Дмитрий Глуховски
Граничен пост (55)

2.

Полкан барабани с пръсти по масата. Пред него се върти на стола хилавият късоглед Сашка Коновалов, червен като варен рак. Вратите и прозорците са затворени плътно, но Полкан за всеки случай се приближава към шпионката и поглежда в нея — дали няма някой на стълбищната площадка?

— Така. Хайде още веднъж. Значи Бог е изоставил земята, а сега тук командир на всичко е Сатаната. Правилно ли съм разбрал?

— Ами да…

— А Бог, значи, е отлетял нанякъде с всички праведници в небесния си град. А тези, които са останали тук, включително ние с теб, Александре, сме последните грешници. Така ли?

— Така излиза. Е, той така казва.

— Ала-бала. Дрън-дрън. И какво следва от това? Към какво призовава той?

— Към нищо такова, Сергей Петрович.

— Слушай, Коновалов! Не ме баламосвай!

— Е, казва, че не трябва да се греши. Че праведниците още могат да бъдат пощадени…

— А кой! Кой ще ги пощади? А?

— Точно това не казва, Сергей Петрович.

— А на вас, тъпаци, не ви ли е интересно?

Саша Коновалов се изпотява, избърсва челото си с ръкав.

— Ами нали той такова… Глух е. Ние му задаваме един въпрос, той отговаря на друг.

— Глух… Глух е той, мамка му… Дрън-дрън…

Полкан пробива Коновалов с поглед като с шило.

— Значи така, Александре. Ти иди пак там, иди отново на тези ваши събранийца. Но имай предвид едно, Александре. Аз търпя цялата тази мистерия само по една причина — понеже жена ми е вярваща. Иначе отдавна да съм ви разпилял по дяволите. И браво, че ми докладваш, Коновалов. Ако започне да ви призовава към разни противозаконни неща, веднага ми дай сигнал и ще затворим тази съмнителна кантора. Ти си стабилен, Коновалов, но ако не беше стабилен, щях да си намеря някой друг стабиляга, не се съмнявай.

Коновалов кима рязко. Гледа ръцете си, чуди се къде да ги скрие.

— А за казаците нищо ли не каза?

— Не, Сергей Петрович. Какво да каже?

— Ами ето… Те тръгнаха натам, откъдето той идва… Това какво е, добре или зле?

— Не. Нищичко.

— А ти как мислиш? Ти самият как мислиш?

Сашка се опитва да помисли, за да отгатне правилния отговор, но природата не го е подготвила за това.

— Ами така де. Ние нали това… родината събираме, нали? Правим Велика Русия. Защо да е зле?

— Ами да. Добре. Иди си, Коновалов. И си дръж езика зад зъбите…

Коновалов се измита от кабинета, а Полкан, след като затваря вратата след него, дърпа пердетата и изучава купчината събрали се под прозореца на изолатора хора. Гледа ги и мърмори под носа си:

— Бабките, разбира се, са безопасни същества… От една страна. А от друга…