Дмитрий Глуховски
Граничен пост (81)

6.

Пиука телефонът.

Полкан грабва слушалката: Москва?! Покровски така и не му се е обадил, телефонистите мънкат, че въпросът се разглежда, но генералът е затрупан с някакви дела от държавна важност. Какви са тези важни дела, хрипти им Полкан, задавеният гняв в него се превръща в хриптене, а те обещават да се обадят по-късно и прекъсват връзката.

Не, не от Москва. От заставата — и уплашено.

— Идват при вас, Сергей Петрович! При вас!

Полкан поглежда: от влака се движи процесия. Патрулните ги обкръжават, но се държат на безопасно разстояние, сякаш са магнетизирани по еднакъв начин с пришълците и не могат да се приближат до тях. Онези тримата са с наметала с качулки и с респиратори, както онзи белокосия, с когото Полкан беше разговарял през нощта. Карат със себе си натоварена количка на ресори, тя подскача върху неравната пътечка. Товарът й е покрит с брезент.

Полкан няма намерение да приема тези хора в кабинета си. Намята си мундира, затваря бутилката в шкафа и слиза в двора. Командва караулните да не ги пускат през портата.

Посреща ги на подстъпите. Чумави или не, няма какво да правят във вътрешността.

— Какво искате? Пфу, мамка му! Коновалов! Тичай за хартия!

Но онези носят всичко със себе си. Не хартия, а таблет. На, пиши.

Полкан им рисува с пръст на екрана въпроса си, чудейки се дали не е бил прав Егор, когато му говореше за паспортите и телефоните. Прав ли е бил?

Главният в тройката повдига брезента и показва какво има в количката: прихванати с ремъци дървени сандъци. Другите двама са се обърнали към тълпата, гледат във всички посоки едновременно, сякаш ги е страх да не им се нахвърлят иззад гърба. На гумените наметала са нарисувани червени кръстове на целия гръб, лицата им не се виждат под намордниците. Старшият, същият този белокосият, който беше слязъл от влака при Полкан през нощта, казва:

— Тук има храна. Консерви. Всичко е стерилно, заводско производство.

— И какво?

— Това е заплащане. Заплащане за преминаването. Митническа такса. Вземете ги.

— Не разбрах!

Полкан показва надписа на таблета не само на началника на влака, но и на всички събрали се: какво е това, другари, пред целия честен народ тук ми предлагат подкуп?

— Не можем да стоим там безкрайно. Изпаренията са наистина токсични, вече го почувствахме. На болните им става по-зле. Те и без това имат поразени бели дробове, дихателни пътища. Това е мъчение за тях. Даваме ви част от продоволствените си запаси, за да ни пропуснете без протакане.

Полкан се хваща за хълбока. Кикоти се пресилено.

— Не се прави така, драги човече. С консерви или не, докато не ми дадат зелена светлина от столицата, никъде няма да преминете. Така че си взимайте стоката и се разкарайте.

Тройката не помръдва; белокосият стои с лице към него, другите двама са обърнати настрани. Хората шушукат и не е ясно на чия страна са. Сандъците се подават изпод брезента, хипнотизират народа. Тогава Полкан измъква от кобура си пистолета, насочва го към небето и натиска спусъка.

БУМ!

Тримата не помръдват, дори не потрепват. Полкан отпуска димящото дуло, пристъпва към белокосия, още веднъж и още веднъж. И крещи право в ухото му:

— Следващият ще бъде за теб, ясно ли ти е?!

А онзи му отговаря тихо и също на ухото — за да чуе само той, а не всички наоколо:

— Не мога да държа повече болните там. Ще почакам още малко, а после ще отворя вагоните. Нека дойдат при вас.

Дава знак на своите подчинени и те покриват сандъците. Строяват се в триъгълник, както са дошли, и тръгват обратно към влака.