Дмитрий Глуховски
Граничен пост (97)

10.

Тамара дотичва до заставата само по халат, боса — както си е била облечена. Влакът изгаря очите й с четирите си фара, двата локомотива реват, хората се мръщят, искат по-бързо да приключат работата и да прогонят композицията към Москва. Тамара размахва ръце, опитва се да надвика локомотивния вой, но никой не я слуша — блъскат я, викат към нея също толкова беззвучно, колкото и тя към тях. Всичко потъва в болезнения рев на двата локомотива.

Тамара вече е виждала всичко това. Виждала го е в картите, когато ги реди за девойката, и го е виждала отново и отново, когато сама се е допитвала до картите, надявайки се да получи друг отговор.

Но получаваше все този.

Картите излизаха обърнати, предвещавайки катастрофа и гибел. Обърната колесница, обърнат върховен жрец, обърнат дявол. И кулата, поразена от мълния — предзнаменование на неизбежен, окончателен крах. Тя беше виждала в тях същото, което виждаше сега — допълзяла иззад реката огромна змия с нахлупена качулка. Змия, която се е натъкнала на преграда на този бряг, но е пропълзяла и се е устремила нататък, за да изяде целия свят.

Само обърнатия жрец лъжепророк, лъжепророка така и не беше разбрала.

Мислеше, че картите говорят за самата нея. Надяваше се, че картите говорят: спри се, стига си грачила. Говориш глупости, плашиш хората, плашиш самата себе си — и всичко е напразно.

Не смееше и да си помисли, че картите може да са говорели за него, за отец Данил, да наричат неговите пророчества лъжа и неговата вяра — фалшива.

А ако картите клеветят свещеника — значи той е бил прав, значи чрез тях Тамара разговаря с бесовете и бесовете й нашепват да въстане срещу отец Данил, срещу божия човек и заедно с това — срещу самия Бог?

— Прости ми, Господи, огромно прегрешение… Прости ми, Господи, огромно прегрешение…

Тамара гледа как хората се суетят: нагласяват последните релси, забиват в земята последните клинци — Жора Бармалей, Серьожа Траверса, двамата Свиридови, Канцелсон, Льонка; мъкнат от влака проклетото варено месо, което Тамара е виждала в припадъците си — месото, с което дяволът плаща на хората за службата им.

— Прости ми, Господи!

Нали тя искаше да спаси, да спаси дома си, сина си, тези глупави, нещастни, гладни хора… Нима тя греши? Къде е тук грехът?! В какво?!

Не, тя е права.

Тамара не знае какво е злото в този влак, но злото се излъчва от него като горещина от пещ, пълзи, кълбейки се, настрани като мастило от сепия в гъста морска вода; то не бива да остава тук, защото ще отрови и земята, и хората, но и в никакъв случай не бива да се пропуска на запад — там, където има големи живи градове.

Локомотивът млъква за секунда — и тогава се появява нов глас на влака, някакъв зловещ шепот, непонятно шумолене, което идва някъде от недрата, от червата на влака — от вагоните; но този глас поне не е толкова гръмък и Тамара може да го надвика:

— Не го правете! Не бива! Не бива! Аз видях! Видях какво ще стане! Ще стане беда! Не бива! Льонка! Полечка!

— Върви си, вещице!

— Не бива! Серьожа! Серьожа! Спри ги! Къде си?!

Но в този момент локомотивът изревава заглушава този шепот отново, после композицията потрепва, в конвулсия или пробуждайки се — треперенето му пробягва напред по релсите като ток по проводници — и се помества от мястото си.

Тамара вижда, че нататък, към заставата, не всичко още е събрано, но змеят няма търпение, той иска да погълне още едно късче земя, която глупавите хора слагат в пастта му. Но как да го спре?

Тамара не успява, не успява да направи нищо.

Наблизо стои тракторът, но Тамара не умее да го кара, не може да го докара до линията, а и тракторът няма да попречи на тази машина; тя ще го помете за миг.

Вече мъкнат последната стоманена пластина, постилат с нея пътя на влака.

И в този момент тя вижда Мишел.

Влачат я хора в наметала. Тя се дърпа, опитва се да ги бие с юмручета — и изведнъж се изтръгва, побягва напред и се хвърля на земята право пред пълзящия към нея локомотив.

Хвърля се върху релсите, прегръща траверсите, полага главата си пред твърдите непоколебими ножове. Хората в наметалата тичат към нея, влакът забавя ход, тя, изглежда, се е вкопчила с мъртва хватка — и е готова да умре наистина, а не престорено като Тамара, когато излизаше на релсите пред казашките дрезини.

Тамара се затичва с босите си крака по острия чакъл към трактора — и вижда в ремаркето тубата, от която са го зареждали с гориво. Хваща тубата — в нея нещо се плиска, цамбурка. В джоба й има запалка. Това е, няма да успее да направи нищо друго.

Тръгва с тази туба, със запалката към хората, които изравняват същата тази предпоследна последна релса.

— Махайте се! Махайте се!

Хората отскачат. Не я чуват, но разбират.

Тя вижда — дотичва нейният Серьожа, омазан с нещо, крещи като риба на вцепенените хора. После на нея.

И в този момент Льонка Пияницата изтърсва автомата си от рамото и го насочва към двамата. Свиридов също се цели със своя.

Полкан хваща Тамара за ръката.

— Пусни ме!

— Нека да върви на майната си! Не ми пука за Москва! Ще се гътне — майната й. Няма тук да умираме заради тези скотове!

— Не! Не!

— Тамара! Не откачай!

— Не! Да не си посмял! Ти обеща! Обеща ми! Обеща да ми повярваш!

Льонка замахва към нея с приклада и Тамара щрака запалката — защото не може повече да заплашва с празни думи. Всички отскачат от нея — освен Полкан.

— Тамара!

— Ще го запаля!

Най-накрая откъсват Мишел от коловоза, като я зашеметяват с удар — и я изхвърлят настрани. Влакът изяжда още метър и после — още метър.

— Тамара!

— Не!

— Черногъза вещица!

Льонка вдига още веднъж автомата и стреля в нея; куршумите изгарят корема й; тогава Тамара просто поднася огъня към гърлото на тубата; успява да каже „Прости ми, Господи“; и край.

После се разтваря.