Дмитрий Глуховски
Граничен пост (33)

3.

— Сергей Петрович! Другарю полковник!

Полкан се сепва, обръща се.

Гледа — двама караулни, Серьожа Траверса и Дягилев, водят мятащия се и дърпащ се поп. Водят го за яката. Полкан пуска също така дърпащата се Тамара и се навъсва.

— Какво още е станало?

— Той, такова… Когато всички излязоха през портата, побягна.

— Накъде? Към моста?

— Не, не към моста, а към Москва, в обратна посока.

— Охо! Това пък какво е… Добре, дайте го насам.

Отец Данил гледа в очите му без страх и без покорност — но в тях се вижда тревога. Полкан слага тежката си лапа на рамото му.

— Ти накъде се беше запътил, а? Започва да пръска дъжд…

— Не разбирам. Не чувам.

— Ами и аз, братко, не разбирам. Атаманът казва, че едва си стоиш на краката, не искаше да те взема със себе си на дрезината, а ти на тези крака си тръгнал да бягаш от нас!

— Не разбирам.

— Накъде беше тръгнал, питам? Накъде? В Москва?

Полкан размахва ръчището си в посока на столицата, но Данил вече е разбрал по устните за Москва. И кима, сякаш нищо не е станало:

— Аз до Москва. Аз трябва в Москва. Казах вече.

— Че каза, каза, но нима можеш просто така да вземеш да тръгнеш? При нас, отче, затова този наш Пост е сложен, за да не се шляят насам-натам хората без разрешение.

— Какво? Не разбирам.

Полкан съобразява нещо, почесва потната си коса около плешивината.

— Нищо, нищо, ще разбереш. Всичко ще разбереш, драги. Пум-пурум-пум-пум… Слушай, Серьожа, а изолаторът ни свободен ли е?

— Тъй вярно, Сергей Петрович.

— Хайде тогава засега да настаним светия отец там. Ще заварите и решетка на прозореца, нали?

Тамара, която все още стои наблизо, избухва:

— Да не си посмял! Това е божи човек, монах! Да не си посмял да го арестуваш!

Сега и Полкан вече се развиква:

— Тамара, я си гледай работата! Ти се занимавай с твоите си неща, а аз ще се занимавам с моите! Достатъчно! Казах, че ще поседи в изолатора, значи ще поседи! Ние тук имаме само един комендант, ясно ли ти е, или не?! Разкарай се!

— Ще съжаляваш за това!

Тя хуква към входа на блока.

Дягилев оставя Полкан да си поеме дъх и с каменна физиономия се интересува:

— От арматура ли да я направя?

— Да, но помоли Колцов, той ще съобрази. И отеца ни — там. Легло, одеяло, всичко по човешки. И радиатора провери дали работи. Така ще ми бъде по-спокойно. Кой го знае…

— Какво казахте, Сергей Петрович?

— Нищо. Нищо, Серьожа. Хайде, действай.

Отвеждат смаяния отец Данил, който е четял по устните на полковника за съдбата си, но не е успял да дочете докрай. Полкан гледа подире му и този път усещането му е еднозначно: най-накрая е постъпил правилно.