Яна Язова
Левски (202)

1. Съобщението

Серафима току-що бе излязла от храма на Горния метох. Дългата черна дреха от влакнеста мека вълна я покриваше до петите, а нозете й бяха обути в меки плъстени пантофи, подплатени със заешка кожа. Въпреки това здраво облекло Серафима мръзнеше. Тя все още не можеше да свикне със студените зими на Балкана.

Когато се готвеше да прекоси набързо каменната пътека на двора и да се прибере в дясното крило на метоха, където се намираше нейната добре отоплена килия, вниманието й биде привлечено от една любопитна двойка, която се разговаряше на пътната врата.

Нисък, пълен просяк, с валчеста глава, насукана с парцали, с валчести и живи черни очи и бухнати къси мустаци под носа, един просяк скитник, каквито твърде често се навъртаха около Горния метох, шушнеше нещо оживено почти в устата на сестра Анисия. Тя имаше съвсем точно неговия ръст, но колкото и той да изглеждаше пълен, сестра Анисия до него изглеждаше едно буренце, наметнато до земята с черен вълнен шал. През последните години тя започна да пълнее твърде много и да се уморява от всяка работа. Задъхваше се при навеждане, при изправяне свят й се завиваше и губеше свяст, когато някой път ненадейно трябваше да погледне настрани. Пълнотата не й тежеше само при разговор. С течение на годините тя бе забравила безусловно ясните правила за държание на монахинята в общежитието, които бе получила от покойната игумения Минодора при постъпването си в манастира. Тя не държеше вече устните си тъй стиснати, сякаш бе дала обет да не проговори. Нейната лична семейна трагедия бе до голяма степен изживяна. Сърцето на сестра Анисия се беше освободило, освободи се и устата й. Сега тя разговаряше неуморно и с голяма охота от сутрин до вечер, спираше всяка сестра, която се изпречеше пред очите й, питаше я за здравето и ако получеше някое оплакване, можеше да утеши болната с десетки случаи на такова страдание в града. Ако здравето на нейната другарка бе добро, тя за дълго време й разправяше весели и щекотливи градски историйки, които идеха до нея по неизвестни проводници в Горния метох.

Като я гледаше колко оживено, почти прехласнато разговаря тя с дрипавия просяк при портата, сестра Серафима се усмихна, защото помисли, че този окаяник трябва да е един от онези, които пренасяха от града в метоха храна за душата на сестра Анисия.

Тя погледа за миг как просякът навираше бухнатите си мустаци в лицето на ниската и пълна жена. Той бе проточил устните си като две жила, които сякаш искаха да се впият в нейните. Вниманието, с което сестра Анисия го слушаше, бе стигнало до захлас. Тя само викаше: „Ах, ах, ах!…“, при което от устата й излизаше пара.

Сестра Серафима пристъпи с меките си плъстени пантофи да се скрие по-скоро от студа. Тя бе сигурна, че подир един час целият метох ще знае и разправя от ухо на ухо последните новини на сестра Анисия. В това време обаче пълната жена при вратата изпищя и се хвана с две ръце за главата.

Серафима се обърна и я видя в това състояние на вцепенение и ужас. Бе ли това едно от нейните внезапни залитания и замайвания на главата, или ударът й бе нанесен от мръсната ръка на проклетия просяк, който бе останал да стои с проточени към нея устни?… Каква новина бе донесъл той?… Отдръпнат настрана, просякът бе останал с проточените си устни, но бе млъкнал и само наблюдаваше вцепенението и ужаса, в които бе изпаднала монахинята, без обаче да прояви изненада от нейното състояние. Той го наблюдаваше като явление естествено и очаквано.

Сестра Анисия преустанови своето: „Ах, ах…“ Нейните очи бяха ококорени, а устните неми.

Серафима притича до нея, хвана ръцете й, които все още стискаха главата, и ги разтърси в своите ръце.

— Сестро Анисия! Сестро Анисия!… — извика два пъти тя в ушите й, за да я възвърне към живот.

Сестра Анисия обърна очите си към нея, сякаш излизаше от пропаст, и като я видя, удиви се, като че ли за първи път виждаше тази красота, този ангел на метоха, пред себе си!

— Сестро Серафима — извика тя с пресъхнали устни. — Тебе Бог те праща!… Само ти можеш да ми помогнеш!…

— Какво има, сестро Анисия, говори!

Туй, което се бе случило със сестра Анисия, не бе силна изненада или любопитство, предизвикано от някоя особено парлива новина. То бе ужас, то бе катастрофа, която се бе разразила върху нея, то бе събитие от нейния личен живот, което тя приемаше като погубление. Състоянието на сестра Анисия би събудило у всеки, който я наблюдаваше, удивление и покруса, освен у просяка, който я гледаше тъжно и ожидателно.

— Този мой човек, сестро Серафима — започна задъхано сестра Анисия, — този мой човек е дошъл от Велико Търново… специално за нас е минал Балкана… да ни види… Дошъл е с вест за госпожа Евпраксия… Ах, горката госпожа Евпраксия!… Страшна вест!… Сестро Серафима, тебе Бог те изпрати!… Само ти можеш да отидеш сега при злочестата… Да я подготвиш!… Аз нямам сили!… Аз не мога да направя това!…

— Какво има? — запита строго Серафима.

— Дякон Левски е заловен!…

— В Ловеч, в едно село Ловчанско, уви, на име Къкрина! — обади се премръзналият просяк.

Сестра Серафима се вцепени. Зачервените й от студа страни побеляха, настръхнаха и станаха като снежни. Тя сложи ръка на сърцето си, което от много години не бе чувала да бие.

— Сестро Анисия — запита тя глухо. — Познаваш ли наистина добре тогова човека?…

— Той е моят рожден брат!…

— Куриер на Търновския комитет, милостива — отговори просякът.

— Тогава вие ще се явите лично пред госпожа Евпраксия! — заяви Серафима. — Елате с мен!

Куриерът тръгна, като понакуцваше. Десният му крак бе измръзнал по пътя.

Госпожа Евпраксия пишеше дълги изчисления в голямата приходо-разходна книга на метоха, когато Серафима влезе в нейната килия и въведе посинелия от студ просяк.

— Я гледай, това си ти, мили Христофоре!… — извика госпожа Евпраксия, като изви глава и го погледна. — Какво те носи насам в такова студено време?

— Голяма беда, света майко! — проговори куриерът, като целуна грубата й десница. Сълзите, които не бяха потекли вън пред рождената му сестра, рукнаха пред госпожа Евпраксия от неговите почервенели от студени ветрове очи.

Игуменията стана. Величествена… една грамада, разтърсена и разтреперана от бедните сълзи на един просяк. Той падна на колене в нозете й, обви ги с парцаливите си ръце и зарида.

— О, майко — извика той, — целият български народ навън плаче!…

— Сестро Серафима! — извика безпомощно госпожа Евпраксия. Гърдите й се задъхваха. Нейният вик бе въпрос, но и вик за помощ. — Кажи ми истината!

— Дякон Левски е заловен! — отвърна Серафима.

— Край Ловеч, в проклетото село Къкрина! — обади се просякът в нозете на госпожа Евпраксия.

Когато стана и Серафима го постави да седне срещу госпожа Евпраксия, той продължи:

— Под силна охрана от конни заптии го изпратиха на търновския мютесариф, който е по-голям началник от ловчанския каймакамин. В Търново пристигнаха оня ден. Двеста души конница ги пресрещна в лозята и ги въведе с голяма врява в града. Турците бяха излезли по улиците със зурли, тъпани и даарета, като на байрам.

Нашите хора не повярваха, че хванатият е Апостола. Сам Христо Иванов Големия, нашият председател, се изправи пред дюкяна си, да види кого са хванали и кого карат под такъв силен конвой, защото и той не вярваше на веселбата на турците. Като видя двеста души конници да карат една кола, той се понадигна и какво да види!… В колата седи Апостола с овързана глава и окови на ръцете, а до него брат му Николчо!… Помислил, че ще падне и ще умре.

Още същия час свика комитета на заседание, за да вземем решение как да отървем Апостола. Явиха се само трима души: председателят, Иван Хаджидимитров Захарлията и аз. Христо Иванов Големия каза:

„Ако излезем и се помъчим да го отървем с оръжие в ръка, лесно срещу двеста души войска не се излиза. Не знаем дали ще случим, а той е ранен и нашето дело ще остане без полза. Ще вдигнем голямо вълнение, а зимно време е и няма къде да се потулим. Най-добре е да влезем във връзка с Апостола посредством лекаря д-р Берон, когото са повикали в конака да го лекува. Нека Апостола ни каже как да действаме, за да го отървем!“

Д-р Берон отиде в конака и наистина превързал раната на Апостола, който бил с пресечено ухо, но с него не могъл да говори, защото го поставили окован между много хора от страх да не посегне на живота си. И му било забранено да говори.

От чиновниците на мютесарифа д-р Берон научил, че Апостола отказвал да е Дякон Левски, но когато мютесарифът свикал много граждани, които го познавали, да установят неговата самоличност, и му показал цяла сбирка негови портрети, той се видял принуден да признае, че наистина е Васил Левски — Дякона!

Из цяло Търново от страна на турците настъпи такъв вой от радост, че българите се изпокриха в миша дупка.

Нашият председател Христо Иванов Големия ни свика отново на заседание и каза: „Не можахме да влезем във връзка с Апостола. Нека решим и запалим конака! Или всички да изгорят, или да се отърве някой от тях!“

През нощта излязохме да палим. Натопихме пачаври в газ, подпалихме ги и ги хвърлихме вътре в двора, но те попаднали на празни места.

Същата вечер мютесарифът се похвалил пред д-р Берон, че изпратил телеграма до Високата порта и до председателя на съда Саиб паша в София, че Дякон Левски е заловен! Неговите телеграми произвели такова силно впечатление, че Министерският съвет в Цариград преустановил своето заседание, а съдът в София обявил този ден за неработен!…

Мазхар паша поканил всички софийски първенци, турци, евреи и българи на богато угощение в конака.

Куриерът завърши своя разказ и млъкна.

— Къде е Дякона сега? — запита Евпраксия, като стана.

— На път за София. Каран от силно въоръжена войска, която пътува с коли и коне, ала с такава бързина, каквато не се е виждала от пет века в цялата Турска империя. Зная за какво мислиш и за какво ме питаш, света майко!… Знаят го още по-добре и турците, затуй откарват Апостола с такава силна охрана към София. Те се страхуват от засадите, които ще им постави по пътя българският народ.

Търновският комитет ти съобщава: „Апостола не може да бъде спасен! Спасявайте каквото можете!“