Дмитрий Глуховски
Граничен пост (106)

8.

Ръчичката стиска дланта му отчаяно. Егор вдига поглед — и вижда светлина. Слаба бяла светлина, бликаща върху детско лице.

Лицето е странно. Студено, парализирано. Устните се мърдат. Егор не може да разбере — как?!

Ваня Виноградов трепери, Егор го докосва, успокоява го, а после вдига глава и се вглежда. Това е Рондик.

Мърмори нещо. Откъде е светлината? В какво гледа?

Егор се изправя… Приближава се към него… Още.

Момчето гледа в телефон. В същия този телефон, намерен от Егор на моста, отнет от жената с чантичката и откраднат от някого от гаража на Колцов. Ето от кого може би. Егор се навежда над екрана — там върви видео. Жилище. Маса, около нея — хора със стъклени очи, с пяна на устата — гледат в камерата, изричат нещо синхронно, дуднат, дуднат, дуднат…

И Рондик повтаря с устните си всичко в такт. Егор протяга ръка, за да вземе телефона — и в този момент Рондик се вкопчва в косите му, бърка в очите му, захапва ръката му, телефонът пада, наблизо се оказва Мишел — тя се опитва да откъсне Рондик от Егор, но в малкия има сили като във възрастен. Те двамата се нахвърлят върху него, Егор вижда, че останалите деца се приближават към него, вместо да се уплашат и да избягат! Към него, към бърборещия телефон…

Тогава той хваща телефона и удря екрана му в стърчащ гвоздей — и още, и още! — докато не го разбива на парчета.

А после натъпква якето на Рондик в устата му, за да го накара да млъкне, а след това покрива с плътната тъкан лицето му, Мишел седи на краката му, Егор притиска ръце — и не го пуска, а той целият се тресе, както майката на Егор при припадъците си; якето върху лицето се издува и спада като мехур от дъвка — Рондик с всички сили диша нищото, за последно. Децата се плъзват по тъмните ъгълчета, а Егор и Мишел чакат, докато спазмите отслабнат и Рондик съвсем утихне.

После шепнат на децата, утешават ги, обещават им, че всичко ще бъде наред. Избутват Рондик в далечния ъгъл да се вкочанява. След известно време децата заспиват. Като че ли не са успели да се променят. Егор свети в спящите лица с фенера — най-обикновени деца.

Тогава взима тебешира и надрасква на стената: „ТРЯБВА ДА ГИ ОГЛУШИМ. ВСИЧКИТЕ. СЕГА. ИНАЧЕ НЯМА ДА МОЖЕМ ДА ГИ СПАСИМ“. Мишел при всяка дума само клати глава. Не, не, не. Хваща тебешир и надрасква: „АЗ НЯМА! ЗА НИЩО НА СВЕТА! ЗАЩО ТРЯБВА ДА ГО ПРАВЯ?“.

Егор отговаря с тебешира: „А КОЙ ДРУГ? АЗ СЪЩО НЕ ИСКАМ. ТРЯБВА ДА ГО НАПРАВИМ ДВАМАТА. НЯМА ДА МОГА САМ“.

После бърка в джоба си — там напипва нещо остро.

Пироните.