Дмитрий Глуховски
Граничен пост (91)

4.

Той свети право в зениците на Мишел — сякаш влиза в отворите с игли и боде някъде във възпаления нерв, в голия мозък. Отваря уста, пляска с устни като риба в аквариум — не говори, а се гаври.

— Какво?! Какво?!

Мишел не чува нищо. Слагат я да легне, дават й вода и тя пие с големи глътки тази топла, воняща на пластмаса вода, после й трият с нещо ушите, тя не разбира защо — хвърлят настрани яркочервена марля. Отново движат безсмислено устни и тя им крещи:

— Не чувам! Не чувам!

Светът престава да се върти, спира се като въртележка, на която е свършило времето за въртене, Мишел се опитва да се надигне в седнало положение. Лежи с гръб към локомотива, пред нея стоят двама души с брезентови наметала палатки, единият белокос и още някакъв здравеняк. И двамата държат в ръката си автомати, на наметалата им има червени кръстове.

— Кои сте вие?! Какво се е случило?!

И в този момент тя си спомня какво. Всичко отново прелита пред погледа й — завъртат се накъсани размазани кадри, тя крие глава в коленете си и започва да пищи. Пищи и не чува писъците си, гърлото й се къса.

Тя е оглушала!

Защо? Защо?!

— Защо нищо не чувам?!

Показват й кръвта на марлята. После ушите. После отново кръвта на марлята. После автомата. Изговарят нещо грижливо, бавно, за да разбере тя, но тя не разбира абсолютно нищо.

Отново пламва пред нея лицето на Саша — зловещо, сатанинско, дори не животинско, а някакво… нечовешко. Тя закрива очите си с ръце, но всъщност й се иска да извади очите си, които са видели всичко това; и Саша, и дядо й, и всичко, което се беше случило с тях.

— Какво се случи с тях?! Какво беше това?! Защо?!

Те я тупат по рамото — спокойно, спокойно. Но тя не може да се успокои. Гледа към моста — там третият човек с наметало палатка, качил се на стъпалото, беззвучно стреля с автомата в прозореца на влака — припламвания, искри.

— Какво е станало с тях?! Какво му е на Саша?!

Мишел с усилие завърта глава, гледа към заставата — там, присвили очи под мощните локомотивни фарове, стоят хора, прикривайки лицата си с ръце. Патрулните и още… Цяла тълпа. Мнозина са затиснали ушите си с ръце. Боят се да се приближат, не могат, сякаш от локомотива ги отделя невидима стена.

Мишел започва да усеща — с шията, с върховете на пръстите си — вибрацията, която се излъчва от локомотива зад гърба й. Навярно локомотивът през цялото време свири, не престава да свири с пълна сила.

Тя седи, облегнала гръб на колелото. Човекът с червения кръст й показва палеца си: с теб всичко е наред. Тя клати глава, по лицето й текат сълзи. Не, не, нищо не е наред.

Опитват се да я изправят на крака, но тя засега не може да стане. Те не я задържат, искат да я пуснат, показват й — иди, иди при своите. Тя няма сили.

— Какво беше това?! Какво става?!

От локомотива се появяват още хора, отварят в борда на локомотива някакви люкове, измъкват от тях дървени сандъци, по двама души от тях хващат всеки от сандъците и ги носят на струпалите се в ослепителната светлина раздърпани хора. Онези се отдръпват от тях, те нямо им обясняват, размахвайки ръце. После хората от заставата кимат и взимат сандъка, а онези в брезентовите наметала се връщат за следващия.

Белокосият човек, който се е навел над Мишел, ги спира с жест, вика ги при себе си, посочва сандъка, изобразява с показалеца и средния пръст числото две, подчинените му свалят капака, вадят нещо, подават му го, а той го връчва на неспособната да съобрази нищо Мишел.

Тя гледа тъпо тежките блестящи предмети, които лежат на коленете й. Това са заводски консервени кутии, два продълговати тенекиени цилиндъра, намазани със смазка. На всеки от тях има маркировка: „Варено месо. 1 кг“.

Белокосият я потупва по рамото: вече е време!