Яна Язова
Левски (10)

2. Недоволни от живота

През царуването на Симеона духовни пастири като Климента и Наума прославиха неговия век като просветен.

Въпреки това Хилпердинг каза, че славното и просветно царуване на само наглед предвещавало разцъфтяване за векове; фактически то било предвестник на разложение.

Народът трябваше да работи пряко сили, за да плаща царския блясък, както и да поддържа продължителните и съсипателни войни с всички съседи, додето голямо число от свободните досега войници и селяни, като не можеха да изплатят вече това, което им се искаше, загубиха личната си свобода и се превърнаха в роби.

Тъмните прашни облаци, които пълзяха по дългите пътища на великата Симеонова България, чакаха с глух тътнеж смъртта на всемогъщия владетел, за да се разразят в повсеместни бури.

Когато неговият малолетен наследник Петър в началото на X столетие застана начело на тази обширна държава, плахото дете почувства как тя се колебае под нозете му, опряна на трите морета, като кораб върху бурни вълни. Четири години подир неговото възцаряване от бащиното му наследство се откъснаха сръбските владения. Следната година нахлуха силните маджарски конни дружини. След девет години ново нахлуване опустоши страната. Византия изпрати в българския двор за жена на цар Петра и царица на българите красивата принцеса Мария-Ирина, която със своето възцаряване в българския двор затвърди още повече византийския етикет.

Придобило вече значителни богатства, духовенството се зае да се укрепи сред този разлюшкан кораб.

Монасите, които пишеха, превеждаха свещените книги за простия народ и го учеха да ги чете, измряха. Монашеските общежития се изпълниха с нови хора, повечето бежанци от дългите пътища на Симеоновата държава, по които се чуваше вече застрашителният тътнеж на народната буря.

Най-красноречивият представител на този бурен X век, Презвитер Козма, за тяхното недоволство от живота и за бягството им зад стените на манастира изброява различни подбуди: едни бягали от света, защото не можели да понасят повече злото в него и копнеели да се отдадат на истинско покаяние. Други бягали от неуредиците на обществения живот, уплашени от обществените смутове. За тях манастирът се представлявал като спокойно убежище. И понеже не чувствали призвание към монашеството, нито били подготвени за това, тези уплашени чада на цар Петровото време твърде често не можели да издържат манастирския живот и затуй се предавали на най-различни светски пороци. Скитали по просия от град на град, влизали от къща в къща и тунеядствали по чужди трапези. Други се влачили до Йерусалим и до Рим и се връщали по домовете си, като открито се каели за своя напразен труд. Мнозина пък прибирали отново жените си и ставали за смях на хората, като се отдавали на старите си привички.

Това ненормално влечение към отшелнически живот през бурния X век, подхранвано от страх, създаде едно духовенство на бегълци от живота, които не се въодушевяваха от идеала да бъдат учители на народа, а се предаваха на един безпътен живот, който предизвика неговата омраза.

Какво остана да служи за опора на този народ, който загуби вяра в своите духовни пастири, и какво можеше да предприеме той в едно време, за което Презвитер Козма се провиква:

«Ако би ни възнаграждавал Бог според делата ни, то огън би ни изгорил или вода би ни заляла, както е казала Давид.»

На друго място той надава нов възглас на своето окаяно време:

«Всички се отклонихме от тебе: едни в еретичество, други в убийства, други в кражби, други в блудство, други в клевети и братска ненавист, други в гордост и леност, други в пиянство, в беззаконни игри и други грехове, от които се отрекохме в светото кръщение. Лъжем и тънем в неправди…»

Какво предприе този отчаян народ за своето спасение? По-буйните и смели хора започнаха да се събират в групи и да се наговарят за това, което в скоро време избухваше като отделни бунтове срещу Петровата власт тук и там из пределите на страната. По-тихите, съзерцателните и мечтателните натури, които нямаха сила да грабнат оръжие и да излязат в открит бунт срещу властта, започнаха да се събират в други тайни групи и да заговарят за това, което в скоро време избухна в отделни пламъци, но скоро се превърна в един непрестанен пожар, който обхвана цялото царство и горя четири века.

Този пожар запали съседна Византия, а през Босна избухна с нови пламъци в Италия. От Италия този страшен пожар се прехвърли във велика Франция, като хвърли французите в братоубийствени войни, познати в историята под името «албигойски» и ги изпепели в своите пламъци.

Ръката, която първа запали този пожар в България, бе ръката на един недоволник от живота и още на един поп, който бе вътре и напусна Божия дом поради голямото свое недоволство. Този поп се казваше БОГОМИЛ.