Дмитрий Глуховски
Граничен пост (67)

3.

— Егор!

Над него стои Полкан. Егор бързо се надига — майка му седи на стол до краката му. Очите й са мокри от плач. Полкан изглежда смачкан и недоспал, тлъстините му съвсем са се стопили. Мирише на прегоряло.

— За какъв дявол се помъкна там?

— Серьожа!

— Какво Серьожа? Нека да говори, докато още не може да съобразява. Какво забрави там?

Егор оглежда стаята, събира си мислите, изстрелва:

— Къде „там“?

— На моста, мамка му!

Точно, на моста. И Егор си спомня защо.

— Къде е телефонът?

— Ето отново. Телефон някакъв му се е привидял там… Той още не е на себе си, Серьожа.

— Няма никакъв телефон у теб! Няма и не е имало. Защо отиде на моста, питам те?

— За да отключа телефона.

— Ох, мамка му! Ти какво, нарочно ли искаш да ме вбесиш?

— Наистина. Там на моста има хора… Мъртви. От онази страна. У единия имаше телефон. Намерих го, исках да го отключа. Затова отидох.

Полкан го гледа с недоверие.

— Бълнуваш! Какви ти хора? Откъде?! Какво, казаците ли?

— Не… Други. От онзи бряг. От Екатеринбург…

Майка му се намесва:

— Остави го! Дай му да дойде на себе си!

Но Полкан не се отказва.

— Значи така. Теб патрулните са те намерили на заставата. За малко не са те застреляли. Ти си пълзял. Не си бил на себе си. Паднал си. Приближили се, смъкнали ти противогаза — и в лазарета. Освен този проклет надупчен противогаз нищо не е имало с теб. Нито дори оръжие, още по-малко пък някакъв телефон!

Егор клати глава — иска да прогони от нея замайването. Казва тихо:

— Значи съм го изгубил?

А как може да го е изгубил?

Когато се опитва да си спомни последното, което се е случило с него на моста, главата започва да го боли: отначало леко, но колкото по-упорито драска по затворените врати на паметта си, толкова повече болката се разраства.

Бетонните опори и железните скоби стъпала — бяха. Хората, подредени в редица, погребани непогребани. Бяха. Лицата. Думите, които му говореха. Бяха ли? Телефонът със сигурност беше — той го носеше със себе си, нали така? И изглежда, му се удаде да го разблокира някак. Телефонът разпозна жената по лицето? Или… А после… После Егор реши да продължи нататък… И…

Той потрепва.

А това — това може ли да му се е привидяло? Защото нощта с Мишел, смачканите чаршафи, целувката зад ухото — това също ли не го е имало? Или го е имало? А концертите отвъд Урал… Докъде беше стигнал всъщност? Може би е изпаднал в треска, надишал се е с изпаренията още докато се е катерел по опорите на моста?

— А паспорта? В мен имаше паспорт!

— Какъв паспорт, Егор? Ти си полудял! Нямаш никакъв паспорт!

— Не мой! На жената… От Екатеринбург… Надежда… Телефонът беше неин.

Полкан издува джуки. Поглежда жена си: на момчето му се е повредила главата. Но когато Егор примигва, се оказва, че лицето на тази жена — каквото е било, когато се е снимала за паспорта — се е запечатало от обратната страна на клепачите му. Ето я: Надежда… Надежда… Кострова.

— От Екатеринбург?

— Да.

— Откъде в Екатеринбург хора с паспорти, че и с телефони!

— Че какво?

Егор се напряга, опитва се да разбере защо Полкан го гледа така — със съчувствие и същевременно подигравателно.

— Дрън-дрън… На нас ни докладваха, че по време на войната Екатеринбург така си го е получил, че там сега могат да живеят само неандерталци по пещерите… Отец Данил може и да има друга информация, но нали според него Сатаната е преминал в настъпление…

Егор затваря очи и сега киното на опакото на клепачите показва кадри от концерта, който беше изнесъл наскоро някъде по Урал.

— С какво си го е получил?

— Нещо секретно. Аз в чуждите тайни не се бъркам.

— А защо не си ми казвал нищо за това на шибаните ти уроци по история?

— Егор…

Майка му присяда по-близо, хваща ръката му, разтваря юмрука му.

— Помисли си сам защо седим тук и треперим над теб.

— Аз ти казвам, че видях паспорта с очите си! И тя е от Екатеринбург! И имаше телефон!

— Ама че упорито диване! Добре, нека да е така.

— Къде е паспортът?

И в този момент му се привижда или си спомня, че го е изхвърлил. Изхвърлил го е в реката. Защо е изхвърлил паспорта? Та там… Там беше паролата. Изхвърлил го е. Ето го, стои над зеленото вариво и с усилие се сдържа да не се хвърли в него. И изхвърля кафявата книжка… Тя разтваря страници, лети надолу като пеперуда, разтваря се в отровния въздух, преди да долети…

Изхвърлил го беше, защото искаше жената да замълчи. Защото не можеше повече да я гледа в очите. Защото тя не му прощаваше за това, че е изритал тялото й. Не му прощаваше за това, че е отключил телефона й, че е влязъл в душата й и я е разпитал за мъртвия й син.

— Изхвърлих го.

— А телефона? Не изхвърли ли и телефона след паспорта?

Егор напряга паметта си… Би могъл. Би могъл да запрати и телефона след паспорта… Помни, че се беше нагрял, усещаше през гумената ръкавица как се е нагрял… Искаше му се да се избави от него…

А после… Онова, което Егор беше видял от моста… На брега.

Не. Това вече определено прилича на бълнуване. Това вече не може да бъде…

— Защо се замъкна на моста, за последен път те питам?! Без никакви телефони! Да избягаш ли искаше, или какво?! След казаците?! Геройстваш ли, мамка му?!

— Не! Аз… Исках да видя какво е там.

— Ти откачил ли си, или какво? Ние тук едва не полудяхме! А той искал да види!

— Достатъчно, Сергей. Остави го. Добре че дойде на себе си. Слава богу!

— Слава богу, аха. Чу ли какво казва отчето? Отец Данил? Казва, че той е измолил нашия Егор обратно.

Егор — макар че току-що се е съвзел — изкривява устни и вежди. Да бе, да! И майка му също изкривява устни:

— Да бе, да!

Егор се напряга с цялото тяло — то е някак безсилно, както се случва насън, когато вместо мускули ръцете и краката са напълнени с въздух. Катетрите са се впили в тялото му като пиявици — и той ги изтръгва. Полкан го хваща:

— Къде?

— Пусни ме! Мога ли да се изпикая?

— Та ти едва си стоиш на краката!

— Ще устоя!

— Остави тръбите! Катетрите! Егор!

Егор придърпва към себе си пръчката, на която висят в торбички някакви мътилки — от торбичките текат по вените му; шътка на майка си, обляга се на пръчката — и се надига от леглото. Коленете му се тресат, но той ги изправя. Майка му се протяга да му помогне, но Полкан я спира: нека сам. Егор прави крачка, втора — намира вратата на клозета, върви към него бавно и упорито, както първопроходник на Северния полюс се тътри към този свой шибан полюс през ледената виелица.

Добира се, блъска тежката врата.

Озовава се пред огледалото.

Там стои някой друг: чудовищно слаб, с хлътнали очи и бузи, смъртнобледен. Кога е успяло всичко това да се случи с него?! Егор поглежда към майка си, едва успявайки да се удържи на своята патерица:

— Аз такова… Колко време бях в несвяст?

— Една седмица.