Яна Язова
Левски (40)

4. Али Раик заповядва!

Когато госпожа Евпраксия се върна за обед в Горния метох, дежурната сестра веднага й подаде един голям плик, подпечатан с пет печата върху червен восък.

— Едно заптие го донесе — каза сестра Минодора. — От Али Раик за госпожа Евпраксия, игумения на Горния метох.

Евпраксия пое с лошо предчувствие тържествено подпечатания плик. Досега Али Раик никога не се бе обръщал за каквото и да е към нея. Той със своята султанова власт в Калофер и тя със своята в Горния метох не изглеждаха да управляват на едно и също място. Тя не мислеше никога за него, а от своя страна Али Раик я избягваше, защото се боеше от нейната свадливост, която можеше да му донесе неприятни разправии с местното население, тъй като госпожа Евпраксия беше богата и влиятелна жена. За много нейни своеволия той отдавна бе затворил очи. И сега изведнъж това писмо, написано от ръката на учителя Чунчев, който служеше едновременно като преводач и писмописец в конака?… Какво значеха тези пет печата върху восък?

„… Дякона!… — помисли Евпраксия. — Той ще е на дъното на този плик!…“

— Трябва да ви съобщя, госпожо — обади се сестра Минодора, — че мюдюринът Али Раик сам дойде тази сутрин до голямата порта на метоха, но не се реши да влезе.

— Сигурна ли си в това, което говориш? — извика госпожа Евпраксия. — Али Раик никога не е стъпвал насам!

— Сигурна съм, уважаема госпожо. През цялото време аз го наблюдавах през дъгата на малкото прозорче. Той се изправи пред вратата, а двамата заптии застанаха зад него. Той вдигна ръка към големия чук, но така си и остана, без да го удари. По едно време остави чука и тръгна по пътеката край реката. Двамата заптии веднага тръгнаха след него.

— Али Раик никога не се е разхождал извън града! — каза тихо госпожа Евпраксия.

— След известно време той се върна пак до манастира, но се възви и пое отново по пътеката край върбите. Сега стискаше между зъбите си запален чубук и така силно смучеше от него, че кълбета дим изхвъркаха от устата му. Ръцете му бяха на гърба. Изглеждаше този път много развълнуван. Заптиите почти тичаха след него.

Госпожа Евпраксия с бавни крачки отнесе писмото в своята килия. За нея бе ясно, че Али Раик е идвал до вратата на Горния метох, защото е душил дирите на Дякона. Защо не е влязъл? Дали се е побоял от една разправия с нея?… Какво е дирил по „Калугерска опашка“?… И там ли е дирил следите на Дякона?… Въвирал ли се е в сухото дере? Ходил ли е до поваления бук над реката?…

Сърцето й неспокойно биеше, когато разряза плика и отвори писмото на мюдюрина. То съдържаше само една кратка и категорична заповед до управата на манастира:

„§. Предвид на това, че нуждите на раята са предостатъчно задоволени от градските училища в гр. Калофер, то мюдюринът на същия Али Раик заповядва… щото от днес… училището в Горния метох за момчета и момичета над 10-годишна възраст да се смята за закрито!“

Госпожа Евпраксия се тръшна със заповедта в ръката си върху тежкия дървен стол и извика високо:

— Ай, ай, ай… кучият му син!…

Само от тази страна тя не бе очаквала никакъв удар. Щом не се отнасяше до Дякона, а до нейното училище, тя още сега ще иде да се разправи с него! Тя ще научи този неграмотен турчин, който не знае името си да разпише, как се закрива училището на игумения Евпраксия в Горния метох!

Като облече празничното си расо и обу лачените си калеври, госпожа Евпраксия сложи заповедта в джоба си и напусна Горния метох. По пътя обаче тя се сети, че е обедно време и че по този час Али Раик яде подсладен пилаф или спи на кадифена възглавница и няма да я приеме. Тя се упъти към училището, където живееше писмописецът на конака, учителят Чунчев, за да изпита по-напред от него каква е работата.

— Нищо не мога да ти кажа, госпожо — отвърна й младият и любезен учител. — Нищо не зная. Той не ми даде никакво обяснение върху тази заповед, което показва, че е решил лично да се разправи с теб.

Госпожа Евпраксия озадачено пое пътя към конака. Толкова смелост тя никога не бе помислила да срещне у Али Раик. Истина, трябва нещо да се е случило!… Куражът, с който бе излязла от Горния метох, започна да отпада. С всяка крачка, която я приближаваше към конака, чувството на несигурност нарастваше в нея.

Али Раик я прие веднага, изправен сред стаята, която той, който не знаеше да чете и пише, наричаше свое „писалище“. Късо подстриганата му брада бе вирната нагоре, а ръцете му — стиснати на гърба. Гърбът — приведен, както изглеждаше той винаги по улицата, където го обхващаше едно състояние на лесна раздразнителност и охота за кавга. Явно беше, че той кипи от ярост и че в такова състояние бе готов да се срещне със страшната игумения на Горния метох и да се саморазправи веднъж завинаги с нея.

Госпожа Евпраксия веднага схвана неговото намерение, затуй след краткия поздрав с любезен глас му отправи един въпрос, който изразяваше повече нейната изненада, отколкото нейното оскърбление от издадената в негово име заповед.

— Като имам предвид бащинската закрила, която си давал, мюдюр ефенди, и продължаваш да даваш на нашите училища — обърна се към него Евпраксия, — аз не мога да проумея коя е причината, която те е подтикнала днес да издадеш тази печална заповед, която ще лиши двадесетина способни младежи от една добра за всички народи наука, каквато е историята!

— Те да идат да учат ис… история… при Ботьо Петков в класното училище! — изсъска й от средата на стаята Али Раик, като хвърли мълния от очите си.

— Но те са доволни от своята учителка в Горния метох!

— Доволни!… Хе! — озъби се Али Раик. Жълтите му ситни зъби лъснаха в черната дупка на устата му, между космите на мустаците. — Как да не са доволни?… Когато тя не ги учи на ис… история!…

— А на какво?

— На коми… комитаджилък!…

— Али Раик ефенди, ти си изпаднал в голямо заблуждение! Кой наш завистник ни е оклеветил пред теб така позорно?

— Този, който ми е казал това, не е ваш завистник, защото не е от вашата вяра и нищо не иска да знае за вашето учение, нито за вашата ис… история!…

— Щом не иска да знае какво е учение и какво е история, как може да знае от учението кое е комитаджилък? — извика госпожа Евпраксия. Тежък камък се отвали от гърдите й. Значи не бяха предадени от някой неин ученик, а оклеветени от някой глупав турчин.

— Знае, знае… всеки османлия знае какво е комитаджилък… И Кьор Хасан коритарят знае какво е комитаджилък!… И жена му Адилица знае… И когато чуят някой да пее комитаджийска песен, могат да я различат от викалото на минарето и да ми обадят на мене, глухия Али Раик! „Господарю, не чуваш ли, че учениците на игумения Евпраксия в Горния метох пеят в клас комитаджийски песни?“

— Това не е вярно! — подскокна като ужилена игуменията. — Могат да пеят исторически песни, но не и комитаджийски! Как може да знае един прост циганин коритар като Кьор Хасан какво е историческа песен? А неговата циганка Адилица, която всеки ден иде да проси сирене и яйца в метоха и която е най-мръсната и грозна циганка в цяла Турция?… Тя няма друга мисъл в главата си освен какво да открадне и с какво да нахрани своите седем циганчета. Аз я питам защо при тая беднотия всяка година ражда по едно дете, а тя ми отвръща, че всяка година ще ражда, додето се случи някое хубаво. А те всички се раждат досущ грозни, с черни зъби в устата като нейните. И вие мислите, че циганката Адилица знае какво е историческа песен?

Али Раик кипна и цял почервеня от гняв:

— Кьор Хасан сигурно, не знае какво е ис… историческа песен, и Адилица не знае какво е ис… историческа песен, но те знаят песента на Видул Странски, която твоите ученици вчера сутринта с цяло гърло са пели в Горния метох!

Госпожа Евпраксия доби пръстен цвят на лицето си, но веднага се опита да отрече показанията на двамата цигани.

— Те са чули някоя друга песен и са се заблудили. Нашите ученици не са чували дори за Видул Странски!

— Тъй ли?… — усмихна се Али Раик вече по-спокойно. Отиде до своята маса, извади един лист, изписан на български, но не от ръката на неговия писмописец Чунчев, а по всяка вероятност приготвен предварително от някой българин, чиновник в конака, за госпожа Евпраксия. — Ето какво ми разправиха снощи Кьор Хасан коритарят и Адилица жена му. Чети!…

Госпожа Евпраксия прочете:

ПОКАЗАНИЯ:

„Сутринта: аз, Кьор Хасан и Адилица, жена ми, подбрахме седемте циганчета и отидохме да береме коприва по баира на Горния метох. По едно време чухме много мъже и жени да пеят песен с цял глас и се ослушахме. Адилица каза: това са учениците на хубавата Серафима. Много се уплашихме, когато чухме, че всички ученици пеят песента на хайманата Видул. За уверение ето песента:

Събра си Видул тайфата…

Видуле, мамин Видуле,

Видуле, пехливанино,

Видуле, пиле хвъркато!…“

— Това е лъжа! — извика Евпраксия.

— Чети по-нататък! — заповяда Али Раик.

„Адилица, моята циганка, рече, че тази песен е забранена. Че й мирише на комитаджилък. Отидохме си с малко коприва в торбата. Адилица я свари вкъщи и ми дума: «Не ми дава мир песента на хайманата Видул, дето я чухме днеска, да идем и да обадим в конака.» Аз й казах: песен като песен, тебе какво ти влиза в работата. Иде Адилица на залез-слънце и ми дума: това не е песен като другите, а за един царски душманин! Ония, дето я пяха, може да са комити и утре да заколят Али Раик и тебе, и мене, и седемте циганчета. Какво ще кажеш, да отидем ли да обадим в конака каквото сме чули? Така се решихме вечерта да похлопаме на конака и да известим. Аллах е велик и Мохамед е неговият пророк! Той пази османлиите, а мрази раята!“

— Ее? — запита Али Раик.

— Цигански дрънканици! — спокойно отвърна игумения Евпраксия.

— Така си рекох и аз — каза поукротен Али Раик, като поглади брадата си — и тази сутрин тръгнах сам да дойда в Горния метох да те посъветвам твоите ученици да не пеят вече песента на Видул Странски и всички други ис… исторически песни, забранени от законите. Поозърнах се пред вратата… У вас всичко мирно и тихо… Още повече се усъмних в показанията на нашите цигани… Тъкмо се готвех да се върна от вашата врата, дочу ми се гърмеж от върбалака при реката.

Евпраксия напери уши. Тя разбра, че е настъпил моментът да научи това, което не знаеше.

— Отидох на това място и какво да видя!… Твоите ученици, които вчера са пели бунтовни песни, днес извадили пищови и се надпреварват да гърмят на нишан!

— Това не може да бъде! — извика поразена госпожа Евпраксия. — Сигурен ли си, че са били те?

— Видях ги с очите си — отвърна Али Раик. — За жалост с тия, които държаха пищов в ръка, беше и Христо, синът на моя добър приятел дядо Никола Брадата. Извикал съм го да ми дойде на гости днес подиробед да му кажа какви мурафети знае синът му. А знаеш ли кой ги учеше и кой им беше главатарят?

Евпраксия го гледаше вторачено и чакаше.

— Онзи, лудият московец, синът на Ботьо Петков.

— Христо Ботев!…

— Какво, учуди ли се? — ухили жълтите си зъби Али Раик, но изведнъж стовари юмрука на масата и пръсна плюнки под мустаците си…

— Трябва да се учудиш на едно, че всички тези нехранимайковци не съм натъпкал досега в тюрмата и не съм покачил вече на въжето, разбра ли? Ис… история ще ги учиш!… Комити ще въдиш?!…

— Аз трябва да говоря с учител Ботьо — смънка под нос госпожа Евпраксия. — Неговият син е малко буен и е играл с моите ученици опасна момчешка игра!

— Благодари се, че Али Раик ги видя! — озъби й се мюдюринът. — И че работата ще се свърши с това! От днес нататък никакво училище няма да отваряш в Горния метох за по-възрастни от 10 години! Това е моята заповед! Ако започнеш да учиш пак на ис… история мъже и жени в манастира, аз ще вдигна бесилка пред твоята черкова, разбра ли?…

— Разбрах, мюдюр ефенди — замислено отвърна Евпраксия.

Колко глупава е била тя. Нейните ученици имали пищови!…

Трябваше Али Раик да ги види и да й отвори очите!

Училището е разтурено. Тя ще ги събере в лагера на борбата!

— Сбогом, мюдюр ефенди!…

Али Раик я погледна как си отива, привела големия си гръб и навела замислено глава. Тази жена Евпраксия беше един добър управител като него, жално, че е рая и че той трябваше да я накаже. Явно бе, че тя не знаеше какви хайдуци е търпяла под своя покрив.

Когато госпожа Евпраксия отвори вратата на конака, за да излезе, тя се сблъска с високата и кокалеста фигура на Ботьо Петков, който с бледно, болнаво лице и силно разтревожен поглед отиваше при Али Раик.

— И тебе ли повика? — запита го тя.

— Ох, Евпраксийо, какви грижи, какви грижи ми създава това буйно момче! — въздъхна отчаяно Ботьо Петков и като й махна с кокалестата си ръка, изкачи стълбата на конака.