Дмитрий Глуховски
Граничен пост (40)

10.

По залез-слънце Егор гледа от покрива. Слънцето се спуска на запад, спуска се върху Москва.

Разбира се, той не е дошъл тук заради залеза. Дошъл е да се опита отгоре да погледне още веднъж зад зелената пелена, да види какво има там, на изток, отвъд моста.

Казаците така и не се бяха върнали и сега става ясно, че не са се уплашили от видяното на моста. Забързали са се, разхвърляли са от двете страни мъртвите тела и са продължили нататък. Продължили са и са изчезнали.

И отгоре Егор вижда не по-добре, отколкото отдолу.

Щом досега не са се върнали, значи са стигнали далеч. С дрезините за един ден може да се измине много път: до Москва е само едно денонощие.

Егор поглежда в Слънцето.

Аз с нищо не съм ти длъжен.

Разбра ли?

Така че няма да има никакви последствия за мен.

Така че можеш сега с мен и по-строго.

Ако искаш, можеш да ми крещиш пред хората.

Е? Пращай огън по мен с всички оръжия, бля!

Ако искаш, добави към това своя Христос? Изгори ме.

Боже!

Гориш ли ме? Не ми пука. Дишам и с пробити гърди.

Аз те убих. А ти какво, не разбра ли?

Не почувства ли хлад върху кожата?

Ти си мъртвец. А за мен няма да има никакви последствия.

Ти си мъртвец. И аз с нищо не съм ти длъжен.

Егор погребва слънцето, после се прибира. Няма какво да прави навън.

Вратата му отваря Полкан. Той вече си е вкъщи. Лицето му е почервеняло, от антрето се вижда буркан с домашнярка, която стои на кухненската маса. В жилището е тихо: майка му не се чува.

Полкан гледа в Егор мътно, но в погледа му няма злоба. Казва му:

— Ела тук.

Егор влиза в кухнята неохотно. Полкан вади чаша, плисва вътре домашнярка, оставя я на масата.

— Хайде да пием.

— Майка не разрешава.

— Нищо няма да каже.

Егор го поглежда въпросително. Полкан пояснява:

— Тя не ми говори.

— Е, с мен все още говори!

— Пий! Ти мъж ли си, или какво? Слушаш майка си, така ли?

Егор изкривява физиономия, после взима чашата и отпива от лютивата отвратителна гадост. Започва да кашля. От очите му пръскат сълзи. Полкан одобрително го потупва по врата.

— Ето!

— Това ли е?

— Сядай. Първо, можеш да си вземеш китарата. В стаята ти е.

— Охо. Щедро.

— Второ. Аз по принцип исках да си поговоря нормално с теб. Да си побъбрим като мъж с мъж.

— Добре…

— Пийни си още. На. Ето. Ти поне разбираш ли, че аз в цялата тази история бях принуден да постъпя така? Така де, с майка ти? Колко пъти й казвах да не се забърква? А тук има и такъв момент! Тези хлапета… Та те имат държавни дела! Експедиция, мамка му! А тя ме позори! Не просто мен, като мъж… А мен като комендант, като длъжностно лице! И да, като мъж също, мамка му! Ти поне разбираш ли това?

— Ами да, като че ли.

Егор се старае да не гледа в червените очи на Полкан, а вместо това гледа в прозореца или в чашата.

— Ти знаеш, Егор, аз съм такъв човек, че не обичам телешки нежности. Няма да те лъжа. Ти не си ми син и аз не съм ти баща и няма какво да се баламосваме.

— Съгласен съм.

Полкан въздъхва тежко.

— Теб никой няма да те вземе за мой син… Когото и да попиташ, никой няма да се заблуди. Веднага си личи, че си приемен… Ти извинявай, разбира се… С тези твои очи…

— Всичко е наред.

— Но… Но! Аз искам да те възпитам правилно. Да те отгледам такъв… Нормален мъж. Човек. С разбирания. Дълг. Служба. Има такава дума: трябва. Не ми се иска, но трябва. Разбираш ли?

— Като че ли.

— Ами ето. Понеже, ето че всичко… Така де! Аз не съм вечен. Дявол знае колко там ми… Някой после трябва да ме замести. Аз не искам да е чужд човек, разбираш ли? А ти… Ти не си ми син, но не си чужд човек. Ето защо те подготвям за тук… Уча те… Иначе не би ми пукало за теб — ходи, където искаш, на моста, в Москва, при китайците… Аз само заради това!

Той залита и мътните му свински очички търсят дълго погледа на Егор, неуспешно. Полкан става, отваря прозореца, гълта сивия кисел въздух на големи глътки. Егор няма какво да отговори, и вместо това допира чашата до устните си. Полкан се извръща от двора и моли:

— Ще ми бъде тежко сам да движа всичко. Искам да се включваш по малко, Егор. По малко да се включваш. Да се ориентираш в делата. Разбираш ли?

Егор кима. Кима. Кима.

А после скача:

— Не искам да се включвам, всичко това е една гадост. Не искам да управлявам тази каторга! Не искам да служа никому! Не искам да съм твой наследник! Ти искаш да сърбаш московските лайна — давай, сърбай. Но мен не ме забърквай. Да, може да се махна при китайците! А може и през моста!

Той очаква, че Полкан сега, без да говори повече, ще му забие един шамар, и даже примижава, за да не види как се вдига срещу него тежката ръка. Но Полкан само тъжно се оригва.

— Не искаш. Не искаш, мамка му. Ами ясно. Никой не иска.

Егор излиза от кухнята, докато Полкан не е успял да размисли. Поглежда в стаята си — китарата наистина лежи на леглото. Трябва по-бързо да я скрие някъде. На вратата отново се натъква на пастрока си.

Онзи не се съпротивлява, дава му да изнесе китарата от дома.

Изрича шепнешком подире му:

— Кажи й, че се извинявам.