Яна Язова
Левски (184)

2. Скитникът пред своя образ

През последния ден на месец октомври времето бе все още сухо и сравнително топло. Жителите на южния град Пловдив не чувстваха още нужда от топливо и не мислеха за зима.

Може би затуй през този ден един опърпан кюмюрджия не можеше да намери купувач за своята стока — дървен кюмюр, натоварен в два чувала върху гърба на посивял от селските прахоляци кон.

Кюмюрджията и конят изглеждаха изминали дълъг път, за да дойдат в града и разпродадат една стока, която не струваше скъпо, но поради топлото време и за нея не можеха да се намерят купувачи. Човекът изглеждаше да е от Средногорието, човечец беден и на вид окаян. Оцапаното му с кюмюр лице го причисляваше към една класа бедняци из ония малко по-горе от просяците, защото все още се бореха да изкарат с две ръце хляба си, но по живот наравно с чергарите, защото отдавна бяха престанали да се грижат за себе си, мислейки, че провидението е престанало да се грижи за тях.

С умърлушено лице, спокоен в своята немотия, свикнал на несполуки, каквато бе топлото време в края на октомври, кюмюрджията водеше своя кон направо през голямата чаршия в града, без да зяпа по врати и прозорци и да чака да бъде повикан заради своята стока от някого. Той водеше своя опрашен кон през тълпи българи, турци и гърци, които сновяха с шумни препирни и се блъскаха един в други по тази твърде тясна и оживена търговска улица. Заптии тичаха по всички посоки, изминаваха го, влизаха в кафенета и дюкяни, бързо изхвръкваха навън и го ругаеха, когато той се изпречеше на пътя им. Те изглеждаха очевидно разтревожени и усилено диреха нещо. Това направи впечатление и на оцапания полудивак, който бе дошъл да продаде своя кюмюр в един цивилизован център на османската държава. Колкото и да бе спокоен и равнодушен в своята беднотия, и той се заинтересува да види по какво заптиите тичат из чаршията и на какво се дължи тази възбуда, която цари в града.

Той видя турци, кадъни, турчета, евреи и зяпачи гърци да се трупат накуп пред вратата на конака. Колкото и да бе прост и глупав, той подкара коня си да мине покрай тях, защото много му се искаше да види и той какво привлича вниманието на толкова народ на едно място. Когато ги наближи, той видя, че това бе един портрет на млад мъж, залепен високо над вратата. Всички го гледаха със зяпнали очи. Кюмюрджията нави поводите на своя кон на ръката си и застана зад тях като вцепенен. Той позна върху стената своя образ.

Това бе неговото светло, лъчезарно лице с руса коса, пригладена на широкото му чело. Това бяха неговите усмихнати сини очи, а дрехата на портрета бе неговият нов костюм, който един търновски шивач му уши по последна мода.

Кюмюрджията гледаше своя образ и изглеждаше да е изпаднал в дълбоко недоумение. Какво бе станало, че този портрет бе попаднал в ръцете на властта? Какво се бе случило тук, в Пловдив, или някъде другаде из страната? Той идеше от Средногорието, където бе обикалял цял месец по градове и села, но там никой нищо не знаеше.

По пътя му донесоха новината, че въпреки неговата воля Димитър Общи е нападнал успешно турската поща и обрал несметни богатства от царската хазна. Арабаконак се бе прочул между комитетите. След туй обаче не бе получавал вече никакво известие нито от своя център Ловеч, нито от Орханийския и Тетевенския комитет.

Какво бе станало и как бе попаднал неговият образ в ръцете на властта?

Бедният кюмюрджия гледаше с напрегната мисъл в очите, изправен сред тълпата зяпачи, която не знаеше повече от него, която се вълнуваше и разпитваше, но никой не можеше да й обясни повече нещо от това, което й обясняваше черният надпис под портрета, написан на турски и български език. А този надпис гласеше:

„ДЯКОН ЛЕВСКИ, познат под много други имена, който се търси навред от властта за бунтовническа дейност срещу държавата. Правителството на Н.В. Султана е обявило 50 000 гроша награда за главата му.“

Когато едни от зяпачите бидоха изтласкани от лактите на други, които викаха не по-малко, кюмюрджията и от тях не можа да научи нещо повече. Кого можеше да запита какво е станало? Къде са хората на Пловдивския комитет? Свободни ли са? Ако ги потърси, няма ли да намери техните врати завардени вече от заптии, като тия, които тичаха навред из чаршията?

От съседната улица като една мощна вълна придойдоха нови любопитни, които го отвлякоха заедно с коня му настрана и затулиха портрета от очите му.

Кюмюрджията възви коня си и потегли из една глуха улица. Той крачеше бавно, като стискаше в ръка поводите на коня и като продължаваше да се пита: „Какво е станало?…“