Дмитрий Глуховски
Граничен пост (4)

4.

Полкан излиза на двора и оглежда своята крепост.

Крепостта е твърде голяма за гарнизона — за сметка на това пък не можеше да се измисли по-добро място за нея. Преди Разпадането тук се е намирал Ярославълският завод за гуми; огромната територия от онова време все още беше заобиколена от бетонна ограда с бодлива тел отгоре, на входовете още предишните собственици бяха изградили КПП, а огромните комини биха могли да станат такива наблюдателни кули, че оттатъшният бряг да се вижда до самия хоризонт през всякаква мъгла — само че са станали цели на бомбардировачите и не са се задържали дълго.

А сега охраната обхожда всичките тези хектари веднъж на ден, овчарките душат периметъра, проверяват дали някой не е подкопал под оградата, дали не се е прехвърлил отгоре, приближават се към мрачния тухлен заводски корпус и по тъмно се връщат обратно в комуната.

Комуната стои до самия край на завода: две нискоетажни панелки, гаражи, дворче. Едната панелка по-рано е била административно здание, другата е наблъскана с шаблонни апартаментчета, в които са живеели от аванс до заплата нормални хора, много от които работници в завода — получили са тук жилище по заслуги — а в някои са били и случайни граждани, купили си на пазарна цена квадратни метри с изглед към релсите.

Когато нормалният живот се гътна заедно с авансите и заплатите, а руското човечество силно оредя, границата на известния и обитаем свят беше пренесена по-близо до столицата и сега минаваше точно по реката. А оцелелите се бяха събрали отново заедно. Вече не бяха останали много от тях, така че нямаше особено какво да делят; да кукуват сами в старите си жилища — без прозорци, а понякога и без стени — беше и тъжно, и опасно. Все пак човек се стопля от хората…

И ето че те като оказали се през зимата в гората без огнище се струпаха на Поста, при бившия завод за гуми, заселиха общежитието и административното здание, спретнаха някакви работилници в гаражите, заклеха се във вярност към Московия и започнаха някак да съществуват далече-далече — в самия край на мирозданието.

Земята, изглежда, все още си оставаше кръгла, но сега в това не вярваха всички, а и изобщо нямаше кой да води научни спорове. Геополитическата карта беше станала по-малка, а тъмните петна върху нея — повече; даже Ярославъл, както си му е редът, би трябвало да се прерисува на тази карта, само че нямаше кого да накараш да отиде до града.

Жилищата се превърнаха в офиси, от едно направиха клуб, от друго — столова, в трето поместиха лазарета, а в четвърто — детска градина и училище заедно, защото децата упорито се раждаха, животът си продължаваше и онези, които бяха изгубили във войната първите си семейства, ги теглеше едни към други за утеха и забрава. По-силно от любовта свързва само лепилото, но лепило трябва да си доставиш, а любовта винаги си я носиш със себе си.

Първата жена на Полкан избяга от него някъде май в Корольов още преди Разпадането. Полкан тогава ръководеше полицейския участък в Ленинския район, прибираше се вкъщи натряскан, тормозеше жена си и даже я побийваше и веднъж тя просто изчезна, оставяйки му обяснителна бележка. Нямаха деца, той се закле да не й дава развод, но не тръгна да я търси, макар че би могъл да се възползва от служебното си положение. А после, когато щастливата нова ера отиде по дяволите, всички документи на старата Русия престанаха да действат.

Тогава Полкан хвърли око на Тамара. Но Тамара не беше сама, с нея в комплект вървеше Егор. Както Полкан не мислеше да търси първата си жена, така и Тамара не чакаше Егоровия баща. Тамара по някакъв начин твърдо знаеше, че него вече го няма на света, поради което е свободна от всякакви задължения. Тамара много неща знаеше — просто ги знаеше и туй то.

„Хвърли око“ — така самият Полкан каза на Тамара. А онези, които видяха как се случва всичко, биха го определили по друг начин: „Изгуби си ума“. Тамара, разбира се, беше много красива за възрастта си. Но не вярваше в това, че Полкан е готов да обикне сериозно нея, циганката, а още по-малко пък че ще поиска да отглежда цигане като свое родно дете.

Половин година той се домогваше до нея, унижаваше се, подлагаше я на унило полицейско ухажване и се кълнеше, че ще стане татко на Егор — при това той далеч не беше последният кандидат за разведената четиресетгодишна жена; тогава Полкан вече беше командир на заставата, която после се превърна в Поста.

Месец след като Тамара се съгласи да се събере с него, Полкан започна да пие по-малко; не вдигаше ръка на новата си жена.

Но така и не стана никакъв татко на Егор, а Егор не му стана син.

За разлика от Тамара, Егор не беше сигурен в смъртта на изчезналия си роден баща. Той явно и приличаше на него — по скулите и дръпнатите сиви очи. Нямаше нито мургавината на майка си, нито черните й коси.

Но със сигурност никога на никого и през ум не би му минало, че Егор може да е син на Полкан — набит, бузест, с глава, израстваща направо от раменете.

От уважение към Полкан никой на Поста не наричаше Егор „цигане“, дори и скришом.

Наричаха го Полкановия храненик.