Дмитрий Глуховски
Граничен пост (15)

4.

Новопристигналите бързо слизат от дрезините — двайсетина души са. Дрезините са големи, моторизирани, всяка си има кабина, а в кабината под брезент са наредени сандъци. Полкан гледа тези сандъци — дъсчени, с шаблонни надписи „Останкински месокомбинат“ — и сърцето му се изпълва с радост.

Засега не разтоварват сандъците, но Полкан решава да не форсира въпроса. Когато му дойде времето — тогава ще ги разтоварят. Как да им мрънкат още от началото, гостите първо трябва да бъдат посрещнати както трябва, стоплени и нахранени. Тогава вече и ще имат очи да ги молят.

Високият атаман незабавно пристъпва към главния въпрос:

— Е, господин полковник, покажете ни госта си!

Докато крачи през двора, той оглежда местното стопанство с кисела физиономия. Стойката му е както трябва, крачката му е пружинираща, погледът — строг. Полкан оглежда двора на крепостта си с неговите очи и осъзнава, че тук наистина няма на какво да се радва човек. По двора се разхождат кокошки, децата играят в караулката, на пейка е облегнат нечий автомат — добре поне, че без пълнител. Бардак, а не пост.

В лазарета атаманът се задържа на входа, поглежда към лекарката — ще му дадат ли халат? Както навсякъде на Поста, и тук всичко е без излишни церемонии. Той отново недоволно поклаща глава.

Пришелецът вече седи в леглото, загърнал се с одеяло. Оглежда се недоверчиво. Фаина обяснява на атамана:

— Провървя ви. Той едва днес дойде в съзнание. А иначе, както и да опитвахме… Като се събуди, целият се тресеше. Очите му шарят, бърбори всякакви безсмислици. Надишал се е.

— От реката ли това?

— От реката, естествено. Но сега като че ли е по-добре. Поне се успокои, че преди все напираше да избяга.

Кригов поглежда към пришълеца, към кръста върху хлътналите му гърди. Усмихва му се и се прекръства.

— Ти, братко, си попаднал при свои, не се бой. Какво прекрасно разпятие имаш. Случайно да не си монах?

Онзи в отговор го гледа неразбиращо. Полкан разперва ръце:

— Изглежда, че не разбира и бъкел на руски!

Атаманът протяга ръка към госта, а онзи целият настръхва, сякаш искат да го ударят. Кригов се опитва да го успокои.

— Братко, слушай! Няма да ти сторим зло.

Вади от врата си сребърна иконка на верижка, показва я на пришълеца:

— Виждаш ли? Ние също сме православни! Вярваме в един и същи Бог!

Пришълецът е очарован от иконката, погледът му престава да се мята от единия следовател на другия. Атаманът продължава да говори все така ласкаво, спокойно:

— Просто кажи — какво те е сполетяло? Нападна ли те някой?

Накъсаното дишане на пришълеца се успокоява, той кима на атамана.

— Ето, виждаш ли! И разкажи, братко, какво се случи? Какво толкова те изплаши?

Сега гостът поклаща глава.

Той, изглежда, започва да се овладява. Лицето му придобива смислено изражение. Вместо отговор показва ухото си и разперва ръце. Фаина превежда:

— Глух е, казва! На мен така и ми се стори от самото начало, че нищо не чува.

Полкан се чеше по темето. Съмнява се.

— Да бе… Глух.

Всички се вглеждат в госта по-внимателно. Атаманът Кригов свива рамене.

— Ако е глух, може и да не е чул виковете от заставата.

Полкан му напомня:

— Вървеше и напяваше „Господи, помилуй!“. В него дори стреляха, не само крещяха. Добре поне, че не са го уцелили. Стрелят по него, а той продължава да върви. Поне да хленчеше.

Фаина се намесва:

— Може и изобщо нищо да не разбира, ако интоксикацията е сериозна. Може и да е в състояние на треска.

Тя се навежда напред, към седящия на леглото гост, също му показва ухото си, поклаща брадичка и му подсказва, изричайки:

— Глух ли си, братко? Глух си, така ли?

Пришълецът се съгласява с това. Кимва: да, да. А после, сякаш спомнил си, че умее да говори, произнася монотонно с гъгнив глас:

— Господ не ми е дал слух.

Кригов изпъва гръб:

— Ами ето.

Изучава го още малко, после слага длан на рамото му — онзи потрепва, но не маха ръката. Кригов бавно и грижливо изговаря с устни:

— А как се казваш, братко?

Пришълецът не разбира. Тогава атаманът посочва с пръст себе си и произнася:

— Аз съм Кригов. Александър Кригов.

— Игор?

— Какъв ти Игор! Имате ли химикалка и хартия?

Фаина му донася изписана тетрадка и молив. Атаманът написва името си на карирания лист, но пришълецът гледа тъпо в буквите; намръщва се, сякаш не разпознава всичко, опитва се да ги прочете веднъж, втори път, после се предава и отново разперва ръце. Полкан не издържа:

— На всичко отгоре и неграмотен, така ли? Пфу!

Атаманът се вглежда втренчено в госта.

— Той навярно е мой връстник. Детството му сигурно е минало точно по време на войната. У нас в Московска област знаеш ли колко такива сираци има! Може и да е неграмотен. Всичко е възможно.

В този момент гостът все пак осъзнава какво се иска от него. Той също тика пръст в гърдите си и изрича:

— Раб божий Данил.

Фаина прихва.

— Ами ето! А аз Альоша, та Альоша…

Атаманът кимва. Замисля се.

— Слушай, брат Данил. Помогни ни. Трябва да знаем какво има там, зад моста. А?

Онзи се мръщи, напряга се, иска да разбере — но все пак не разбира. Тогава атаманът, почесвайки се по веждата, отново взима молива и рисува две извити линии — реката. Моста през нея. Периметъра на стените на Поста очертава като правоъгълник. Посочва себе си, Поста. После моста, после оттатъшния бряг на реката.

— Какво има там? Какво има там?

Брат Данил изведнъж присвива очи. Свива се. Стяга се. Изрича:

— Какво има на онзи бряг?

— Да, да.

Той кима: разбрал е.

— Линия. Железопътна. Отива на изток.

— Линията ясно. А градовете какви са. Живеят ли хора там? Или всичко е пусто?

— Не разбирам. Какво?

На атамана му се налага да пита още веднъж същото и произнася всичко бавно и търпеливо, ясно показвайки с устни звуците. Данил като че ли накрая разбира какво искат от него, но вместо отговор пита:

— А ти, божий човече, на кого служиш?

— Аз ли?

Атаманът се изпъчва, посочва пагоните си и кокардата на фуражката.

— На Негово Величество императора и Московската империя.

— Московската?

Изглежда, че от всички тези думи пришълецът е познал само една по движението на устните.

— Точно така.

Минават още няколко секунди и маската от застинала кожа, която е служила за лице на госта, се отпуска. Той се опитва да се усмихне — не му се получава добре.

— Слава богу. Значи съм стигнал.

И той се прекръства.

— А ти при нас ли идваше? В Москва?

— Да. Точно така.

— А защо?

Рабът божий Данил разбира въпроса по изражението на лицата им — и на атамана, и на Полкан.

— Разрушиха моята обител. Убиха братята. Аз останах последен. Тръгнах към Москва за защита. По пътя ме нападнаха зверове. Мислех, че няма да стигна.

— Кой нападна обителта? Кой? Кой?

— Лоши хора. Скрих се, не ме намериха. Не успях да ги разгледам. Там, при нас, всеки се оправя сам. Не можеш да разбереш.

Разговорът продължава трудно: всеки въпрос трябва да се обяснява на Данил три или четири пъти, а някои не ги разбира изобщо. Но стигат до извода, че не е дошъл отдалеч, някъде край Нерехта, където се е намирал неговият самоделен манастир, преди да го разграбят.

Доколкото знаел, по-нататък имало градове и в тях живеели малко хора, макар че големите центрове като Екатеринбург все още лежали в руини. Атаманът записва всичко чуто, като междувременно уточнява:

— А какво мислят там, при вас, за Москва? Помнят ли Разпадането? Не са ни сърдити? Заради гражданската война?

Отец Данил свива слабите си рамене:

— Еми, Москва какво? Там, при нас, такова се започна след голямата война, брат — брата, син — бащата… Безбожен свят, предан на Сатаната. Вече никой не помни от какво се е започнало всичко… А се бият, бият се помежду си… Да нападат монаси — чуло ли се е такова нещо?

Полкан се мръщи.

— А по-рано никой ли не е идвал при вас, щом там живее толкова народ?

Отец Данил разперва ръце:

— Не мога да кажа за всички. Аз самият съм чувал, че Москва я няма отдавна, загинала е във войната. Бомбардирали са я или там нещо друго… Не знам. Всички, които съм питал, така разправят. А когато разрушиха нашата обител, си казах: нямам какво да губя, ще отида. Да видя със собствените си очи. И ето, преодолях сатанинските коварни замисли, добрах се дотук.

На божия раб също му е интересно как живеят тук. Пита строго:

— Тук при вас няма ли обсебени?

Полкан си помисля за жена си и поклаща глава:

— Като че ли не.

— В грях ли живеете, или праведно?

Тук Полкан не издържа и се усмихва.

— Живеем, както можем. Стараем се да не съгрешаваме, но невинаги ни се получава. А ти, отче, веднага реши да си потърсиш работа на новото място?

Рабът божий Данил се намръщва, напряга се, но не може да проумее такава дълга фраза. Полкан маха с ръка.

— Добре. Да отидем да похапнем, а, Александър Евгениевич?

Той се потупва по корема, а това вече Данил го разбира отлично. Атаманът веднага забелязва оживлението му.

— Какво, огладня ли, отец Данил? Да го вземем с нас на вечеря, а, Сергей Петрович? Нека да разбере, че най-накрая е стигнал до своите хора.

Полкан се замисля и се съгласява.

— Фаина! Ако светият отец може да стане на крака — води го и него при нас, в столовата.