Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

7. Измамата

До залез-слънце младият Ботев лежа в миризливата трева на малката полянка зад манастира. Очите му бяха вперени в неговата голяма врата.

Слънчевата светлина изчезна от метохските стени и те се изправиха сиви и неприветливи пред очите му. Делича не излизаше. Но той искаше да го дочака да излезе.

Часовете минаваха бавно, изпълнени със здрач и прохладен планински вятър, който слизаше от вечните снегове на Юмручал. Подир това настъпи още по-прохладна нощ. Младият момък стискаше юмруци до посиняване, взрян в тази част от пътеката, която се белееше пред вратата на Горния метох. Той знаеше, че в такава тъмнина Делича ще предпочете да изскокне през голямата врата, додето през задната вратичка трябваше да излезе на хълма и да се препъва в храстите и големите камъни.

След дълго чакане голямата врата на метоха скръцна и от нея се промъкна тънката сянка на Делича, който извлече нещо продълговато, метна го на гърба си и с ловкостта на котка се впусна по тъмната пътека, която водеше надолу към реката.

Христо Ботев се промъкна на няколко скока до мостчето, но Делича профуча със своя товар над главата му, преди той да скочи и да го залови. Нощната гоненица продължи до подножието на хълма „Св. Архангел“, където Делича усети, че е преследван, и се опита с бърз скок да се хвърли в сухото деренце, което се губеше под стъпалата на каменната стълба, но неговият преследвач, изглежда, познаваше добре тази местност, защото се хвърли в дерето преди него и като го сграбчи в яките си ръце, тръшна го върху камъните и пръстта.

— Кучешко хлапе! Дай да видя какво носиш!

Делича веднага позна в своя нападател младия Ботев и престана да се съпротивлява с нокти и със зъби.

— Пусни ме! — извика запъхтян той. — Пусни ме да стана!

Момъкът го пусна и той се изправи с хиляди проклетии върху тънките си нозе, които му бяха изневерили.

— Личи си, че си възпитаник на игумения Евпраксия — каза Христо Ботев. — Дай да видя какво носиш в торбата!

— Нося малко вълница за архимандрит Хрисант! — извика Делича. — Старецът си поискал вълница от игуменията… Че си намерил и една бабичица да му изплете дреха и чорапи за зимата.

— Гледам, че от три дена игумения Евпраксия само за дяда ти Хрисанта се грижи — каза Христо Ботев. — Дъртата кукумявка се е влюбила в него. Дай да видя дали хубава вълница му изпраща!

— Аз те моля да не пипаш нейната вълна! — извика момчето, като скри торбата зад гърба си. — Ти знаеш каква е тя лоша! И без това се е ядосала на тебе, дето стана причина да затворят нейното училище!

— Ти не ми бери грижите и страха! — пипна го за ухото неговият противник тъй, че момчето се изви в ръката му и тихо изохка. — Отваряй торбата!

— Защо ти трябва да гледаш една глупава вълна?

— То не е твоя работа! Искам да я видя!

Додето Делича се мъчеше да се отскубне, младият Ботев изтръгна торбата от ръцете му и с едно дръпване скъса връвта, която я завързваше. Торбата беше тежка. Той бръкна вътре и напипа нещо твърдо и студено. По-надолу, завит във вълна, той напипа още един такъв железен предмет. Младият Ботев изглеждаше поразен, додето хлапакът спокойно се хилеше срещу него.

— Значи, ти такава стока разнасяш, а?

— Каква стока? Вълна!

— Ако те удари с тази вълна по главата, кръв ще ти потече! — отвърна Ботев, като хвърли торбата в краката си и потъна в дълбоко размишление. — Я гледай ти! Я гледай ти!… Каква била работата!…

— Мога ли сега да отнеса торбата? — изтръгна го от размишленията, в които бе потънал, Делича. — Ти знаеш, че госпожа Евпраксия много ще ти се разсърди.

— Май вече няма да ми се разсърди, когато зная какви подаръци изпраща на архимандрита Хрисанта! — ухили се Ботев.

— Преди малко аз те излъгах — каза хлапакът. — Не госпожа Евпраксия изпраща тази вълна на архимандрита.

— Кой тогава пъхна тази опасна вълна в ръцете ти?

— Сестра Серафима! — тихо извика под носа му хлапакът, като се засмя от удоволствие, защото, колкото и да бе тъмно, той видя колко разстроени бяха чертите на лицето, което мразеше. — Разбра ли сега защо веднага трябва да им дадеш торбата и да не ме маеш нито миг повече? Или искаш някое заптие да ни пипне тука, под стълбата, както се караме, и да ни подкара с торбата в конака?

Младият Ботев го гледаше с отпуснати ръце. Делича издърпа без много усилия торбата между нозете му, метна я на гърба си и на три скока изчезна нагоре по стълбата на хълма.

Христо Ботев остана сам в тъмнината, като гледаше след него с широко отворени очи. Той си спомни колко пъти го викаше дядо Хрисант на хълма и кои бяха тия момци, които го уговаряха да отиде при дяда Хрисанта. Но Серафима нито веднъж не му бе споменавала за него. И сега изведнъж… Делича носи оръжие за беловласия орел!… Кой праща това оръжие?… Серафима!… Ангелът!… Ангелът носел оръжие в ръка!… Сълзи на буйно избликнала радост изпълниха очите му. Защо е крила от него тя това? Серафимо!… Той се хвърли към крайбрежното на урвата дърво и го прегърна. Серафимо!… После се втурна нагоре по каменната стълба, погали с ръка камъка на едно стъпало, седна на него и погледна Горния метох, който още светулкаше на срещната височина. Серафимо!… Сълзи избликнаха в очите му и потекоха на двете му страни. Серафимо!… Отри сълзите си, стана и смирено изкачи стълбата до храма. Серафимо!…

Като истински богомолец той се изправи пред вратата на килията, която напразно го бе очаквала много дни подред. Едва сега той видя, че прозорчето на килията е тъмно, че зад затворената врата е тихо, че дворът пред храма е пуст, че от Делича не се забелязва наоколо никаква следа.

Изигран така жестоко от един хлапак и от един поп, той бясно заудря вратата на килията. Този, който спеше вътре, се пробуди. Драсна клечка кибрит, запали восъчна свещ и два тежки чехъла го доведоха до вратата.

Старият архимандрит натисна дръжката на вратата и тя се отвори, което показваше, че дядо Хрисант не заключва вратата си. Той се изправи на прага, заметнат в своето расо, с лице, обрасло в бели косми. Вятърът клатеше пламъка на свещта, разпиляваше тези косми по гърдите му. Белите му вежди тежаха за сън над неговите уморени орлови очи. Дългата му бяла коса се разпиляваше по раменете. Дядо Хрисант изглеждаше събуден от дълбок сън.

— Какво има? — запита любезно той. Погледът му изрази голяма изненада, когато позна своя нощен гост.

— Искам да говоря с тебе!

— По този час не изповядам! — усмихна се старецът, като си науми словесната разправия, която бе имал с младия Ботев.

— Аз съм дошъл теб да изповядам! — отвърна Христо Ботев.

— Знаеш ли, че минава полунощ? — запита го благо дядо Хрисант. — Или за щастливата младост времето не значи нищо? Обаче аз съм един уморен старец и държа на нощната си почивка. Сега си иди, но утре непременно ела! Обещавам ти, че ще ме намериш готов за изповед!

Младият Ботев погледна неговото уморено лице, заспалите му очи и бавно отмина неговата килия, като мислеше в тъмнината на хълма кой лъже: дядо Хрисант ли лъже или Делича?