Дмитрий Глуховски
Граничен пост (47)

6.

Събират се под прозорците на изолатора.

По-рано си бяха измолили да го навестяват направо в килията, но Полкан не търпя дълго това. Забрани и туй то — кои са те, че да спорят?

Сега се струпват под прозорците, хвърлят на отец Данил камъчета в прозорците с арматурна решетка. Хвърлят, хвърлят — той не веднага забелязва. Звуците не достигат до него, само по вибрацията може да разбере.

Отваря прозореца. Гледа от своя втори етаж към дошлите при него за някоя добра дума хора.

Мишел вече знае кои ще бъдат тук.

Нюрочка, но не само тя. И Сашка Коновалов, и куцата Серафима, и Ленка Пияницата, и още бабките. Бабките идват тук редовно, бабките са най-тревожни. Полкановата Тамара понякога стои — сякаш отделно от всички, но слуша внимателно. Какво й е притрябвало на нея, вещицата? Та нали всички знаят, че нейната вяра е маскарадна, че тя се кръсти така неистово само за да й простят хората магьосничеството!

И още дядо Никита.

Той някак издържа тези събрания; всичко е заради бабата. Полкан, освен първия път, вече не правеше изключения и не пускаше попа от изолатора при никого.

Когато отец Данил й отказа да я венчае и даже да я изповяда, баба Маруся изпадна в такъв ужас, че Никита вече беше готов на всичко, само и само да я успокои. И ето че сега тя го праща всеки път вместо себе си под прозорците на арестувания поп.

Дядо Никита ходи, слуша, после се връща при бабата и преразказва. А каквото забрави, Нюрочка ще допълни, милата женица. Тя също има въпроси към Създателя. Въпросите си задаваше към отец Даниил от долу нагоре към прозореца, за да ги преадресира той още по-нагоре, но отец Данил не ги чуваше и почти не ги разбираше, така че вместо на старческите въпроси отговаряше на своите собствени. По-добре от нищо.

А после Нюрочка разказа на Серафима, Серафима на Ленка, останалите сами се присламчиха. Всеки от тях без вяра беше като столче без крак — не може да устои, клати се. У всеки оставаше по нещо неизяснено от живота и се беше оказало, че на Поста нямаше кого друг да попитат освен отец Данил.

На Полкан цялата тази работа не му харесваше особено, но след отвратителната сцена с казаците, когато той съсипа пред хората своята вещица, все й се подмилкваше — а проклетницата все не му прощаваше. Ето, беше видял, че тя ходи да слуша изявите на отец Данил — и веднага се отказа да ги забранява. Отец Данил говореше странни неща, но за Полкан беше по-важно да не му тровят здравето вкъщи.

Отец Данил се приближава към решетката, когато вече всички са се събрали и го чакат. Хваща с ръце прътите, поглежда надолу.

— Не знам защо ме викате. Какво мога да ви кажа? В старите времена, разказвали са ми братята, е било по-лесно. Взимаш парите, изтракваш молитвата, осеняваш ги със знамението на кръста — и край, готово. Дали вярваш или не вярваш… Не е моя работа, а лично твоя. И да спасяваш — не е имало от какво. Хубаво е било да служиш. А сега… Нали знаете, чувствате, че всички са обречени, и аз чувствам същото. Всичко ще бъде пометено. Нищо няма да остане. И с право. С право ще си го получи земята за всичко, което се е творило тук преди нас.

— И какво ни очаква? Какво, отче?

— Не те разбирам, извинявай… Едно утешение е останало за всички ни: тези, които сте изгубили във войната, те са се спасили. Тях Господ ги е прибрал при себе си. Уморил се е да се бие за земята със Сатаната и е взел при себе си своите, а другите е оставил тук. Така че не страдайте за тези, които сте изгубили. Кой син, кой дъщеричка, кой баща, кой майка — на тях им е по-добре там, на небесата, отколкото им е било тук. По-добре от начина, по който живеете сега, и по-добре от това, което ще бъде.

Ленка Пияницата — вечно подпухнал, е червено-син порест нос, с редки коси, пита с изпит глас:

— Ти всичко това със сигурност ли го знаеш, отец Данил? Че то… Аз например имах жена… И дете, точно дъщеричка. Върнах се — а тук гробове… Един голям и един малък… Та така… Аз какво исках… Как да ги видя още веднъж? За дъщеричката толкова ми е мъчно. Сънувах я тук, а после сънят се промени… Искам само поне още веднъж насън да я видя. Каквото и да правя — повече не я сънувам.

— Не го прекъсвай, Ленка!

Но отец Данил не могат да го прекъснат — той не е и чул Ленка. Продължава да си говори — тихо, монотонно и гъгниво. Той не чува и самия себе си, така че не му пречи никой и нищо.

— Аз така смятам… И не смятам даже, а знам: всички, които са ни отнети по време на войната, които са загинали в бомбардировките — всички са били праведници или са успели да заслужат опрощение може би не с делата си, а поне с мислите си. Не бива да страдате повече за тях, можете да ги пуснете. А всички ние, които сме останали тук… Значи не сме заслужили. Ние сме тук без грижите на Господ, сами за себе си. Ето го този свят, в който атеистите по-рано са искали да попаднат — без смисъл, без призвание, без обещание за избавление — ето го около нас. С техните молитви е дошъл. Такова зло като случилото се в света и такъв ужас никога по-рано човек не е виждал. Няма друго обяснение. Това, което съм видял в краткия си живот, не може да се разбере по друг начин.

— А какво ни чака сега? Когато нас… Когато няма да ни има?

— По-рано е било хубаво време. По-рано е било ясно защо се кръстиш, защо се молиш, защо спазваш пости, за какво са заповедите. А именно: прави всичко по правилата и накрая те чака награда: вечен живот. Ще видиш любимите си отново, всеки, когото си загубил и по когото тъгуваш, ще имаш такова блаженство, за каквото си мечтаеш. Хубаво е било тогава да служиш. И е било по-лесно да се противопоставиш на Сатаната. Ясно е какво печелиш и какво губиш. А сега как е?

— А какво е там, от онази страна, отец Данил? Вие какво видяхте там?

— Но ако ние вече сме останали тук, ако Господ ни е забравил, тогава какво? Да му се обидим и да се поддадем на Сатаната или да бъдем верни на Господ, макар че вече няма надежда да се спасим?

Той не пита тях, а себе си. И не бърза с отговора.

— А какъв смисъл има тогава да се съпротивляваме на изкушенията на Сатаната, ако светът вече е изцяло под негова власт? Ето, появил се е Княз на този свят и сега царува еднолично. И ще царува, докато не настане вечен мрак. Ще преследва верните на Господ до последно. Защо да спазваме заповедите? Защо да съхраняваме обредите? На кого да се молим, щом никой не ни слуша?

— Но вие нали се молите, отче! Всички тук знаят, че се молехте, когато дойдохте от моста! Вие тогава на кого? А?

— Ето, аз се моля, а отговор няма. Но аз знам и друго: където другите падаха, аз оцелях. Където другите ги разкъсваха, аз се измъкнах. Където грешниците загиваха, аз продължавах пътя си. И ето, добрах се до вас. Това случайно ли е, или по промисъл? А чий е този промисъл, ако земята е изоставена от Бога? Не знам. Вие ме молите да ви наставлявам, а аз самият не знам нищо.

Той поглежда в далечината — сякаш отвъд моста.

— Праведните няма защо да се боят от мрака. Така и аз благослових тези войници за техния поход: който е праведен, ще бъде съхранен… А кой ще го съхрани? Няма кой. Тези, които имат у себе си свой огън, който разсейва мрака наоколо. Само тогава. Само тогава. Аз казвам — помилуй, Господи, но на кого го казвам?

Мишел също е тук, макар и да не е възнамерявала — просто е търсела дядо си, но при думите за това, че всички загинали по време на Разпадането са удостоени с царството небесно, изгуби сили и остана да слуша, остана да мисли за мама и тате.

— Моят избор е направен: аз ще бъда тук до края. Колкото се намерят сили, толкова ще се боря с изкушенията, толкова ще се противопоставям на Сатаната и ще се отказвам от него. Защо? Трудно ми е да повярвам в това, че ние тук просто сме забравени. Как можеш да забравиш децата си в колата — на жегата, на студа, без въздух? Може би… Може би тук са останали тези, на които тепърва им предстои изпитание? А? Може би тук са се събрали, на тази земя, само тези, при които нещо още не е решено, още не е направено, не е довършено… Спасение не чакам, не мога да го обещая и на вас. А може би трябва просто така… За самите себе си, а не заради Бога? Да, войната свърши, нашите изгубиха… По-лесно е да се предадеш… А? Как мислите? А аз няма да се предам. Той не вижда, но аз въпреки това няма да наруша клетвата си. Той не чува, но аз въпреки това ще му се моля.

И отец Данил се изправя, поглежда — не към хората, а в ниския таван на изолатора, и казва монотонно:

— Отказвам се от теб, Сатана, от своята горделивост и от служенето на теб, и се обричам на теб, Христе, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.

Останалите се опитват да повтарят, опитват се да говорят в хор с него, но се получава само на Серафима и Нюрочка, другите още не са доучили докрай и изостават. А отец Данил продължава да се моли нататък:

— Свети свещеномъченико Киприане, в ден и нощ, в този час, когато се упражнява цялата сила против славата на Единия жив Бог, ти, свети Киприане, моли се на Господ за нас, грешните, с думите: „Боже Господи, силен, свят, царстващ вечно, чуй сега молитвата на божия раб Данил, да го прости небесното войнство: хиляди Ангели и Архангели, Серафими и Херувими, Ангели хранители…“.

— Заблудената твоя робиня Тамара…

Майката на Егор. Кръсти се по-отчаяно от всички останали, гледа в прозорчето с решетките, без да откъсва поглед. Старае се да не пропусне нито звук, повтаря дума по дума — и заради нея Мишел чува тези думи толкова ясно.

Останалите повече не се опитват дори да догонят отец Данил, само слушат и запомнят, едва успяват да вмъкнат своите имена, когато в молитвата идва време да се молят за себе си за отказалия се от земята Бог. Отец Данил говори по-бързо и по-бързо, неумолимо, без да се обърква:

— Спаси ни, Господи, от всякакво зло, дяволски привидения, магьосничества и зли хора. Както восъкът се разтапя от огъня, така и се разтапят всички зли хитрости на рода човешки. В името на Светата Живототворяща Троица: Отца и Сина и Светия Дух, спасени да бъдем…

Тук той се прекръства, поклаща глава, преглъща. А после продължава. Хората слушат, затаили дъх.