Дмитрий Глуховски
Граничен пост (87)

12.

Мишел показва на Антончик, който днес стои на портата, зелената платнена торба.

— Дядо забрави противогаза! Те тръгнаха към влака, нали? Вече изобщо не го слуша главата! Ще му го дам и се връщам.

— Ами да… Там… Добре… Само че такова… Не се бави.

— Благодаря, Тоха.

Тя просто го докосва по рамото, но на него му е достатъчна и тази благодарност. Портата се отваря за нея — и Мишел изскача навън. Тя знае за влака от подслушан разговор — естествено, че няма да остане да седи вкъщи, след като дядо й беше тръгнал. Дори глупак би се досетил, че той не отиваше на дежурство, а Мишел не беше глупава.

Да отиде сама до влака, би било страшничко, а и патрулните на заставата не биха я пуснали там: Полкан беше забранил да се приближават до влака. Но ако се залепи за дядо си, би могла да опита.

Да се опита да разузнае от хората във влака какво им е известно за казашката експедиция. И едва след това да реши окончателно: да вярва ли на Тамара, или не; да тръгва ли, или да остане да чака Саша.

Заедно с дядо й в тъмнината отиват още двама. Всички са натоварени с тежки раници. Фенерите им са изключени. Опипват пътя с тояжки. Крачат бавно, така че за Мишел не е проблем да се залепи за тях. Най-важното е да не я забележат по-рано, отколкото трябва. Трябва да се предаде на дядо си чак при самия влак, когато вече ще бъде твърде късно да я гонят вкъщи.

Вървят не към заставата, която е осветена с фаровете на заседналия влак, а съкращават пътя и поемат направо към моста. Мишел не беше чула какво точно възнамеряват да правят, но каквото и да беше, не биваше да пропуска този шанс.

Мишел не беше идвала по-рано на моста — дори не й беше хрумвала такава мисъл. Мостът водеше право в противоположната на Москва посока. Когато Мишел излизаше на железопътната линия и гледаше на запад, й се струваше, че подлага лицето си на слънчевите лъчи. Когато гледаше на изток, сякаш надничаше в яма.

И изведнъж оттам се появи влак.

Той прилича на онези влакове, които тя помни от детството си. Беше дошла в Ярославъл точно с такъв. В Москва тогава беше безпорядък и бяха решили за по-сигурно да я изпратят при баба й. Баща й ги беше закарал на гарата, сам ги беше качил в първа класа и дълго я целува на прощаване — по очите, по челото. Каза й, че просто отива на ваканция. Мишел беше запомнила добре това прощаване. Баща й, който обикновено ухаеше на одеколон, този ден миришеше на кисело и неприятно.

След като остави Мишел и баба й, влакът продължи нататък на запад и други влакове от Москва до Ярославъл така и не преминаха.

И ето че този влак сякаш се връщаше.

Туберкулозни, Мишел беше чула това. А току-виж може поне в локомотива? Там нали излизат при хората, разговарят. Значи не са заразни. Не се боят да се заразят. Може да помоли тях да я вземат до Москва? Ако Полкан ги пропусне?

Но колкото повече се приближава до влака, толкова по-малко й се вярва, че ще се съгласят да я откарат.

На брега е успял да излезе само локомотивът, целият останал влак е на моста — и макар че стои в мъглата, Мишел вижда, че прозорците в пътническите вагони така и не са светнали.

Дядо й и другите двама забавят крачка, нахлузват си противогазите. До реката остават стотина метра, но мъглата вече започва да щипе очите. Мишел бърка в зелената торба и вади моден 3М респиратор с голямо стъкло.

Те не смятат да отидат при хората в локомотива — напротив, изглежда, че се крият от тях. От брега се насочват направо към моста и бързат, притичвайки между стоманените подпори по дължината на влака, сякаш се опитват да се слеят с тях.

Мишел се приближава към влака подир тях, на същото място, и поглежда — какво възнамеряват да правят по-нататък?

Те се разделят; дядо й, изглежда, остава при влака, някой друг се спуска на въже под моста, а третият се пъха под вагоните. Но може би само така й се струва: силуетите вече наполовина са се разтопили в мъглата и лунната светлина днес е съвсем слаба заради дебелите облаци.

Мишел се приближава към влака все повече и повече.

Във вагоните няма светлина, но те не са празни. В тях има някого, това е сигурно: отвътре се носи някакъв неясен шум. И… Когато Мишел идва съвсем близо, изведнъж започва да й се струва, че вагоните силно вибрират. Сякаш влакът се движи и трака на сглобките между релсите.

Тя поглежда прозорците.

В тях не просто няма светлина. Те са с плътно дръпнати пердета отвътре, така че изобщо да не се вижда какво става там. Но зад пердетата се извършват някакви движения, това е сигурно.

Като омагьосана Мишел се вдига на пръсти и почуква с пръст по прозореца. Може би ще отворят?

Завесата се дърпа, сякаш се опитват да я отместят отвътре. Тя почуква още веднъж и завесата се дърпа по-силно. Мишел поглежда към локомотива… Като че ли засега никой не я е забелязал. Тя възнамеряваше да дойде тук и да опита да поговори с тези хора, но дядо й очевидно се крие от тях и тя не иска да привлича вниманието им толкова явно. Просто ще погледа…

Тя притичва покрай вагона до стълбичката, която води до вратата. Изкачва се по нея… Прозорецът е боядисан — надве-натри, набързо са нанесли боята отвън.

Мишел вади от джоба си ключ и започва да стърже боята, като често се озърта. Изстъргва една линия, втора…

Отвътре я удря светлина. Мишел си прави шпионка с размера на монета и прилепва око към нея.

Прозорците са с решетки отвътре. Стените са опръскани с кръв.

Толкова е зловещо, че й става лошо. Но се премества така, че да вижда малко встрани.

Във вагона седи на колене, увесил ръце, гол човек с раздрано лице. На раменете му седи в същата поза още един гол човек с раздрано лице. На раменете му седи в същата поза още един гол човек с раздрано лице. На раменете му седи в същата поза още един гол човек с раздрано лице. Той поглежда нагоре, към слабо мъждукащата под тавана лампа. А после, сякаш почувствал погледа й, потрепва и започва да търси с поглед в произволни посоки източника на пронизващото го усещане — докато не среща погледа на Мишел.

Това е Саша Кригов.