Дмитрий Глуховски
Граничен пост (11)

11.

Егор се носи към заставата надолу по асфалтовия път, хвърля дъската и започва да се промъква през храстите към релсите, събирайки сивкави бодлички от сбръчканите репеи.

— Дръжте се, пичове! Идвам! Тук съм вече!

Добре че беше наблизо, когато на заставата загърмяха.

Добре че още не се беше върнал на Поста. Успя. Нали успя?

Най-накрая се промъква през храсталака, хваща по-удобно ръкохватката, оглежда се бясно наоколо — кой стреля, кой напада?!

Патрулните на заставата са отпуснали автоматите.

Те се вглеждат вцепенено в мъглата пред себе си — сега наистина като омагьосани.

Поклащайки се, прегърбено, право към тях върви то… той. Върви и не, не вие, а пее.

— Гоооооспооооди, помииииилуй…

Сега тези думи са съвсем отчетливи; когато за първи път ги беше пропял, нищо не се разбираше и сега е ясно защо.

Върху него има одърпана черна мантия, разкъсана на гърдите. Парцалите се издуват като платна, изкривявайки очертанията му. Тежък железен кръст танцува на верижката си, отскача от ребрата, засилва се и ги шиба отново — крачка след крачка.

— Гоооооспооооди, помииииилуй!…

А това, което в мъглата е изглеждало като огромната глава на съществото, е изтерзана мръсна хоругва със самоделно изображение на някакъв белобрад старец — уморен, страдащ, с гръд, надупчена тук и там от автоматно олово.

Докато преодолява последните десетина метра до заставата, хората си шепнат.

— Как е преминал през моста?

В него изстрелват откоси, а той си върви и върви…

— Гоооооспоооди, помииииилуй!!!

Ето, сега се вижда всичко.

В едната му ръка се клати зелен груб противогаз с мръсни стъкла — през него е дишал, докато е вървял през моста. Докато е пеел през гнусния противогазов хобот, е изглеждало, че вие звяр.

Лицето е изсечено, ръцете са изсечени, гърдите са в белези. Очите са бели, бели, опулени. Гледа, без да мига. Обут е с изкривени маратонки, тъмночервени от кръв. Брадата му е сплъстена на острови. Повече нищо от лицето му не може да се разбере — плътна кора от мръсотия и спекла се кръв.

— Ей! Какъв си ти? Откъде си?

Човекът не им отговаря нищо.

Той застива на пет крачки от струпалите се пред бруствера патрулни. Отпуска с вдървената си ръка хоругвата и я закрепва в баластрата, с която са засипани железопътните релси.

А после безсилно се спуска на колене и пада настрани.

От портата на Поста дотичват хора — Полкан с охраната — обкръжават госта, обискират го — като че ли няма оръжия; после го вдигат за ръцете и краката и го замъкват вътре. Полкан нарежда да го оставят в лазарета.

Егор, възползвайки се от всеобщата суматоха, се приближава към моста, доколкото е възможно — докато мъглата не се заема да яде очите му и киселият й дъх не започва да дере гърлото му. Той се вглежда в клокочещото зелено вариво, вслушва се в него…

Понякога изглежда, че там, напред, някой бърбори… А друг път — че хрипти, задъхвайки се. Но освен странния гост никой друг не може да скъса тази пелена.

— Егор! Хайде! Бързо вкъщи!

Жегва го и го зашеметява шамар.

Полкан го сграбчва за шията и го отдръпва от кратера.

Егор псува неразбираемо, но не се решава да спори сега с Полкан. Нищо, после ще си разчистят сметките.

Самият Полкан, отпратил всички нататък, се задържа на края на моста. Изхрачва се злобно към него и едва след това се връща вкъщи.