4. Когато в харема избухнат ненавременни свади
През хубав летен ден едно мръсно циганче, обуто в широки, потънали в прах шаячни гащи с две шарени кръпки на седалището, ходеше от къща на къща в село Бурнусус и просеше хляб. На гърба си то влачеше голяма козинява торба. На това циганче твърде добре му вървеше в просията. Която и кадъна да го зърнеше през черното перде върху лицето, чипият вирнат нос и дяволският поглед на мръсното циганче предразполагаше сърцето й да му отчупи едно голямо парче от топлия си хляб. Скоро циганчето измете с широките си гащи потъналите в дълбока прах улици на селото и напълни догоре торбата си.
То се спря да попроси и пред конака на хаджи Ибрахим. Един проклет великан турчин, който зяпаше на голямата порта, се опита да го ритне отзад, където гащите му бяха закърпени с две големи кръпки на червени и черни линии, но то с неочаквана пъргавина се захлупи върху пълната си с комати торба и по този начин ритникът на великана отиде на вятъра. След миг то скочи на крака и като се оплези на хаджи Ибрахимовия вратар, вдигна торбата с коматите си и побягна без съжаление от претърпения неуспех, защото торбата му беше вече пълна.
От конака циганчето се отправи към прашния селски мегдан, сложи торбата си под сянката на една селска стряха и като извади от дълбокия си джоб шепа валчести камъчета, започна да си играе. То нареди едно след друго много камъчета и се помъчи с едно камъче да улучи отдалече всичките.
На това дяволско циганче страшно му вървеше и в играта. То всеки път улучваше целта и събаряше всичките камъчета. Неговото майсторство събра турчета и кадънчета, които безцелно скитаха из мегдана, уморени да измислят на слънчевия пек някоя по-приятна игра. Те се нахвърляха върху него и поискаха, щото той да ги научи да играят също така добре с неговите камъчета. Само че те никога не можеха да улучат от първи път дори най-близкото камъче.
Когато Добри влезе заедно със своите другари в селото, той завари това циганче заето със своята игра, заобиколено от кресливите турски деца на селския мегдан. Дружината го погледна и отмина към конака на хаджи Ибрахима. Тогава циганчето събра от земята своите валчести камъчета, пусна ги в джоба си и като вдигна пълната си торба, бавно повлече нозе по напечените улици да проси хляб. Като видеше мършаво и гладно куче да лежи под някоя сянка, то оставяше по голям комат пред муцуната му.
— Яж, Мурджо! — казваше му то. — Да ми поолекне торбата!
Следния миг то пъхваше главата си в някоя турска вратня и просеше хляб.
Когато Добри достигна с момците си конака на хаджи Ибрахима, той завари изправен на вратата същия великан турчин, който вдигна крак да ритне бедното циганче, което му попроси хляб.
А турчинът бе извършил тази грубост към циганчето, защото от сутринта се намираше в голяма беда. Неговата мъка бе такава, че бе приел риска да се изложи пред очите на аллаха и неговия пророк, като отказа на бедното циганче една такава дребна милостиня. А на туй отгоре бе вдигнал големия си крак да ритне просячето по двете ями на червени и черни линии, залепени за дъното на големите му и широки гащи.
Този турчин бе млад великан с дълги черни мустаци и малки, но огнени черни очи. От много време вече той кръстосваше пламенни погледи с Фериде ханъм, най-младата гургулица в златния кафез на хаджи Ибрахим. Старата хаджийка много пъти бе сварвала Фериде ханъм да повдига очи под черния си яшмак и да гледа великана Али Мехмед, който служеше като надзирател на дворовете при хаджи Ибрахима. От кучешка завист, че е вече остаряла, тази сутрин тя се бе развикала с такива непристойни думи върху Али Мехмед, който минаваше край прозорците на харемлика, както вършеше това всяка сутрин, че хаджи Ибрахим веднага излезе и трябваше да изслуша най-гнъсните обвинения от устата на разярената хаджийка за своя любим слуга. Целият харем излезе да види какво става в двора на неговия господар. Биде изведена най-сетне и Фериде ханъм, която спокойно застана между хаджи Ибрахим и великана Али Мехмед. Под черния яшмак върху бялата й шия лъщеше златно огърлие, наскоро подарено от хаджията. Дали заради него хаджийката береше толкова яд и търсеше да опозори с крясъците си Фериде ханъм пред своя повелител?
Обвиняемата обаче я изслуша хладно и спокойно. Тя пожела хаджийката да покаже как тя е гледала Али Мехмеда и когато хаджийката се улови на нейния капан и се разкриви да покаже нейния поглед, присъстващите заедно е хаджи Ибрахима не можаха да се въздържат и избухнаха в силен и оскърбителен смях.
— Да, аз никога не съм била безсрамница! — озъби се хаджийката. Задавените от смях жени млъкнаха и се наредиха около нея с нужното благоприличие. — Затуй аз никога не бих могла да представя как Фериде ханъм, която минава по двора с наведена глава, може същевременно да гледа пламенно един мъж…
— Еее… стига!… Стига!… — намеси се хаджи Ибрахим, комуто смехът подейства благотворно в полза на хитрата Фериде ханъм, която той страстно обичаше. — Младите и хубави очи са винаги пламенни, Фериде ханъм най-много радва старостта ми със своя пламенен поглед! От обич и ревност към мене, жено моя, ти си погрешила, като си сметнала обикновения поглед на Фериде ханъм за пламенен поглед към Али Мехмеда, който всяка сутрин е задължен по служба да обикаля и проверява дворовете. Обаче, за да се успокоиш, аз ще преместя още днес Али Мехмеда на служба вън от къщи, като му забранявам да влиза и излиза, когато си ще, по дворовете и да минава под прозорците на харема!
Тези думи като остър кинжал се забиха в гърдите на Али Мехмед, а хубавата Фериде вдигна глава под черно було и мина край разярената хаджийка, като влезе във входа на харема. Нейното златно огърлие блесна и се потопи в мрака.
„Дали ще те видя някога пак, Фериде ханъм!“ — мислеше с разкървавено сърце Али Мехмед.
В очакване на новото си назначение, изправен пред вратите на конака, той мислеше същото: „… Дали ще те видя пак, Фериде ханъм, или ще потекат за мене дни досадни, дълги, изпълнени с твоя хубав образ и ужасна болка? Ами какво ще стане с мене, ако не мога да те забравя?…“ Такъв страх гореше гърдите му, когато Добри и неговите другари го запитаха за хаджи Ибрахима.
— Ние сме пеши стражари — каза му Добри, — изпратени от пашата да търсим дезертьори, и по служба искаме да говорим с хаджи Ибрахима.
В този момент Али Мехмед бе твърде далеч в мислите си от всички пеши стражари в Турция. Той най-малко отвсякога можеше да се грижи за дезертьорите, които внушаваха страх и нанасяха големи щети в стадата на хаджи Ибрахима. Той вдигна мустакатата си глава и им посочи ниската стаичка в първия кат на конака, да влязат вътре и да чакат своя ред. В стаята са се събрали селските първенци, които един след други се явяват с по някоя важна просба пред хаджията.
Като каза това, Али Мехмед се оттегли в дъното на дълбокия двор на конака, после се изкачи в своята таванска стаичка, изтегна се на коравото си легло, сключи ръце под главата си и затвори от болка очи. Той беше сигурен, че където и да е, хаджи Ибрахим ще го намери със своята заповед да излезе на работа вън от къщи, далеч от Бурнусус, където никога вече няма да види Фериде ханъм.
