Яна Язова
Левски (115)

3. Една забравена история

В полите на баира Бърдото, почти в низината, повече на Дунавската равнина, отколкото на северните склонове на Балкана, село Михалци приличаше на кръгла гора сред полето. Тази гора се напояваше от две реки, едната голяма — Росица, а другата по-малка, неин приток — Негованка. На малката река при старото манастирище имаше висок и твърде живописен водопад, наричан от местните жители поради пъстрите цветове на водите му „Момин скок“.

Гледани отвън, зелената кръгла гора, бреговете на Росица, бреговете на Негованка и околността на водопада „Момин скок“ изглеждаха ненаселени и пътникът се чудеше как човек не е съгледал този кът от земния рай. Но когато навлезеше в гората, той оставаше зачуден още повече, защото вътре се криеше цяло село. Триста големи и малки жилища, в които живееше двехиляден човешки мравуняк. Това, което се виждаше отвън, не бе гора, а градински овощни дървета, израснали буйно между водите на двете реки.

Ако хвърлеше поглед вън от гората, пътникът щеше да види безброй пасбища по двата бряга на реката, че тревата, която расте там, надвишава боя на овцете и козите, които непрекъснато хрупаха в нея. Овчарят следеше своето стадо само по хлопането на звънчетата и по навеждането на зелените връхчета. По това време селото имаше около 18 000 глави овце и кози, а търговци дохождаха за сирене в Михалци от Цариград.

Освен турските власти в лицето на двама заптии и един чауш в Михалци живееха само българи.

В това село в една светла неделна утрин подир черковен разпус влезе непознат монах, около 40-годишен, с ръст висок и телосложение здраво. Сипаничавото му лице, което зле покриваха кестенява брада и мустаци, се оживяваше от неговите две бляскави и проницателни очи. Расото, с което този калугер бе удостоил едрите си плещи, съвсем не приличаше на празнична одежда, с която се влиза в неделен ден и в чуждо село. То беше оръфано и пожълтяло на гърба, каквато оръфана и пожълтяла на слънцето бе и неговата калугерска капа, която далеч не седеше върху живата му глава като някакъв символ, а повече като нещо, залепено за темето му, да го пази от слънце. Сламки, полски тревки и пръски засъхнала кал бяха полепени по него от широките му кърпени габровски калеври — до раменете.

Червеният кон обаче, който монахът водеше за юзда, натоварен с два сандъка, изглеждаше тъй грижливо изчеткан, че още при пръв поглед личеше, какво той е отнел всичкото време на господаря си, през което е трябвало да се погрижи и за своята външност.

Монахът завърза коня за черковната врата, отвори капака на единия сандък и веднага започна да вади от него купове книги, които нареди на черковната ограда. След туй той свали от гърба на коня шарена черджица, постла я на земята и като отвори другия сандък, започна да вади други книги и да ги нарежда върху шарената черга.

Скоро едно любопитно множество, пъстро облечено, току-що излязло от църква след празнична служба, заобиколи чудноватия монах и се загледа в неговите книги, наредени около черковната врата. Някои деца веднага посегнаха към шарените книжки. Майките ги сгълчаха, но монахът се намеси в тяхна полза. Нека децата вземат в ръце шарените книжки, да ги отворят и се опитат да прочетат. Тези книжки разправят за геройските подвизи за такивато момченца, които станали големи юнаци.

— Знаете ли да четете? — запита ги бащински монахът.

— Не — въздишат малките овчарчета. Те не знаят да четат, но колко много им се иска да научат за какви подвизи на малки момчета пише тази шарена книжка. Те не се смятат за по-малки юнаци, но колко е жалко, че не знаят да четат, за да видят какво са вършили други като тях!

— Ако вие се научите да четете, следущия път, когато дойда, аз ще ви подаря тази книжка — каза ободрително монахът — и ще ви донеса още няколко, които разправят за още по-големи чудеса.

— Ние ще се научим тогава толкова скоро да четем, че ти ще трябва да дойдеш по-скоро от идущата година! — викаха децата.

Монахът на драго сърце им обеща това. Той дори се съгласи да идва в Михалци един път на всеки две недели, за да проверява сам докъде са стигнали в четенето.

— А на вас, майки и бащи, възрастни сестри и братя на тези деца — обърна се той към множеството, което все повече се трупаше около него, — ето ви една „Учебна книжка за образованието на децата“, „Граматика на новобългарския език“ от Момчилов, „Кратка българска история“ от Войников. За ваша полза пък ето тази книжка, в която се говори за един „Пътешественик от този свят до онзи“. Ето и „Притчи Варлаамови с други още прибавления“, които на прост български преведох аз, грешният монах и напечатах преди една година за ваше ползване в Русчук.

Селяните се сбутваха с лакът и с още по-голям интерес погледнаха книгопродавеца монах, който сам бе учен човек, преводач и съставител на книги. Мнозина надзърнаха да прочетат името му, като не успяха обаче, притиснаха се около него и гледаха да не изпуснат нито една дума от устата му.

— От тази книжка „Поглед върху произхождението на българския народ“, съставена от Марина Дринова, ще научите колко славни са били нашите деди. Всеки българин е длъжен да знае историята на дедите си! — каза монахът, като понижи глас и се огледа. Наоколо му обаче имаше само български лица, вперили в него жадни за знание очи. За да ги предразположи още повече към себе си, монахът ги изгледа един подир други със своя жив проницателен поглед и запита:

— Е, добре, михалчани, знаете ли вие поне своето произхождение?

Жените се обърнаха с ожидателен поглед към мъжете си, защото бяха свикнали да ги мислят за много учени, знающи неща, недостъпни за техния ум, за което те ги уважаваха и слушаха. Но и мъжете не знаеха много нещо за своя произход, което наскърби жените им, затуй те обърнаха отново очите си към странния монах, който по всичко се виждаше, бе учен мъж, който знаеше много повече и от техните мъже.

— Не сте ли чували защо вашето село се нарича Михалци?

Някои се обадиха, че техните баби и деди все още са разправяли някаква странна история, която сега е забравена.

— Тогава чуйте я от моите уста! — каза сладкодумният монах, който, изглежда, не ценеше своето време, за да накара жителите на това село да се погордеят. — Вие живеете, кажи го речи, под стените на стария наш престолен град Велико Търново, но не знаете, че през времето на последния наш цар Иван Шишман имало един прочут по юначество български болярин Кьосе Михал. Старата българска столица се видяла тясна за Кьосе Михала. Един ден той яхнал враня коня и тръгнал по света подвизи да върши. Турският султан го харесал и Кьосе Михал останал при него. Потомците му добили при султана името бейове. Те управлявали големи области в Турция. А по това време българското царство било завладяно и Турската империя се простирала върху целия Балкански полуостров.

Един от Михаловите внуци, Михаил бей, направил някаква голяма услуга на султана и този издал царски ферман, с който му позволявал да владее земя, където си избере в Турската империя, и толкова, колкото може да обиколи с коня си в един ден.

Сърцето на Михаил бей отдавна копнеело за България, за Търново, люлка на неговите деди, и сега тъкмо му се удал случай. С него тръгнали и двамата му братя Мурад бей и Омур бей.

След като разгледали Търново, тримата братя дошли с конете си тук, на бреговете на Росица и Негованка. Михаил бей погледнал вашия хубав водопад, изобилната растителност, зелените баири, които и днес ограждат като венец вашето поле, и решил, че тази земя ще бъде негова. На сутринта при изгрев-слънце той препуснал своя хранен кон и като вихрушка полетял от Чаталтепе към Дъскотския баир, минал зад Дикилиташ, излязъл над Турчиновата кория, която наричат още и Широка Корусу, профучал край водопада „Момин скок“, край Скалите на село Емен, преминал Вишовградското бърдо, баирите Усоито, Кея-Дюзлю и Камъка и като заобиколил селото Грухчева махала, на залез-слънце спрял над Бейовата кория до село Върбовка.

Всички земи, които влазяли в този кръг, според султанския ферман станали негови. Изградил тука селото Михаил-бейкьой и сам се поселил в него.

Мурад бей и Омур бей, които не искали да се разделят с брата си, останали в тази хубава земя и на 4 километра западно от Михаил-бейкьой изникнало селото Мурад-бейкьой, а на 2 километра към север — Омур-бейкьой.

Вашите деди и баби, които живеели във владението на Михаил бея, скоро нарекли неговото село Михалковци, а по-късно просто Михалци, а ония, които отивали да работят на Мурад бей, не казвали, че отиват в Мурад-бейкьой, а че отиват при Горното турче, додето тези, които отивали в Омур-бейкьой, казвали, че отиват при Долното турче. Тъй двете села били наречени от вашите баби и деди: Горни турчета и Долни турчета. По-късно Михаил бей разпрострял своите владения далеч на северозапад, където намерил също така богата земя, на която съградил една плевня. Около тази плевня скоро поникнали като гъби селски къщички, после започнали да се трупат големи сгради и на това място се издигнал градът Плевен.

Михалчани харесали от сърце своята чудна история и обещаха да я разкажат на своите деца, когато седнат на обедната трапеза. Някои тръгнаха да си разотиват, но мнозина от слушателите, като не им се напускаше сладкодумния монах, вдигнаха в ръце неговите книжки и започнаха да се пазарят за тях.

На обед от слушателите му бе останал само един висок, едър и мрачен мъж, който незабелязано се бе промъкнал в навалицата, и неговото сиво магаре, натоварено с няколко дръвца. Седнал на камъка пред черковната врата да си почине, той бе изслушал разказа на книгопродавеца за село Михалци внимателно, с мрачния израз на човек, който има твърде много грижи, за да може да изпита някакво удоволствие от слушането на такива истории. Въпреки своята загриженост той бе останал да седи на камъка и тогава, когато селяните се бяха разотишли да обядват по домовете си. Сивото магаре не бе пошавнало край него. Гладът, изглежда, не го подсещаше, че е вече обед. Мрачното му лице със сухи скулести бузи го оприличаваше на човек, който е свикнал да гризе суха кора хляб по пътя. Мислите му бяха заети с нещо, което далеч не изглеждаше приятно или свързано с него вкусно за ядене, а, напротив, наподобяваше на горчива билка, която той трябваше непрекъснато да смуче и дъвче в устата си. Книгопродавецът монах погледна мъжа, седнал на камъка, и му се стори, че го е виждал някъде. Но тъй като той бе скитал по толкова земи и видял толкова чужди лица, вече нищо не можеше да каже и за това мрачно лице, което му се струваше познато.

В това време от черковната врата излезе поп Стефан Трифонов, млад мъж и образован, с пламенен и неспокоен поглед. Той позна монаха книгопродавец и като нагази в неговата книжарница, разпери ръце и се намери в неговите прегръдки.

— Отче Матея светопреображенски, бог да те благослови! — извика той. — Книжки ли продаваш на нас, простите селяни? Просвета ли сееш?

— Проповядвам смирение и благочестие с черковни книжки, дядо попе — отговори книжарят.

Отче Матея светопреображенски размени един поглед с поп Стефана, младия служител в михалската черкова, и двамата като погледнаха загрижено пътя, който водеше към Горни турчета, обърнаха се един срещу други и мълком въздъхнаха.

— И тъй ти стана книжар — високо каза поп Стефан, защото непознатият седеше на камъка пред черковната врата и ги наблюдаваше. — Дух безпокоен, мечтател, писател, поет, монах, хомеопат и лекар, механик, проповедник, изобретател, а сега книжар!…

— Дядо попе — повтори на висок глас Миткалото, комуто особено започна да не се нрави настойчивият поглед на непознатия, който продължаваше да седи на камъка пред черковната врата, — казах ти, че аз продавам добри черковни книжки, и ти можеш да ме наречеш книжар, доколкото аз съм книжар Богу.