Дмитрий Глуховски
Граничен пост (19)

8.

Веднага щом Мишел излезе от столовата, Егор също се надигна. Искаше да я догони, искаше най-накрая да се извини за глупостта, която тогава изтърси. Мислеше да й разкаже как е търсил за нея в града телефон, как е бродил из изгорелия мол и е тършувал из жилищата.

Но тя се вмъкна във входа си толкова бързо, че нищо не успя да направи. Хлопна вратата в лицето му, а той се притесни да й чука.

Седна в сенките в двора и започна да гледа прозореца й.

Сънувах те днес,

усмихваше ми се в съня,

говореше с мен

като с някакъв чужд,

като с някой случаен.

Тя се появи в прозореца; открехна кепенците, погледна в двора. Егор се отдръпна още по-дълбоко в сенките, взе в ръце невидимата си китара. Усмихваше се… Малко? Жалко. Е, поне малко. Аз се събудих, ето кое е жалко. Нищо не остана. Колко лошо.

Когато атаманът й подсвирна, Егор се надяваше, че Мишел ще се обиди и ще го отпрати. А тя долетя направо в лапите му, дори не се опита да капризничи. Поне малко да беше покапризничила!

Не биваше да я оставя сама с този. Не му се искаше.

Егор трябваше да чуе всичко, което той ще й каже и което ще му каже тя. Може би беше подло, но нямаше друг начин.

И така се получи, че започна да ги следи. Макар че по-добре да не беше видял нищо от това.

Те се скриха от хората зад трансформатора.

Мишел седи до атамана, съвсем близо — главите им са склонени една към друга, сякаш си шепнат нещо. Ръцете им са сплетени — Егор вижда това със сигурност, фенерът от неговата страна ги осветява и се получава така, че самият Егор е невидим, а те — ето ги гълъбчетата. Той се вслушва: говори атаманът, залъгва девойката с кадифения си глас.

— Не. Разделихме се преди половин година.

— Защо?

— Характерите ни не си паснаха.

— А по-конкретно?

— Заварих я с друг. От моите.

— Охо!

— Не можах да го разбера това. Аз към нея бях сериозен. С родителите си я запознах и всичко такова. А тя…

— Може би просто не е твоят човек.

— Може би.

— А може би е просто кучка.

Засмиват се.

— Провървяло ти е, че родителите ти са живи.

— Вярно е.

После млъкват. И тишината продължава повече, отколкото Егор може да понесе.

— А кога ще тръгнете обратно?

Мишел пита това съвсем тихо — и със съвсем различен глас. Там при тях наистина вече се е случило нещо, нещо е станало между тях — заради което са станали по-близки.

Глупачка!

Егор иска да изскочи от тъмнината, да се развика, поне да се изкашля, да им развали тази покълваща любов! Защото той чувства: този мазен пръч сега ще омотае Мишел, ще я омае, ще я качи на дрезината си и ще я вземе със себе си в проклетата си Москва, ще я отнеме от Егор завинаги — а тя ще се радва да забрави своя живот в Поста и никога повече да не се сети за него.

— Както нареди Москва.

В гласа на Кригов се е появила същата пресипналост. Пресипналост, от която на Егор юмруците сами се свиват.

Атаманът отново я целува и прави още нещо с нея, нещо, от което тя ахва и изхлипва. Егор започва да го боли под корема, притъмнява му пред очите. Вместо да скочи и да се развика, той само слуша, слуша, гледа, гледа… Гори от срам и не изгаря.

— Алексаааандър Евгенич!

Викат откъм комуната.

— Почакай. Май ме викат.

Кригов се откъсва от Мишел, вглежда се в тъмнината — и изведнъж забелязва Егор. Скача, издърпва пистолета от кобура. Насочва дулото към Егор.

— Крачка напред! Ела тук, дрисльо!

Налага се Егор да се подчини — и той пристъпва към петното светлина.

— Какво правиш тук? А?!

Атаманът прави крачка към Егор, хваща го за яката, разтърсва го. Той гледа към Егор злобно и с подозрение, а Мишел го гледа с досада и погнуса.

— Остави го, Саша. Той е приемен син на нашия Полкан, а майка му е циганка. Глупак е, малък е още.

— А… Точно, той е. Ти какво, шпионираше ли? А, смотльо?

Егор клати глава, нещо мрънка, Кригов го отблъсква от себе — силите са твърде неравни, за да го наказва по друг начин.

Отново крещят:

— Александър Евгееенич! При коменданта.

— Да си тръгваме оттук, Мишел.

Кригов прегръща Мишел през рамото — вече не приятелски, а собственически. Тръгват си заедно, а Егор остава сам. Ушите му пламтят така, сякаш атаманът го е дърпал за тях. По-добре да му беше цапнал един по муцуната, вместо така унизително да го пощади.

Говореше с мен като с някакъв чужд. Идиот. Идиот!

Егор стиска дясната си ръка в юмрук и се удря по опакото на лявата длан — по костичките, за да го заболи. За да почувства.