Дмитрий Глуховски
Граничен пост (23)

1.

Егор се е проснал в леглото с книга. Някакъв глупав роман как хората оцеляват след Апокалипсиса. Майка му казва, че преди Разпадането такива много са вървели, хората са предчувствали нещо такова и много са се интересували от тази тема. Във въздуха е висяло навярно… Така както е задушно преди буря.

Но това в книгите не приличаше на реалния живот.

Животът беше хиляда пъти по-скучен.

На стените — плакати с рокгрупи, изрязани от стари списания. Казват, че преди Разпадането са слушали съвсем различна музика, но тя е била в Мрежата и от нея не са останали нито записи, нито плакати. А от руския рок са се запазили всякакви карантии: и дискове, и касети, и плакати. Егор е домъкнал всички тези неща от Ярославъл: харесваше му да си мечтае, че някой ден самият той ще изпълнява пред цял стадион песните си. Макар че в Ярославъл беше останал само един стадион: „Шинник“, и целият беше обрасъл с бурени, Егор се беше промъквал там два-три пъти със своята китара. Заставаше насред полето, дрънкаше акордите и си представяше как трибуните реват от възторг.

Китарата е всичко, което е останало у Егор от истинския му баща. Майка му беше обяснила, че е гастролирал през цялото време, свирел е в клубове с някаква незначителна рокгрупа. Бил е пияница и побойник, а когато узнал, че Тамара е забременяла, съвсем изчезнал, като оставил в наследство на детето си ето тази китара. Но така беше по думите на майка му. Егор, като знаеше тежкия й характер, се досещаше, че всичко може да се е развило и по друг начин.

И това, че майка му беше запазила китарата и все пак му я бе дала, също подсказваше, че животът е по-сложен от нейните обяснения.

А сега Полкан беше реквизирал китарата, защото Егор беше избягал от урока по история.

Егор чува как вратата се хлопа: Полкан се е прибрал вкъщи. Чува се как се събува, как се оглежда в огледалото. В това жилище всичко се чува много добре.

И после — след още минута — майка му се развиква в кухнята.

Егор отначало се опитва да си запуши ушите — няма нищо необичайно във факта, че тя ругае Полкан. Но после все пак спуска крака от кушетката и скришом се промъква към кухнята. Вратата е леко открехната.

Полкан мънка:

— Как да ги уговоря, Тамарачка?

— Все ми е едно как! Ти си комендант на Поста, ти отговаряш за тази граница, знаеш какво се случва тук, а не те — божичко, измисли нещо, ти си стара лисица, още при онази власт успя да се издигнеш до полковник!

Днес, изглежда, е по-интересно от обикновено. Какво говорят за границата? Обикновено на Полкан му трият сол на главата, като се напие или заради твърде внимателните погледи в посока на Рижата Ленка. Полкан се опитва да се прави на балама:

— А какво толкова се случва тук, Тамарачка? Тук, при нас, слава богу, нищо не се случва.

— Стига си се правил на идиот. Прекрасно ме разбра още от първия път.

— И как си го представяш това? Че ще отида сега при този техен атаман, ще го блъсна и ще кажа: господин атаман, вашата експедиция се отменя!

Каква е пък тази експедиция? Накъде? Егор целият настръхва като котка пред скок.

— А той ще каже: как така се отменя? На мен Негово Величество императорът ми заповяда! А аз ще кажа: разбирам, господин атаман, но ние тук имаме по-висша инстанция. А той на мен: каква е тази инстанция? А аз: жена ми, господин атаман. Той ще се замисли, ще се замисли и ще каже: е, тук дори Негово Величество императорът е безсилен, щом става въпрос за жена ви!

Егор се обляга на стената, поглежда предпазливо през процепа.

Полкан се кикоти, докато говори, но се кикоти нервно, а муцуната му е почервеняла като след разпивка. Тамара го изслушва, без да го прекъсва, в черните й очи кипи бяс. Оставя го да довърши приказката си.

— Кажи ми едно нещо: наистина ли не ми вярваш, или те е страх да не минеш за мъж под чехъл пред тези тъпи войници?

Полкан отговаря предпазливо:

— Е… Не може да се каже, че изобщо не ти вярвам.

— Значи не вярваш в себе си. Ако беше по-уверен в себе си, нямаше да те е страх, че ще изглеждаш слабак.

— Така! Хайде не ставай толкова нагла!

Той също се изправя — и се оказва, че на ръст стига едва до челото й.

— Страх те е да не минеш за слабак, а не те е страх да обречеш всички нас?

— А какво мога да направя?

— Ние не го закачаме — и то не ни закача, Серьожа. Всичко е много просто. Така им обясни. Какво сложно има тук? Какво не е ясно?

— Тамара! Те са военни, мамка му! Имат заповеди! И аз имам заповеди! Туй то! „То не ни закача“ — това е някаква глупост, а не обяснение защо не изпълняваш заповедите си! А неизпълнението на заповеди е саботаж! И е военно време! Какво тук не е ясно, мамка му?!

— Ти тях на първо място ще предпазиш. Онзи красавец атаман и всичките му момчета. С кого са воювали в своята Москва? С някакви бандити! Какво знаят те изобщо за онзи бряг?

— А какво знаем ние за онзи бряг? Боже мой, какво знаеш ти самата за онзи бряг? Именно „знаеш“, а не — „чувстваш“?! Но Тамарачка, твоите сънища, твоето гледане на кафе не могат да влязат в документите като доводи, разбираш ли го това, или не?! Пфу, боже мой!

Той започва да се разхожда напред-назад из стаята, пъхтейки и потейки се. Тамара е впила поглед в него, не го изпуска. Напрежението нараства.

— Затова пък, ако там загинат, това може да влезе в твоето досие. Или в Москва да го вкарат в досието ти.

— Добре. Ще отида, ще кажа: не можете да минете през моста. Там има зло. Змей например. Жена ми има предчувствие. Само дай да обърна една чаша за смелост.

— Да не си посмял да ми се подиграваш! Никой не ти е виновен, че за теб, безчувствен пън такъв, тези неща са недостъпни!

— Божичко! А на теб какво ти е достъпно, а? Заради какво беше тази паника последния път? Когато този скитник премина през моста! Какви ги говореше ти? Че той носи смърт за всички нас? Скитник, съкрушен и глух на всичкото отгоре!

— Той не е скитник! Той е свети отец!

Майка му и нейните глупости. Ето и свети отец се намери. И бездруго цялото жилище е в икони — няма място да се обърне човек, а сега и това. Още малко и ще отведе Егор да го кръсти! Колко пъти вече й беше говорил: хубаво, вярваш, вярвай си сама, не бива да заставяш хората! Те сами ще се справят все някак.

Но тук има нещо по-интересно. Значи казаците отиват отвъд моста, на експедиция! Добри новини: този атаман няма да поведе Мишел със себе си!

Но от друга страна: на истинска експедиция, мамка му. Отвъд моста!

— Егор! Ти да не подслушваш?!

Излови го.

Егор се промъква в кухнята.

— Сорка. Исках да помоля за китарата си. Като че ли ми изтече срокът. Този де, на наказанието.

На Полкан физиономията му вече е поруменяла. Отговаря:

— Ще почакаш!

Майка му засега не му обръща внимание.

— Всеки вижда в сънищата си своето. Ти сигурно някакви твои курви от едно време. А аз — бъдещето. Ти нищо не знаеш, а аз знам всичко. Знам, че от другата страна на реката има зло. И че това зло само това и чака, да го събудим. Нека тези тъпаци с пагоните да вървят през моста, а? Нека да го тикат с пръчки. То първо ще изяде тях, после ще допълзи за нас.

— О, майко! Какво го плашиш? Та нали нито един от сънищата ти не се е сбъднал още!

Полкан го подкрепя:

— Това, между другото, е вярно. И онзи глухият също това казва — там няма нищо особено!

В този момент Тамара избухва — и си го изкарва на Егор:

— Ти изобщо се махай оттук, имаме си свои разговори!

— Дайте ми китарата!

Егор скръства ръце на гърдите и очите му — които не са от майка му, а от баща му, дръпнати и диви — искрят, отразени в нейните очи.

— Няма да получиш китарата си, ако ще разговаряш така! Край, лишен си от нея за седмица!

— А какво толкова съм казал? Сънищата са си просто сънища, мамо! Ти вечно си въобразяваш разни неща за тях!

— Просто сънища? Никой не ти е виновен, че нищо не си наследил от това! Всичко е заради треволяците на баща ти!

Егор се кикоти злобно.

— Треволяците на баща ми! Затова пък може и да не ми се разхлопа дъската като на дядо! Ще съм по-здрав!

— Две седмици без китара! Не му я давай, Серьожка! Нека първо да се научи да разговаря нормално с родителите си!

— Я си гледайте работата! Хвани единия, удари другия! Психари! Родители, мамка му. Притрябвали са ми такива родители!

Егор трясва вратата така, че съдовете в бюфета се раздрънкват. А после захлопва и входната врата — кипнал е от яд, не може да се сдържи. На стълбищната площадка сяда на перваза, вторачва се в прозореца. След тази негова издънка със сигурност ще го лишат от китарата — и то наистина за две седмици. Майка му е упорита и отвратително принципна по тези въпроси. Ама че дебилен ден, мамка му!