За мене е ясно върху кого ще падне изборът.

Обаче тъкмо това не бе ясно. Мнозина не бяха гласували при избора на Любен Каравелов за председател на БЦРК. За него бе настоявал Дякона и мнозина се съгласиха на този избор, за да му угодят. Те бяха приели вестник „Свобода“ за орган на БЦРК, но имаха право да си основат свой собствен революционен вестник.

Христо Ботев намери, че в Букурещ работите си вървяха постарому. Всеки имаше свое мнение и диреше приятели, за да го подкрепи. Имаше вече един БЦРК, но имаше и старите групи, които непрестанно се бореха и взимаха решение една срещу друга.

— Започни! — решиха старите Ботеви другари. — Българска печатница, една малка, но добра за нашите нужди, има в Браила, на дяда Димитра Паничков.

Той е съгражданин на Ботев и най-добре ще се разбере с него. Да отиде и подготви при него новия вестник! Те ще му набавят веднага необходимите средства. През това време ще закупят тук достатъчно количество вестникарска хартия и ако някой от браилските хъшове, които достатъчно време губят по кръчмите без работа и в безполезни разправии, реши да направи път до Букурещ, той може да го натовари с пренасянето на вестникарската хартия в Браила.

Христо Ботев постъпи според общото решение. Вестникът чакаше вече набран и стегнат във формата на пресата. Дешката и Кьосето от една неделя бяха заминали за Букурещ да донесат обещаната вестникарска хартия за тържествения ден. Трябваше ли Христо Ботев да се счита излъган и така жестоко подигран от своите довчерашни другари? Или те наистина бяха залисани там с някоя голяма грижа, която той не е научил овреме?

— Коя е сега тяхната първа грижа? — извика той на Дешката и на Кьосето, които изглеждаха по-нещастни от нещо, защото го обичаха братски и страдаха от неговия неуспех.

— Дякона — отговори Дешката.

— Дякона?!…

— Той им създава големи грижи. Да се каже, че са загрижени, е малко. Те са излезли вън от кожата си, толкова много ги ядосва той с това, което върши в България.

Христо Ботев ги изгледа смаян.

— Те викат, че Дякона е влязъл в България с тяхна благословия и подкрепа — каза Дешката, — а сега всичко върши на своя глава. Искат да кажат, че те са му теглили пътните разноски до България. Но никой не пита откъде взима той през тия години пари да пътува из цялата страна. Откъде взима пари за оръжие? Всеки мълчи и никой не приказва, че Дякона е организирал вече народни каси за националното дело и няма нужда вече от техните пари.

От това са разядосани някои нашенци дотолкова, че Дякона като им поръчал от Българско да му изработят печат за революционната организация, трябвало и за него да си изпрати парите от България. Имало големи разправии между тях и за този печат, и за всичко друго.

Писали му писмо, в което го обвинявали, че решава всичко сам, а той им отговорил: „Не решавам аз, а всичко решава народът с вишегласие.“ За всяко нещо той се допитва до народа, а нашите хора казват, че трябвало да не пита народа, а тях!…

Ядосват се нашите не за друго, а защото от Българско започнаха да ги питат вече: „Защо има родолюбци вън от България? Не могат ли и те да дойдат при нас и да заработим заедно, както върши това Дякона?…“ А те, като няма какво да отговорят на този въпрос, отговарят: „Какво може да знае народът? Какво може да решава такъв народ?…“ Разбира се, това, което му каже Дякона!

— Слушай, Дешка — каза Христо Ботев, — остани тука при Шапченко! Варди буквите! Не давай да се разпилее формата на вестника! Заминавам веднага за Букурещ да се срещна лично с моите другари. Прощавай, другарю Алексей!

Шапченко през цялото време не бе променил своето положение, нито безучастния израз на лицето си. Неговите здрави, четвъртити ръце лежаха скръстени една върху друга, а свъсените му упорити очи сякаш казваха:

„Их, другарю, за какви работи се вълнуваш ти!…“

Може би и Христо Ботев знаеше, че Шапченко мисли тъкмо това, че всъщност никак не го интересува дали набраният от него вестник ще излезе, или никога няма да види бял свят, затуй не му каза нищо повече, само стисна ръката му и се втурна навън сам, решен да се бори докрай.

Шапченко стана да затвори вратата подир него и като изгледа двамата умърлушени българи, които останаха в печатницата, каза бавно и провлачено на своя руски език:

— Най-сетне и нашият другар Христо ще разбере, че пари не се искат, че парите се взимат от тия, които имат в повече.