Яна Язова
Левски (118)

6. Възкресението на Лазаря

Дякона караше с хлабава юзда коня си по пътя за село Михалци, като разглеждаше със замислен поглед равната и зелена местност, която имаше формата на триъгълник между селата Горни турчета, Михалци и Долни турчета. Отбелязваше си с поглед кичестите горички по ненадейните хълмове, които капризите на тази равнинна земя бе образувала на своята повърхност, и мислеше каква роля ще бъде отредена да играе този зелен плодороден триъгълник, когато по цялата българска земя избухне пожарът на освобождението, когато вместо житни зърна ще падат искри и земята между Горни турчета, Михалци и Долни турчета ще заприлича на море от разлюлени огнени вълни.

В това време на пустия път, почти пред копитата на коня, изскокна като изпод земята един висок и мрачен българин, с почерняло и обрулено лице. Неговите големи, застрашителни ръце бяха също така обрулени и черни.

Конят на Дякона изцвили, уплашен от това внезапно появяване, и като се вдигна на задните си крака, направи един кръг заедно със своя ездач. В този миг Дякона съобрази, че човекът го е дебнал от един трап край пътя. На това място кротко стоеше сиво магаре, натоварено с дръвца.

— Дяконе — извика мъжът, — бягай, спасявай се по този път през гората! Голяма потеря е дошла да те търси в Михалци и всеки миг ще се впусне към Горни турчета!

Мъжът изглеждаше заморен, като човек, който дълго време е тичал, а и неговото магаре пъхтеше, изпотено под слънцето. Големият му търбух се свиваше и разпускаше като дебелокож мех.

— Кой си ти? — запита го учуден Дякона. Стори му се, че много добре познава този човек под неговата начернена маска.

— Лазар… От момчетата на Панайота!…

— Стари хайдутино, какво дириш в Михалци?…

— Минавам по стари дългове — усмихна се Лазар. — Но тук ние нямаме повече време да говорим. На друго място аз пак ще те пресрещна, защото нашите пътища често се кръстосват.

В това време потерята конни заптии се показа вън от Михалци на път за Горни турчета.

— Бягай! — извика Лазар. — Хвани този път през гората!

Дякона му махна весело с ръка.

— С нетърпение ще те чакам да ме подириш, Лазаре! — викна му той, като се загуби в гората.

Лазар погледна след него, после изведе сивото си магаре от ямата край пътя и го настани при горската пътека.

Когато на това място дойде потерята, заптиите видяха само един голям и мрачен дървар. Той бе насякъл товар дръвца, които бе наредил на пътеката до своето сиво магаре. Когато се спряха да го разгледат, той окастрюваше нов клон.

Едно заптие поиска да слезе от коня си, но водачът на потерята го спря с нетърпелив глас:

— Онзи… е поп, рус, със сини очи!

— Нали ни казаха, че той може да се обърне изведнъж на дървар с черни очи! — каза заптието.

Водачът изгледа черното мрачно лице на Лазаря, махна с ръка и потерята продължи пътя си под слънчевия пек към село Горни турчета.