Дмитрий Глуховски
Граничен пост (42)

1.

Колка Колцов чака Егор в двора. Пристъпва от крак на крак, почесва се, ту присяда, ту се изправя. Телефонът е в ръцете му, Егор веднага го вижда. Тъпак, защо го показва тук!

— Хайде да отидем някъде!

Егор замъква Колцов, който е една глава по-висок от него, зад гаражите. Онзи не разбира за какво е тази секретност, но върви след хлапака. Едва след като се убеждава, че никой тук не подслушва, Егор шепне:

— Е, какво?

Колцов му показва мобилния:

— Заредих го.

Егор внимателно взима айфона. Натиска бутона — екранът светва. Егор поглежда в екрана, после се мръщи и пита:

— Каква е тази гадост?

— Това е Face ID. Разпознаване на собственика по лицето.

— Тоест?

— Тоест както ти казах. Телефонът е блокиран, пич.

— И какво да направя.

— Ами… Или въвеждаш парола — ето, шест цифри — или поднасяш към лицето на собственика.

Егор потрепва. Той мълчи, мисли. Колцов го изучава. Егор усеща това. После уточнява:

— Паролата не я знаеш със сигурност?

Егор поклаща глава. Колцов опитва да се пошегува:

— Е, и собственика сега едва ли ще го намериш, нали?

Егор изсумтява така, сякаш се смее на шегата на Колцов. А след секунда предпазливо пита:

— А… Как ще разпознае лицето?

— В смисъл? Там има камера, алгоритми… Измерва пропорциите… Дявол знае как. Ще го разпознае някак.

— Ясно. Ами… Ако изражението на лицето не е както трябва… Или цветът…

Колцов отначало смръщва чело, после се досеща.

— Е, брат, ако си отмъкнал този телефон от мумия… То тя вече няма да ти помогне. Ако там са само кожа и кости… Тук например като начало са нужни очи.

— Какви очи?

— Най-обикновени. Човешки. Не разпознава лице със затворени очи. Трябва очите да са отворени и човек да гледа право в камерата… Тоест зениците да са в центъра.

— Аха. Ами добре тогава.

— Накратко, с мумия няма да свърши работа със сигурност. И ако няколко пъти му се покаже чуждо лице, после ще става само с парола. Случвало ми се е вече такова нещо.

Егор се опитва да се направи, че му е все едно. А всъщност има усещането, че си е натъпкал устата с железопътен чакъл и сега трябва да го преглътне. Представя си как ще бъде — да отиде обратно на моста… Да го разблокира.

— Да, ясно, разбрах. Добре, върни ми го. Ще измисля нещо.

— Че какво ще измислиш? Ще си поиграеш с цифрите, той съвсем ще блокира и край!

— Какво значение има? Дай ми го. Телефонът си е мой. Ще се оправя.

— А ти откъде го намери такъв топличък? Към кого се домогваш с него?

— Не е твоя работа!

Колцов се напряга. Вдига телефона по-нависоко, така че Егор да не може да го достигне — или да му се наложи да скача за него като цирково куче.

— Ти какво, не чаткаш ли? Край с телефона. Остави го на мен.

— И какво? На теб за какво ти е тогава?

— А на теб за какво ти е?!

— Теб какво те интересува? Аз го намерих — значи си е мой. Не работи — ами хубаво.

— Но аз поне мога да махна всичко от него. И ще може да се ползва като нов. А ти сам какво ще направиш? Ще се оглеждаш в него като в огледало.

— Голяма работа! Давай го тук.

Колцов го гледа отвисоко и Егор съобразява как да направи така, че да измъкне телефона и да отстъпи с минимални загуби. Шансовете не са много. И изведнъж се досеща нещо. С прегракнал глас напада Колцов с въпрос:

— Ти какво, на Мишелка ли се канеше да го подариш, а?

Колцов се изчервява: върху прозрачната му кожа веднага избиват срам и смущение.

— Ама… Ама такова! Ти самият не се ли…

Отстъпват на крачка един от друг и се гледат с нарастваща омраза. После Колцов избухва в смях.

— Ти къде се буташ! Та ти си малък! Мислиш ли, че за телефона ще ти пусне?

— Върви на майната си! Мислиш ли, че на теб ще ти пусне, риж пън? Ходи да ухажваш сифилитичките в Шанхай! На твоето ниво са!

От тази дързост Колцов се стъписва, Егор се възползва от объркването му и го удря под ръката. Телефонът излита към една локва, но Егор успява да го подхване. Колцов го подсича, Егор пада в мръсотията, едва успява да се извърти от стоварващото се върху него туловище, удря на сляпо, получава един в зъбите в отговор, изритва Колцов в рижата муцуна, изпълзява нататък… Колцов търка разбития си нос, очите му са се налели с кръв, ръката му шари за камък. Но успява да се овладее.

— Пале… Разкарай се оттук. Ако не беше храненик на Полкан…

— Върви на майната си!

Егор се изправя и си тръгва, олюлявайки се.

Телефонът е у него. Това е най-важното.