Дмитрий Глуховски
Граничен пост (32)

2.

Мишел не излиза през портата. Тя прави крачка назад, в сянката на входа, понася се към втория етаж, блъска вратата и се крие в прахта и скърцането на своето жилище.

В ръцете си държи платнен вързоп. Мишел веднага отива в кухнята, отваря едно горно шкафче и скрива вързопа в него. Дълго го гледа, преди да затвори вратичката. А след като я затваря, веднага я отваря отново, вади вързопа и го скрива в долните шкафчета, зад прашните трилитрови буркани.

Приближава се до прозореца: Полкан води под ръка към къщи своята вещица.

Тамара се изтръгва, обръща се и закрачва широко нататък. Хората в двора си шушукат, съпровождайки я с погледи. Лелките са настръхнали, мъжете се подсмихват. Лелките познават Тамара по-добре; мнозина от тях ходят при нея с въпроси. Тамара понякога знае много неща, които няма откъде да знае — просто затваря очи и ги казва. Или гледа на карти — не отгатва винаги, но умее да утешава.

Невинаги отгатва, повтаря си Мишел.

Няма да се случи нищо от това, което награчи тази вещица. Нищо лошо няма да се случи с него. Нищо такова няма там, отвъд този проклет мост. Той просто ще отиде и ще се върне. Ще отиде, ще огледа и ще се върне.

Вълци ги ядат.

Ама че кучка! Ама че проклетница! Как може да каже такова нещо на човек в лицето?! Пред всички!

Сълзите потичат сами.

Запушва й се носът, очите започват да я щипят, сякаш е рязала лук.

Мишел отива в банята, загребва с каната кладенчова вода от кофата, наплисква лицето си.

Ръждивата вода не може да измие от очите й това: черната есенна гора, спрелите насред пустотата дрезини, разкъсаните тела. Вълците като помияри за кокал се бият за нейния Саша. Мъртъв.

Проклета да си, кучко! Проклета да си!

Мишел произнася тези думи упорито, злобно — но с най-безшумен шепот, сякаш се бои, че Тамара може да я чуе — през тухлените стени, през бетонните прегради — от своето жилище.

А току-виж може?

Мишел отива в стаята си, ляга си. Сяда. Отново ляга.

Опитва се да си спомни тази нощ и дългата сутрин: ивиците жълта светлина от уличните лампи и в тези ивици — неговото лице, неговите ръце, косъмчетата на гърдите му; по никакъв начин не може да се побере цял там. Тя протяга пръстите си към устните му, докосва го. Пръстите й миришат на него, дланите й миришат на него, тя цялата мирише на Саша — тръпчиво, ясно и отчетливо мирише на него, кладенчовата вода не може да измие този мирис.

Мишел иска да си припомни целувките им, но в първия момент си спомня само за последната им целувка. Тази целувка, под прикритието на която той все пак й пробута тежкия платнен вързоп. Тя не искаше да го вземе, с абсолютна сигурност не беше молила за него и по никакъв начин не беше намеквала за него.

Не биваше да го приема.

Напразно, напразно. Напразно!

Докато изпращаше Саша в двора, вместо да си фантазира за неговото връщане, тя си мислеше за това, че не е бивало, не е трябвало да взима от него този вързоп. И чак Тамара със своите вълци беше избила от главата й тази лепкава мисъл.

Вързопа го донесе един ординарец, остави го на прага, усмихвайки се, отдаде чест и изчезна. Кригов го взе в ръце, отначало казваше, че това е изненада за Мишел, но тя не искаше изненади.

Тогава той й каза какво има вътре.

Тя, разбира се, отказа, но той настояваше. Вързопът поставяше под въпрос всичко, което се беше случило между тях тази нощ. Мишел не разбираше точно как заради него всичко ще се промени, но знаеше със сигурност, че не бива да го взема.

Но атаманът все пак й го беше пробутал при тази тяхна последна целувка. И когато той направи крачка назад, вързопът остана в ръцете й — тежък, ръбест, неудобен. Мишел го скри под якето си. Спуснаха се по стълбите заедно, но излязоха на двора един по един. Тя гледаше атамана от сенките на входа, а вързопът тежеше на ръката й, теглеше я надолу. Наблизо стоеше Ванечка Виноградов, четиригодишният ненужен на родителите си вундеркинд, и гледаше със съчувствие към Мишел. После й каза, без да изговаря л: „Вюбиа си се“. Проклятие.

Можеше да изхвърли вързопа, можеше и да го зарови някъде, но Мишел го донесе вкъщи. Донесе го и го скри в кухненския шкаф, където на него можеше да се натъкне дядо й. И ако това станеше, нямаше да избегне разпита. И щеше да се наложи да отговаря не само на неговите въпроси, но и на своите собствени.

Мишел разбутва празните буркани, прашното стъкло и отново изважда вързопа от шкафчето. Стъпвайки на пръсти по скърцащия паркет, отива в стаята си, затваря се в нея, застава на колене и преди да остави вързопа под леглото, разгръща плата.

Пред нея стоят десет продълговати тенекиени кутии, наподобяващи гилзи от снаряди. На всяка има етикет: „Варено месо. 1 кг“.