Дмитрий Глуховски
Граничен пост (6)

6.

Там, където мостът преминава на другия бряг, е заставата. Натрупани са чували с почва, разпален е огън, около огнището седят хора. Прекаран е кабел до самия пост: ако изведнъж на моста се появи някой, може веднага да се позвъни в караулката или направо на Полкан. Но на моста от сто години никой не е припарвал, затова мъжете идват тук на дежурство, за да полеят дневните клюки с домашнярка: нощем е хладно и началството не забранява.

Заставата е разположена на такова разстояние, че да не им се налага на хората да дишат речните изпарения. Мъглата е гъста, тежка и сякаш направена от каучук; не се носи надалече от реката, водата я привлича обратно. Ако се светне с фенер към нея, лъчът залепва в отровнозелената каша и не може да я пробие дори на няколко крачки — пречупва се и се плъзга равномерно във всички посоки. Тогава изглежда, че мъглата е мека, но непреодолима стена. Сякаш стената на мехур, в който се намират и Постът, и цялата останала Московия. А зад тази стена може би летят в пустотата всякакви галактики, а може и да няма нищо. Навярно няма нищо, щом нищо не се вижда.

— Е, Рижата Ленка, ясна работа. Кажи по-добре кой не й харесва, ще е по-лесно. Всичко тук се крепи на Ленка!

Мъжете се смеят. Рижият Колка Колцов си придава решителен вид.

— А аз бих се пробвал с Мишел!

— Хо-хо! С Мишел! Чувате ли, пичове?

— Мишена: Мишел!

— С нея всеки би се пробвал! Ти по-добре, Колянич, иди при Рижата Ленка или на Шанхай. Че докато чакаш своята Мишел, току-виж си се пръснал!

Хората в заставата обичат да си говорят. Защото, когато млъкнеш, се чува как реката разговаря сама със себе си — ръмжи, клокочи, сякаш храносмила някого, а друг път издава такива звуци, които изобщо не могат да се опишат с човешки език.

Ямшчиков изведнъж потрепва и сръгва в рамото лапналия манерката Антончик. Озърта се уплашено към моста.

— Чуваш ли — нещо шумоли там?

Антончик се откъсва от манерката, също настръхва. Обръща се към Ямшчиков. Видът му е толкова разтревожен, че Ямшчиков доволно се изкикотва: удало му се е да изплаши момчето. За пореден път! Онзи мърмори:

— Я се разкарай! Едва не се задавих заради теб. Изгорих си гърлото!

Антончик завива капачката на манерката, отказал се е да почерпи Ямшчиков. А онзи продължава да цвили. Знае, че Антон по някаква необяснима причина се бои от тези дежурства. Всички знаят за това и са се наговорили поне веднъж на дежурство да се измайтапят с Антончик. Развлеченията в Поста не са чак толкова много, и това е нещо.

— Но наистина прилича, нали? А сега — ето чуй, чуй — сякаш някой там хрипти. А? А?