Дмитрий Глуховски
Граничен пост (3)

3.

Мишел хваща дръжката на вратата много внимателно: дръжката скърца, вратата скърца, мазно лакираният боров паркет скърца, всичко в това проклето жилище скърца. Дядо й се шегува: вървиш като по минно поле — стъпиш ли не където трябва, капут. Баба ти ще чуе и край, започва се. Дядо й знае за минните полета, по време на войната е служил като сапьор.

В дълбините на жилището пулсира унило, със скърцащ глас:

По небесното мастило

ален знак е начертан.

В глуха вечер за молитва

в равнината съм призван.

С тежка орис се намятам,

но в очите ден светлей.

Монахиня е земята,

всички родни тук милей.

Баба й мъчително, с евтин патос каканиже своя Есенин. Изрича с непослушните си устни стиховете, мисли, че така няма да изгуби паметта си.

Пак ще дойдем в равнините,

с кръстна правда ще вървим,

в мъдростта на святи книги

жадни устни ще топим.^[1]

От прага я удря старческа миризма на кисело. Въздухът е гъст като вода. В слънчев лъч се вихри златиста прах — като планктон под фенера на гмуркач. Каканиженето утихва.

Мишел прави крачка, втора и от стаята, разбира се, се чува:

— Никита! Никита!

Мишел с досада изпуска насъбрания в гърдите й въздух — да се рее над скърцащия паркет.

— Никита? Ти ли си? Кой е?

Най-накрая Мишел неохотно отговаря:

— Аз съм, бабо!

— А дядо ти къде е?

— На дежурство е, бабо!

Сега трябва да влезе при нея колкото се може по-бързо, защото иначе баба й може да се уплаши и дори да се разплаче. Преди инсулта беше желязна и даже когато родната й дъщеря загина в изключената от връзка Москва, тя не плака пред внучката си. А сега и при най-дребното нещо — веднага в сълзи, безпомощни сълзи на обида.

У баба й всичко е парализирано освен дясната ръка. Тя повдига глава, протяга я към Мишел, тревожно се мръщи — а после разпознава Мишел, усмихва й се и отпуска глава на възглавницата. И моли настойчиво, но по детски настойчиво:

— Ще ми намериш ли дядо си?

— Той ще свърши дежурството и ще дойде, бабо. За какво ти е? Подлогата да ти смени? Да те подмие? Хайде, аз ще го направя!

Мишел говори подчертано спокойно. Но се получава сякаш ядосано. Пита се дали баба й долавя яда в гласа й, или не. Би било неловко, ако го долавя.

— Не, детето ми, не. Благодаря.

— А за какво?

— За нищо. Ще го почакам. Ще почакам.

Бабата се опитва да се усмихне с благодарност на Мишел, но лявата половина на устата й е парализирана и вместо усмивка се получава озъбване.

Цялата стая е отрупана с вехтории. На бюфета има някакви тъжни кученца с отчупени уши, порцеланови момченца с моряшки фланелки и изтрити очи, на гардероба — сандъци с неизвестни вещи, целите в прах.

От киселата миризма очите сълзят. Трудно е да се върнеш тук от улицата.

Мишел бърза да излезе, притваря вратата към баба си и чува как тя отново се заема да рецитира напевно:

Над брезата бяла

своето крило

зима е простряла

като от сребро.^[2]

Разбира се, Мишел знае за какво й е на баба й Никита. Знае наизуст какви разговори възнамерява тя да започне с него. Мъчно й е за баба й, но й е още по-мъчно за дядо й и затова дори няма да си направи труда да го търси и няма да му каже, че баба й го е викала.

Влиза в кухнята, затваря вратата по-плътно, сяда на своята табуретка, измъква от джоба слушалките, за да заглуши с музика бабиното бърборене, взема телефона си — и едва в този момент се сеща, че телефонът е умрял.

Мишел по навик, по инерция поглежда в изгорелия черен екран, но вижда единствено самата себе си. А по-рано там беше целият свят — целият неин довоенен московски свят. Родителите — живи, петстаен апартамент в центъра на Москва и вила извън града, измити до блясък булеварди и застлани с павета улици, разпасани училищни приятели, кафенета с угодничещи сервитьори и най-фантастични ястия.

И още видео с кикотещи се хора. И видео с наставленията на баща й.

И още много музика — саундтрак към целия й предишен московски живот. През всичките тези години на Поста Мишел не сваляше слушалките от ушите си: слушаше цялото свое минало, опитваше се да наложи своята разкошна стара музика върху новата бледа картина. Не прилягаше съвсем, но винаги можеше да затвори очи.

А сега вече се налага да ги отвори.