Яна Язова
Левски (131)

5. Последното възкачване до Хан-маара

Цяла нощ циганките пяха в двора на конака и услаждаха с пискливите си гласове сърцата на пияните заптии и башибозуци, като удряха непрестанно в дааретата, докато циганите надуваха зурли и тъпани в чест на славния Куртчу Осман.

Всеки можеше да помисли, че Али Раик угощава страшния тигър от моста Шейтанджик, но това не беше истина. Курт Осман не беше жаден за угощението на Али Раик, а за истината, която диреше да научи от запрените в избата разбойници. Той остави непобутнати добрите ястия и черното ароматно кафе в стаята на Али Раик, за да угости себе си с виковете и проляната кръв на своите жертви. И това негово угощение трая цяла нощ.

Седнал с кръстосани нозе в подземието на мъките, опръскан с кръвта на мъченика, той повтаряше на всекиго едното поотделно като една страшна машина:

— Говори! Говори!

Тънките гласове на циганките в двора, биенето на дааретата, виковете на пияните башибозуци, зурлите и тъпаните на лъстивите цигани заглушаваха крясъците на жертвите, но само за външния свят. Този, който седеше върху сгънатите си исполински нозе в зимника, ги чуваше много добре. Жълтото му пипонесто лице изразяваше тръпно удоволствие, кафяната му долна устна бе увиснала от физическа наслада.

— Говори! — повтаряше неспирно той, когато палачите хвърляха в нозете му разкъсаната жертва.

Така той научи много нещо, което не го интересуваше. Узна, че разбойниците са убили тримата турци от Голямото село, Окчуларе и Митиризово, че те са извършили всички обири, за които с ужас се разправяше между неговите братя мюсюлмани. Че те са обирали и десетина българи гяури, чорбаджии, между които Стойчо Бешикташлиев, Христо Бацуров и Никола Митов. Че те са ония, които нападнаха турската поща между Габрово и село Шипка, както и ония, които сред бял ден нападнаха и обраха богатия хаджи Ибрахима от село Бурнусус. Запрените се кълняха, че нищо не знаят за убийството на Деньо чорбаджи в Рахманлие, а Курт Осман най-малко се интересуваше от това.

С нарастващо нетърпение той виждаше, че нощта превалява в напразни изтезания и че никой нищо не е проговорил още за моста Шейтанджик при село Горно Сахране.

— Аз те питам за моста Шейтанджик!… Ти ходи ли там? Кажи ми, кои бяха с тебе? Кажи ми, кои извършиха убийството?… — запитваше неумолимо той. А когато най-младият разбойник Никола лежеше примрял в нозете му, той му каза:

— Ти си още много млад, имаш време да поживееш. Аз ще ти подаря живота, ако ми кажеш кой дойде с тебе на моста Шейтанджик.

— Никога не съм виждал моста Шейтанджик — отговаряше простреният с гаснещ поглед.

— Кажи, Добри ли нагласи това убийство?

— Не съм чувал Добри войвода да е ходил на моста Шейтанджик!

И тъй въпросите следваха един след друг, невъзпирани от омаломощените отговори, които едва излизаха от устните на жертвата, преди да бъде хвърлена нови мъки. Утрото го свари научил всичко друго, но не и това, за което бе дошъл. Никой от заловените не признаваше да е ходил в Горно Сахране. Тогава в Куртчу Осман се породи съмнение, че там е ходил Добри, но с други разбойници, които не са заловени още, и че той ще трябва да положи всички усилия, за да ги залови. За тази цел той трябваше да пощади остатъка от живота у своите жертви.

Когато слънцето изгря, трите жертви бидоха изкарани в оковите си от една сган башибозуци пред вратите на конака. Те трябваше да посочат на Курт Осман всяка пътека, по която са вървели с Добри войвода, всяка мандра или пещера, която им е служила за скривалище. Тъй Курт Осман се надяваше да напипа в някое старо леговище Стоян Илийка и Димитър Миньов, за които се знаеше, че са забягнали в Балкана.

Делича, като най-млад и най-слаб, най-малко бе вярвал, че след нощешните мъки отново ще види слънцето на Божия свят. Той потреперя навън под животворните лъчи и разтърси полепналите безцветни сламки по челото си. Горещите му устни, подути от преживените мъки, се разтвориха да погълнат чистия прохладен въздух.

— Може да ми е съдено днес да го дишам за последен път — каза той. Затуй въздухът му се стори с аромат и неописуема сладост. Пред вратата на конака, окован във верига, той за първи път видя да стои своя мил съсед Васил Гайдаджията^[1], който му подари черните си шаячени панталони от празничния костюм, с който за първи път бе седнал да свири на гайда сред хорото. Колкото и бати му Васил да изглеждаше променен, подпухнал и посинял, със страдалчески потънал в черни очни кухини поглед, Делича се помъчи да му се усмихне, защото и той допускаше да не изглежда много по-хубав от него. Но Васил Гайдаджията отвърна настрана отчаяните си и помътнели очи и Делича тозчас разбра, че бати му Васил е този, който го е издал. Изведнъж му стана зле, задето човешката природа дори и у един добър и храбър мъж като Васил Гайдаджията се е показала толкова слаба и задето човек не може да разчита на ближния си, подвергнат на мъчение, сякаш мъченикът не може да има вече сърцето, което познаваме, или да запази на съхранение у себе си добри спомени към когото и да било. Така отблъснат от своя добър съсед Васил Гайдаджията, към когото се бе привързал като към по-голям брат, Делича възви умърлушеното си лице на другата страна и се остави да бъде заключен в общата верига, без да проговори.

Той можеше да очаква да види нещо много по-лошо в лицето на своя съученик Иван Фундата, когото никога не бе чувствал близък като брат, както бати си Василя. Иван Фундата беше изтикан из долната врата на конака с подпухнали от плач очи, с израза на оклеветена жертва, която дири за себе си справедливост и оправдание. Бялото му лице бе уморено от пролените при входа сълзи и той биде довлечен и заключен в общия синджир на двамата престъпници, без да ги погледне. Той не даваше вид да е седял четири години на една ученическа скамейка с Делича, нито че го е виждал когато и да е други път в живота си. От своя страна и Делича не му се обади.

А какво можеше да очакват Стоян Илийка или Димитър Миньов, ако наистина ги зърнеха някъде в планината?

С такива мисли Делича потегли в общия синджир пред разбесуваните башибозуци, като се мъчеше да върви в крак въпреки омаломощените си нозе, за да не пречи на своите другари, които не изглеждаха по-добре от него. Пред тях пристъпваше исполинът Курт Осман с ясножълта чалма над пипонестото си лице. Посърнали и уплашени, вчерашните горди жители на стария град се събираха на групи и оставяха да ги отмине страшното шествие само с един смутен поглед. По тържествуващия вид на Курт Осман всички разбираха, че той отива към Балкана да лови нови разбойници.

Когато башибозушката орда нагази в гъстата букова гора, подплаши лисицата, която веднага пъхна червената си опашка в шубрака, разгони зайците, които дебнеха зад високите мравуняци, направи катериците за един миг да се изкатерят до най-високите клони на дърветата, а черните усойки и горски яребици да литнат задружно, за да си търсят по-малко опасни дървета в гората. Делича си припомни за своето щастливо изкачване по тия места преди две години до пещерата Хан-маара, при която Добри войвода го чакаше клекнал зад хайдушкия огън. След тежките мъки от тези дни сълзите за първи път задавиха гърлото му.

Каква слава имаше у Добри войвода!… Колко пуста и печална изглеждаше без него планината! Нали тъй пуст и печален ще изглежда отсега нататък и неговият живот? Затуй сега има ли смисъл толкова много да се бори, за да го запази?

Тези чувства за Делича бяха нови и тъй силни, че го направиха безразличен към всички болки, които му причиняваше общата верига при изкачването на Балкана.

Иван Фундата много по-зле понасяше тази несгода от него. Той се потеше, задушаваше се в цялата си тлъстина и си помагаше при изкачването с пръхтене, съпровождано от жални въздишки. Васил Гайдаджията мълчеше. Той се изкачваше като човек, осъден на смърт, впил в земята мрачен поглед. Може би и той си спомняше, че е обхождал тия места с Добри войвода само преди няколко дена, когато всичко турско се криеше под ключ в къщите си по цялото Средногорие и под Балкана. Добревата слава навярно гореше и неговото сърце.

По пътя из планината тримата мъченици трябваше да се спират пред всяка мандра в околността. Щом наближеха такава, Курт Осман я обсаждаше, нахлуваше в нея с цялата си сган, хващаше уплашения овчар и го пребиваше от бой, като искаше от него да му каже къде се крият двамата разбойници Стоян и Димитър. Като не можеше да получи никакъв отговор, Куртчу Осман заповядваше на своите хора да иззимат всичкото масло, сирене, добитък и храна, каквато се намираше на мястото, и като прогонваше овчаря с бича си, предаваше на огън ограбената мандра.

Три дни Курт Осман пали и граби мандра подир мандра, без да може да улови някаква диря от Стоян Илийка, додето се насити на сирене, на добитък, на миризмата на прегоряло масло. След туй той подкара своите роби през прохода Кривинините към върха Поленица и Дяволска река.

Когато наближиха и бидоха разтърсени от бухтението на петдесет речици, които се хвърляха в страшна пропаст, Курт Осман спря и с удивление запита какво е това.

— Джендема — мрачно отговори Васил Гайдаджията. — Хайдушко място!

В гласа му прозвуча ирония, която можеха да разберат само двамата му другари.

— Може ли Стоян и Димитър да са вътре в това дяволско място?

— Може — беше отговорът, който за първи път изглеждаше весел.

Куртчу Осман и най-пъргавите от другарите му тръгнаха да избиколят пропастта, като се мъчеха да проникнат в нея, но скоро се завърнаха с посинели лица, настръхнали от студ и посипани с воден прах.

— Там човек не може да стъпи! — каза ядосано Курт Осман, като залепи една плесница на Васил, който се беше опитал да го подиграе, че един гяур може да издържи на това, което един османлия намира за непоносимо. Но както Васил, тъй и другарите му си мислеха, че сигурно не само Стоян Илийка и Димитър са намерили сега убежище в страшните пазви на Джендема.

— Покажете ми Хан-маара! — заповяда Курт Осман.

Робите раздрънкаха синджира и тръгнаха нагоре по пътеката към Пръскалото, онзи водопад, висок сто метра, който се стичаше от вечния сняг на Юмручал. До водопада зееха грамадните дупки на пещерата Хан-маара.

Когато погледна високата скала над Хан-маара, на последните червени лъчи на захождащото слънце, Делича видя Стоян Илийка седнал на нея, да го гледа отгоре и да му се усмихва.

— Ах, Стоян Илийка колко си хубав! — отвори уста като някога да викне той, но другарите му го прихванаха. Едва сега той почувства, че е полетял и щял да падне на земята. Когато повдигна ужасените си очи, за да даде знак на Стоян Илийка веднага да се махне от скалата, той видя, че не, това не бе Стоян Илийка, а един сив сокол със златни нишки в перата, който въртеше глава върху огряната висока скала.

Усъмнен от неговия вик, Курт Осман веднага се впусна и претърси цялата скала, после накара всички да влязат със запалени факли в ръце и да разгледат пещерата Хан-маара.

Башибозуците разкопаха педя по педя целия под на пещерата, дириха навсякъде, чукаха по стените и тавана да открият дупки и скривалища, но никакво съкровище на Добри войвода не намериха, а от Стоян Илийка нямаше никаква диря.

Колкото по-далеч гонеше този разбойник, толкова по-силно Курт Осман се убеждаваше, че именно той е бил заедно с разбойника Добри на моста Шейтанджик. Мълчанието на Васил Гайдаджията му даваше основание да мисли, че е прав. За него ставаше все по-ясно, че Стоян Илийка не бяга от властта на Али Раик, а бяга от него и че той трябва да го стигне, където и да е.

Цяла седмица влачеше той своите омаломощени роби от хълм на хълм, от скала на скала, от гора на гора с надежда да залови Стоян Илийка. Най-сетне разбра, че окованите с нищо повече не могат да му помогнат, и реши да ги върне в града, за да ги предаде в ръцете на властта. Досега той разпореждаше с живота им, отсега щеше да ги предаде ней, тя да ги съди и отсъди.

На връщане пътят му минаваше през Чамлъка, една хубава чамова гора, истинско украшение на Балкана. Като я видя тъй горда, изправила зелени стволи до небето, Курт Осман натрупа в най-гъстата й среда купище сухи клони и я подпали.

Страшни огнени езици веднага се издигнаха до небето и предупредиха Алтън Калофер, че неговият палач се връща.

Чамлъка горя три дни и три нощи, като правеше мрака светъл, сякаш грееше слънце. Никой не смееше да излезе да гаси това, което бе подпалила ръката на Курт Осман.