Дмитрий Глуховски
Граничен пост (36)

6.

Егор стои на вратата на Полкановия щаб. Пръстите му са обхванали дръжката на вратата, но Егор по никакъв начин не може да намери в себе си сили, за да я натисне. Тишината е такава, че се чува как етаж по-долу в класната стая Татяна Николаева започва да прави на клетите си ученички диктовка. Изглежда, „Филипок“ от Толстой. Поучително. От класната стая във всички посоки се излъчва печал, чак тръпки да те побият.

Полкан седи в кабинета си сам, телефонът мълчи. Трябва просто да влезе… Или първо да почука.

Егор беше видял как Полкан затваря майка му вкъщи, беше чул как си викат един на друг — и тогава не се реши да отиде при него.

После вървеше подире му, когато Полкан се спускаше обратно в двора, и се прокрадваше зад него, когато онзи крачеше, все още разярен, към своя щаб, крещейки на караулните. После беше цялата тази суматоха с избягалия поп, после дядото на Мишел беше при ръководството да му се моли.

Все не беше правилният момент да се приближи до него и да му разкаже за всичко — излишни хора наоколо, лошо настроение и майка му на всичкото отгоре… Но сега нищо не му пречеше.

Ще влезе, ще се пошегува нещо, ще помълчи многозначително, а после ще си признае за всичко: че е избягал на моста без позволение и в нарушение на майчината забрана, че е намерил на него над сто мъртъвци, че се е върнал и на никого нищо не е казал, че не е предупредил казаците и не се е намесил, когато майка му се е опитала да ги спре.

Трябва да разкаже на Полкан за всичко това.

Просто защото така е правилно. Така е честно.

И още… И защото после то ще стане отговорност на Полкан като комендант на Поста. Вече той ще решава какво трябва да се направи — да изпрати хора на моста, за да помогнат на казаците… Или да ги отзоват обратно за съвещание… Полкан сам ще реши. Егор, естествено, ще си изпати заради самоотлъчката на моста, но затова пък камък ще му падне от сърцето.

И най-важното — може би тогава всички тези мъртъвци ще отстъпят, ще оставят Егор на мира. Може би, Полкан вече е виждал нещо такова по време на войната и има ясно и разбираемо обяснение на случилото се. Ще се намери някакъв отговор, такъв, че Егор веднага ще въздъхне: „А! Ето какво било!“ — и туй то.

А ако той попита Егор защо не е предупредил казаците веднага? А ако е било крайно необходимо да бъдат предупредени казаците?

Какво ще му отговори тогава Егор.

Истината?

Че не е казал на атамана нищо, защото не е искал да го предупреди? Защото се е надявал, че онзи ще пукне завинаги, а съблазнената от казака Мишел ще остане за него, за Егор? Че безмълвно е гледал как атаманът унижава майка му пред хората, защото е чувствал как с всяка следваща извикана дума Кригов сам си отнема шансовете за отстъпление, как сам се подкарва към моста, към онази, другата, гибелната страна?

Ала Егор все още не може да се откъсне от дръжката на вратата. Почти е убедил себе си да избяга, но все още не може да се откъсне от тази проклета дръжка.

Ех, да имаше нещо, с което да може да изкупи стореното? Нещо, което веднага да обърне нещата в негова полза. Един вид: да, сгафих, случва се. Затова пък ето какво открих…

Егор пуска дръжката и пъха ръка в джоба си. Напипва пластмасовия правоъгълник: намерения на моста мобилен телефон. Той е топъл: загрял се е в джоба на Егор, подхранил се е от неговата топлина. Телефонът работи, трябва само да се разблокира.

Точно така: трябва все пак да отиде при Колка и да разблокира мобилния. И тогава вече да се яви пред Полкан с цялата информация. Ако Егор сам, първи узнае какво се е случило с тези хора на моста, сам донесе информацията — може и да му се размине, задето не си е признал веднага.

А после нека Полкан да стовари целия този ад на собствения си гръб. Глиганският му гръб е много подходящ за целта.

И все пак Егор се бави.

Само че стъпки по стълбите — някой се изкачва бодро и отмерено — го подплашват и го карат да се реши окончателно. Егор пуска дръжката на вратата…

Ръката му все още остава омотана за нея с невидимо въже, което се опъва все повече и повече, докато Егор се отдалечава от вратата на крачка, втора, трета. Но после въжето все пак се къса — и Егор се понася по стълбите надолу, вече без да поглежда назад.

Насреща, нахлузил върху себе си решителна и навъсена физиономия, идва гарнизонният готвач — Лев Сергеевич. Иска да попита нещо, но Егор се прави, че много бърза.