Дмитрий Глуховски
Граничен пост (72)

8.

Мишел слага пистолета най-отгоре — върху дъждобрана, с който са омотани консервите. Той е прибран в найлонова торбичка — така, че да не се набива на очи и така, че може да го хване и издърпа направо в торбичката и да стреля направо през торбичката. В кого да стреля? Тя не знае. В когото се наложи.

Раницата е събрана.

Мишел се приближава до прозореца. В двора има тълпа, портите са затворени. След като бяха домъкнали Егор полумъртъв от моста, а Колцов и Цигал бяха загинали, Полкан беше прекратил свободното шляене извън оградата.

Значи трябва по някакъв друг начин.

Долу, на двора, някой търси погледа й. Мишел присвива очи.

Егор.

Интересно, как ли той се е измъкнал от Поста? Измъкнал се е и се е добрал до моста незабелязан. Това трябва да си има някакво обяснение. Или е омотал охранителите и те са се огънали, понеже е комендантски доведен син и син на вещицата. Но тогава биха си изпатили, когато цялата история се е разкрила… Или по някакъв друг начин.

Мишел пристъпва към стъклото. Егор не откъсва поглед от нея. Тя усеща с кожата си и с всичко, което е под нея, прозрачните нишки, които се протягат от нея до него.

Мишел вдига ръка и повиква Егор при себе си с движение на показалеца. И главата на Егор се поклаща безволево в такт с движенията на пръста й. Странно, но нея съвсем не я смущава, че той е син на Тамара. Напротив, поласкана е, че той е в нейната власт, както тя е във властта на майка му. С него Мишел чувства самата себе си почти вещица.

Тя го посреща на стълбите в своя вход.

— Здрасти.

— Здрасти.

Егор чака тя да заговори първа, да каже защо го е повикала. Тя печели време, събирайки смелост. Тогава започва той:

— Чух, че с Колцов…

— Аха. Пълен ужас. Тъкмо се бяхме засекли на двора… И такова нещо. Въобще… А и тази история с теб… Когато те домъкнаха от моста… Как се озова там, Егор?

Той се замисля. В двора дудне попът. В съседите плачат деца.

— Аз… Ами… Отидох. Да разузная. Помислих си, че тези ги няма отдавна… Казаците. И… Ами аз съм си такъв, обичам да видя кое как е. И отидох…

— Но ти въобще… И… Как е? Те… Разбра ли нещо?

— Аз… Ами… Разбрах, че просто са отпътували. Със сигурност са отпътували от другата страна. И… Работата е такава, че истинската гадост всъщност е там. Там, а не тук. Така че… Ами такова… Дявол знае, накратко.

— Аха.

— Ами това е.

Мишел се замисля. Да се унижава ли да попита още веднъж за по-сигурно, или да се преструва до края. Мисли. Мисли.

— Как смяташ… Ще се върнат ли? Има ли шанс?

Егор скърца с нокти по перилото.

— Аз… Аз какво… Може би не. Или да. Там е гадост, Мишел. Наистина гадост. И… Накратко, нищо не може да се разбере. Поне в това вярвам на отец Данил. Честно казано, не мога много да разбера какво ще присъединяват там при това положение.

Егор отваря уста и я затваря отново. Изглежда ужасно, сякаш се е върнал от оня свят. Но поглежда скришом към Мишел с надежда, като лепнал се за някой ботуш уличен помияр, на когото са подсвирнали от скука.

— Я кажи… А ти как попадна там?

— На моста?

— Ами да. Как се измъкна от Поста? Наистина ми е интересно.

— Ами така… Имам си свои пътища… Тайни…

— Покрай охраната?

— Нещо такова.

Той се опитва да си надене тайнственост и достойнство, но не му се удава; коленете му треперят.

Мишел все пак се решава.

— Можеш ли да ме изведеш? Тази нощ? Само че никой да не разбере.

Егор се напряга.

— Теб? Къде? Ти искаш да ходиш на моста ли?! Въобще не бива да си там, със сигурност! И никой не бива. Майка ми правилно каза, за какво ми трябваше да се пъхам там…

Сега той звучи наистина изплашено — когато се бои не за себе си, а за нея. Мишел го прекъсва, вдигайки длан.

— Не на моста. В обратната посока.

— В смисъл?

— Към Москва.

Егор се обляга на стената. Прави половин крачка назад. Гледа покрай нея.

— Ти… Искаш да си тръгнеш.

— Ще си тръгна.

— Чакай… Чакай, чакай… Още днес, така ли? При кого?

— Какво значение има, Егор? Имам роднини там.

— Ами аз… Ами да. Няма значение. Навярно си права.

По лицето му може да се прочете всичко: надеждата се сменя с разочарование, започва да осъзнава за какво са го повикали. Защо са му се умилквали.

— Е, какво, ще можеш ли?

Той не отговаря. Някъде долу хлопа врата. Хората се връщат по домовете, проповедта е свършила.

— А дядо ти знае ли?

Мишел прехапва устни. Късно е да лъже: тя вече го е направила свой съучастник.

— Не.

— Аха. Разбрах. Мда.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

Егор свива рамене. Някой се изкачва по стълбите. Мишел шепне горещо:

— Така или иначе ще тръгна, Егор. Решила съм го. Няма да остана тук.

— Разбирам.

Той се опитва да се усмихне.

— А аз ще остана тук.

— Е… Ако искаш, ела с мен.

Егор се откъсва от перилото, което се е опитал да остърже до дървото.

— Наистина ли?

— Ами… Ами да. Само че не знам какво ще правиш там, в Москва. Аз там познавам хора, а ти…

Егор отново посърва. Тогава тя се опитва да го притисне в болното място:

— Добре, разбрах. Само ми обещай поне, че няма да ме издадеш на дядо и баба… И на своя Полкан. Просто тук е наистина опасно. След онова с Колцов… Имаше човек и хоп, вече няма човек.

— Така е.

— Той ми каза: намерил съм тук нещо за теб. Довечера ще ти го донеса. И край.

Покрай тях минава Поля Свиридова, на устните й блуждае усмивка, очите й са насочени към вътрешността на душата й. Егор изчаква Поля, дава й да се изкачи един етаж нагоре и едва след това извиква шепнешком:

— Какво каза?!

— За кое?

— Че е намерил? Какво е намерил?! Колцов?

— Не знам.

— Телефон?! Не е ли телефон?!

Егор сякаш го е хванала треска. Веднага е отлетяла бледността му, бузите му са залети от руменина. Мишел отстъпва от него — за да не се опари.

— Мислиш… Защо така мислиш? Какъв телефон?

— Сигурна ли си, че не ти го е дал? Телефон? Айфон… Не е ли?

— Нищо не ми е давал, нали ти казвам.

Егор се обръща и тръгва надолу по стълбите. Мишел извиква подире му:

— Егор! Чуваш ли? Ще ме изведеш ли, или не?! Аз така или иначе тръгвам!

Егор се спира на входа, поглежда я и отронва:

— Върви на майната си.