Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Светилища на изкусните пръсти

Манастирският двор светеше пред очите им със своите постлани с жълта пръст пътечки и големи подрязани топки измит чемшир. В средата върху едно кълбообразно възвишение блестеше, окъпан в роса, цветарникът на госпожа Евпраксия, или както го наричаха «бисерът на Горния метох».

Там изкусната градинарка сестра Таисия отглеждаше всички сезонни цветя тъй, че когато едни цветове клюмваха на земята, други разцъфтяваха за радост на манастирските обитателки. Само дълбокият зимен сняг дръзваше да покрие с бяла пелена «бисера на Горния метох», като скриваше от очите на огорчените монахини червените, жълти и бели корони на хризантемите, които достигаха до големината на детска глава. Царицата на тези хризантеми бе «старото злато», която сестра Таисия поставяше винаги в средата на своята цветна купола да блести като златна корона върху главата на царицата между пъстроцветната свита от хризантеми.

Този ден в средата на цветната купола ролята на царица играеше една кървавочервена роза, за която госпожа Евпраксия каза, че никога досега не е давала такива едри и здрави цветове.

— Тези зелени поляни около чемширите аз посадих заради нашите бели зайчета — каза госпожа Евпраксия. — Когато сестрите излязат в двора на почивка, карам сестра Феврония да пусне своите бели зайчета в градината. Те представляват такава мила гледка, когато подскачат по зелените полянки и се гонят да се пъхнат под чемширите!…

А тази поляна от зелен здравец около коритото на чешмата съм донесла от усоите под Бента. Ти вчера си минал оттам. Не е лесно да се спуснеш в онази влажна дупка. Сухите клони, по които се спущах, обърнаха расото ми на дрипи.

А тази лозница, която покрива по-голямата част от двора пред лявото крило, прави лятно време сянка на готварницата и трапезарията, а наесен дава големи кехлибарени зърна, сладки като мед.

Васил Левски погледна старата лоза, която бе опряла дебелото си стебло и разпростряла кичестите си жили върху якия чардак, покрил фасадата на цялото ляво крило. През отворените врати под лозата се виждаха запалените печки и се чуваше дрънкането на кухненски съдове, което показваше, че монахините са завършили утринната закуска. Манастирските котараци се облизваха на прага на готварницата. От прозорците на горния кат се разнесоха глухи и равномерни удари.

— Това са становете — каза госпожа Евпраксия. — В отсрещното крило на долния кат е училището, а на горния са килии за двадесет сестри. Дясното крило е заето само от килии.

Госпожа Евпраксия заключи черковната врата и закачи големия железен ключ на специална халка върху широкия кожен колан, който носеше под расото.

— Да вървим! — каза тя.

Дякона пристъпи заедно с нея, като хвърли поглед към външната врата.

— Днес тя ще остане заключена през целия ден — обясни игуменията.

До вратата стоеше изправена като свещ, във войнишка стойка, сестра Никифора, която бе сменила на разсъмване сестра Анисия.

— Не съм я накарала да стои при вратата — заяви госпожа Евпраксия, — но тя сега се старае по свое желание. По този начин тя иска да ме зарадва, защото знае, че аз съм им много сърдита.

— Тя стои като истински часовой! — с възхищение забеляза Васил Левски. — Робите могат да се надяват на нещо добро само ако до един станат войници!

— Да, ние тука комай че сме станали войници. Я погледай там на зида!

— Истина, и аз се чудя, какво са се залепили тези сестри с лице към стената? Ако не се лъжа, това са сестра Теоктиста, сестра Таисия, сестра Минодора и смирената Ана. Какво правят те там?

— Наблюдават от бойниците двата пътя, които се кръстосват пред манастира. Когато се покажат нашите ученици, както всяка сутрин, ще намерят малката вратичка на метоха отворена. Те няма да усетят как подир тях тя отново ще се заключи. Когато ти влезеш при тях, те няма да знаят, че вратата е вече заключена, а на тях ще кажем, че ти си наш гост, даскал и черковен певец, дошъл да разгледа метоха и да види как се учат нашите ученици. Те отдавна са свикнали на такива гости. Следобед съгледвачките ще трябва първи да зърнат нашите бедни, на които ще раздадем по торба брашно. И те трябва да намерят външната врата отключена, за да не се озадачат. Тогава ти ще бъдеш вече скрит на тавана.

— Ти си обърнала своето общежитие в истински укрепен лагер! — с възхищение я погледна Дякона.

— Робите могат да се надяват на нещо добро само ако до един станат войници! — повтори думите му госпожа Евпраксия. — Прочее, тръгни да ти покажа какво се работи в този укрепен лагер, а подир обед ще имаме време да поприказваме.

— Да вървим — каза Васил Левски и двамата се отправиха към лявото крило на метоха. Като минаха край готварницата, където дежурните сестри белеха зарзават и миеха чинии, госпожа Евпраксия се отби вътре и се върна с голяма купа мляко. Русият гостенин поблагодари, като го изгълта на един дъх.

Игуменията остави купата в готварницата и затропа с тежките си обуща по една тясна стълба към горния кат. Тракането на становете се чуваше все по-силно, додето се превърна в истинско бухтение, пресичано от ритмични удари, когато госпожа Евпраксия отвори вратата и въведе манастирския гост в една два пъти по-дълга, отколкото широка, килия, осветена добре от четири прозореца на едната дълга стена. Осем стана бяха наредени в тази манастирска работилница в две редици. Както между становете, тъй и край двете стени бяха оставени пътеки, постлани с тесни едноцветни черги с ярки бои, тъкани навярно върху становете по мярка за тези места.

— По осем сестри тъкачки се редуват всеки ден на две смени върху становете — обясни госпожа Евпраксия.

Осемте тъкачки от първата смяна, които не бяха чули поради шума, който правеха, отварянето на вратата и въвеждането на госта, чуха нейния глас, защото могъщите й гърди произвеждаха достатъчно дъх, така че гласът й при обикновен говор да заглуши тракането на осем бърда. Те преустановиха набиването на нишките и се обърнаха към вратата. Опасният гост, който бе пленил тази сутрин сърцата им със своето пение в храма, ги поздрави със «Сполай!»… Лъчезарна усмивка светеше на русото му лице. Осемте тъкачки прибраха полите на черните си раса и като излязоха от становете, заеха се да му покажат своята работа.

На първите два стана се работеха големи китени одеяла на червена вълнена основа със снопчета от пухкава яснозелена вълна, които бяха нарязани до тъкачките на дължина до 10 см. След всеки два-три реда прави и добре набити с дървото те взимаха от снопчетата и с кука ги пренизваха през нишките на основата, като след всяко пренизване изтегляха навън и уравняваха двата края на снопчето. Като нанизваха по този начин зелените вълнени снопчета от единия край на червената основа до другия, те удряха с такава сила бърдата, че снопчетата се набиваха и превръщаха с останалите нишки, прекарани в равната тъкан, в една неделима, здрава и влакнеста материя, върху която беше топло, уютно и меко да се лежи, а постлана пред леглото, тази материя изглеждаше по-добре от най-богатата меча кожа. Такава бяла вълнена покривка с дълги руна ние видяхме миналата нощ върху одъра в килията на сестра Серафима.

На следущите два стана бяха изопнати вълнени килими с масленозелен цвят, които две монахини украсяваха с червени клони, които нарекоха макази.

— Където и по света да видите черга на макази, трябва да знаете, че тя иде от Калофер — заяви сестра Евлампия, майсторката на втория килим. — Маказите не се тъкат на никое друго място в страната.

— Вярвам ти, сестро Евлампия — каза Васил Левски. — Още преди двайсет години двама монаси, тръгнали пешком от Русия през Шипка за Атон, са видели вашия манастир. Единият, Партений се казвал, роден в Молдавия, пише, че още по онова време манастирът ви бил прочут с изделията си и богатството си по цяла Турция. Ето, аз виждам, на другите два стана се тъче и приготовлява за зимата черен шаяк.

— Да, това е черен шаяк за аби и зимни дрехи на жените — потвърди майсторката.

— Но на последните два стана този тънък вълнен плат с гълъбов цвят, който се навива тъй меко около кросното, трябва да е един от вашите прочути тънки вълнени платове гриза, които поп Константин тъй възторжено хвали в своето «Описание на Пловдивската епархия».

— Поп Константин ли? — веднага се обади госпожа Евпраксия. — Защо никоя от нашите учени сестри не ми е казвала, че нашите вълнени платове са описвани в книга!

Настъпи кратко и неловко мълчание.

— Дяконе! — гръмогласно се обърна тя към своя гост и като извади от кожената кесия под расото си един много употребяван тефтер с молив, прерови го, обърна на чиста страница и се приготви: — Кажи!… Аз нямам време да чета, освен няколко молитви през деня и през нощта, но ти кажи, да запиша тази книга, а нашите учителки ще я издирят за слава на манастира. Ние ще я препишем със златни букви и когато ни дойдат гости, ще им я показваме и ще им се хвалим. Кажи!…

— «Описание на Пловдивската епархия» — каза Васил Левски — от поп Константин. Печатана е във Виена, ако ме не лъже паметта.

— Виена ли? — го погледна госпожа Евпраксия, после прибави: — Ще накарам Серафима веднага да намери тази книга!

Дякона се умълча, озадачен защо свърза тя по този повод книгата с името на Серафима, а тънкият вълнен плат с гълъбов цвят му напомни, че тази нощ Серафима се яви пред него с подрасник от същия цвят.

— За вашия манастир аз съм чул още много ласкави бележки и от професора Григоровича в «Очерк ученаго путешествия по Европейской Турции» — припомни й той. — Там се пише, че вие сте притежавали голям брой книги, ръкописни и печатни, и че като добри и трудолюбиви отшелнички, вие сте се назидавали и в четене.

— Виждаш ли, че напразно ни е похвалил, Дяконе! — с укоризнен поглед изгледа госпожа Евпраксия занемелите сестри. — А ти знаеш къде вървиш и когато влезеш някъде, влизаш с отворени очи. Срам ме е, че ние сме влезли тук със затворени очи, като слепи, и мнозина от нас надали знаят още къде са попаднали. Ето аз, домакинята, те развеждам из нашето домакинство и те запознавам с него, а се оказа, че ти, нашият гост, знаеш това място по-добре от нас и ни показваш къде се намираме!

И като се наведе над своя тефтер, игуменията с едри букви записа името на Григоровича.

— На тебе ти е известно, госпожо, че аз трябва да зная къде вървя и още повече къде влазям! — усмихна се утешително Дякона.

— Да, аз виждам, че знаеш къде вървиш, и затова далеч ще идеш — заяви госпожа Евпраксия. — Но за себе си виждам, че съм се обременила с премного земни грижи. Защото за такива като нас е казано: «Не об едином хлебе жив будет человек!»

И като обърна широкия си гръб, ядосана повече на себе си, отколкото на осемте сестри в тъкачната на манастира, тя остави своя гост да хвали и да се прощава с достойните наследници на онези монахини, които бяха намерили възторжени почитатели на своите изкусни пръсти в лицето на неизвестните пътешественици, минали преди 20 и 50 години през тъкачната килия на Горния метох.