Дмитрий Глуховски
Граничен пост (99)

1.

Подстъпите към портата са скрити зад комуналните хрушчовки, затова изглежда, че влакът — грамаден, пламтящ с четирите фара, слети в едно, скърцащ със спирачките и оглушително свирещ — се появява на Поста от нищото.

Портата все още е отворена и той влита през нея наведнъж, за секунди, влита и веднага заема целия двор, понася се в посока към завода, носи се презглава нататък — и там изскача от релсите, понеже те не са достатъчни за цялата му огромна дължина.

Влакът изпълва със себе си Поста — чужд, зловещ до прилошаване, като дебел черен маркуч за гастроскопия в човешко гърло — помества се целият в него, но го разпаря отвътре до болка. Грохот, рев, тракане, вой се взривяват веднага, в един миг — под прозореца и в главата на Егор.

Главният локомотив пада настрани, след него по спирала започват да се стоварват вагоните. И само след няколко секунди гръмва взрив — осакатен, започва да пламти един от първите вагони.

И през цялото това време локомотивът, макар и повален, продължава да надува зловещо сирената.

Отец Данил стои до прозореца, парализиран от появата му и от крушението му. Егор успява да подскочи, да се вкопчи в увисналата ръка и да изтръгне от нея пистолета. Монахът потрепва, хваща Егор за косите, опитва се да му издраска очите — но вече е късно. Егор го отблъсква, изтръгва се, отскача — и тика в попа дулото.

— Дръпни се! Дръпни се! Ще те убия!

Онзи се извива, сякаш от дулото излизат свързани в изгарящ сноп лъчи, опитва се да се извърти така, че да се изплъзне от него, но после застива. Диша тежко, хлътналите му гърди се повдигат така, сякаш в тях няма ребра. Замахва към Егор с ръка — неясно дали за да го удари, или да го прокълне, но после я отпуска безсилно.

Връща се към прозореца, хваща с ръце решетката.

— Сега вече е все едно. Те вече са тук, така че е все едно. Прави каквото искаш.

— Кажи на своите да ме пуснат!

Но отец Данил не го поглежда — а значи и не го слуша. Егор се опасява да се приближи към него — всичко това може да е уловка, не бива да му позволява да си върне пистолета. Егор се приближава към заключената входна врата и удря в нея с юмрук.

— Ей! Кой е там! Отворете! Чувате ли? Ало!

На стълбището някой крещи, изтрещява входната врата на блока — но на никого не му е до изолатора; а нали за целта е нужен и ключ!

— Измъкват се!

Отец Данил, с червеникави оттенъци по лицето, посочва нещо в двора и се смее, смее се и бърбори:

— Измъкват се! Каквото сте посели, това ще пожънете! Гибел на цялата крепост. Буря! Буря!

Егор, без да го изпуска от неточния прицел, също се приближава до прозореца — и вижда. Един от вагоните се е разбил, разкъсал се е неравно като отворена с нож консервена кутия, от процепа диша огън и нещо там вътре пъпли, черно и живо — пъпли сякаш мълчаливо и безстрастно, макар че би трябвало да се гърчи от болка — в хилядаградусовия ад.

— Те ли са там? Там са онези? Твоите обсебени?

Те са там и сега ще се измъкнат на свобода.

— Спри ги! Спри ги, чуваш ли?

Егор го хваща за врата, разтърсва го, крещи в хилещата му се муцуна:

— Трябва да бъдат спрени! Нареди им! Да бъдат спрени, да! Хайде, животно!

Онзи клати глава:

— Да бъдат спрени? Те не могат да бъдат спрени, там е работата. Това не може да се спре. Мислиш ли, че те слушат някого? Само себе си, само един другиго! Гледай само, гледай! Не се извръщай! Гледай какво пуснахте на света! Вие! Пуснахте! А сега то ще ви изяде!

От пламъците се измъква обгорен човек — ръцете му пушат с черен дим, лицето му е като намазано с катран. Но вместо да пищи, той говори нещо — едва доловимо през свиренето на обърналия се локомотив. Егор отблъсква отец Данил, приближава се към решетката, вслушва се…

— Какво говори?

Онзи отново избухва в смях и изведнъж се задавя с него. Поглежда към Егор, към пистолета в ръката му. Към заключената отвън врата. Отново към Егор.

— Затвори прозореца! Не го слушай!

— Какво?!

— Затвори прозореца! Бързо! Докато не си го чул докрай! Затвори!

— Какво е това?! Защо…

— Това е молитвата! Бесовската молитва! Чуеш ли я докрай…

Този овъглен човек, този жив труп стои на черните си чукани, върти глава от едната страна на другата, търси на кого да каже, кой да чуе — нещо несвързано, нещо безсмислено; до Егор през рева на локомотива долитат само откъслеци, но той чувства, че това не е само бълнуване. Усеща с кожата си, че в тези откъслечни думи има някаква своя сила, своя воля, че те са като чумни бацили, които изискват от носителя си да крачи, да тича на предела на силите си, да търси други хора, за да се потърка в тях, за да се впие в тях, за да поговори с тях — за да предаде тези бацили на тях; и едва след това на носителя ще му бъде позволено да издъхне.

Егор се досеща за това — и в същото време не може да откъсне поглед от овъгления.

— Не слушай! Не слушай!

Егор премества погледа си върху него — отец Данил сякаш крещи под вода, Егор трудно улавя смисъла на звуците му, сякаш също през мътна езерна вода.

Бедата е там, че вече не му се иска да слуша отец Данил, а му се иска да се вслуша в думите на овъгления човек навън, към думите, които притежават такава сила: що за молитва може да е това, що за заклинание?

Той отблъсква безумния поп и отново се залепва за отворения прозорец.

— Какво? Какво казваш?!

Но в този момент овъгленият се извръща от него, за да заговори на някого другиго, и Егор чувства почти ревност. Кой му беше отвлякъл вниманието?

Полкан.

Той влиза в двора, олюлявайки се; държи в ръцете отнет от някого калашник, погледът му е обезумял, лицето му е опърлено и омазано в сажди — сякаш той също е горял. Веднага забелязва разбилия се вагон — и зловещия човек, който е излязъл от пламъците. Тръгва към него, пита го нещо, размахва ръка.

На Егор му се иска овъгленият да говори само с него, за да успее да му каже своята истина, преди да умре — вижда се, че му остават някакви си минути, ако не и секунди, а Полкан, гадината, придърпва одеялото към себе си! На него също му се иска — нима Егор ще му позволи… Той се хваща за прътите и закрещява:

— Ей! Ееееей! Махай се от него! Той е мой! Мой! Ей!

Полкан вдига към Егор тежката си плешива глава, мръщи се, не разпознава веднага Егор и не разбира какво иска той. А после забравя за Егор и тъпо закрачва нататък към овъгления, докато не се спира, вперил поглед в него почти в упор, от разстояние десет крачки. Тръсва глава.

Отец Данил също го гледа и умолява Егор:

— Свършено е с него! Свършено е! Дръпни се, дръпни се! И ти ще се побъркаш, и мен ще погубиш! Дръпни се!

Но Полкан вдига автомата — така, сякаш тежи цял пуд, и без да го изправя, надупчва овъгления с куршуми. Онзи млъква и веднага се срутва като размагьосано чучело, което никога не е било истински живо.

Полкан маха на Егор с ръка, която не му се подчинява, и тръгва към техния вход. Егор веднага го отпускат и ревността, и омразата, и жаждата да слуша. Той блъска отец Данил и се кикоти:

— И какво? Видя ли как го събори! Видя ли?! Подкараха ги нашите!

Онзи клати брадичката си: не, не, не.

— Нищо няма да помогне!

— А ти? На теб нищо ти няма! И на теб, и на всичките онези във влака!

Егор показва на отец Данил вдигнат палец — ето, ти си нормален! Тика в него пистолета като пръчка в хванат натясно звяр, за да го ядоса, да ядоса тази лъжлива твар. Онзи отново изкривява лице:

— Аз съм глух! И те са глухи! Глухи, разбираш ли, тъпако? Мислиш ли, че сме си така по рождение? А? Мислиш, че за удоволствие? Само и само за да не се заразим с това! Само и само за да не чуем! Няма друг път!

— Лъжеш!

— С игла! Нагорещена! В тъпанчетата! Ето така! Оглушаване! Завинаги! Ето така! Искаш да си останеш същият? Единствено така! Ти искаш ли?!

Егор го удря през протегнатите ръце и отстъпва назад, отстъпва в страх, макар че пистолетът е в него, а не в побъркания поп.