Дмитрий Глуховски
Граничен пост (29)

7.

Отпътуването е обявено за пладне.

Казаците са се строили при своите дрезини, чистят оръжието си, проверяват противогазите. Полкан също се мотае тук, чака атамана да излезе от стаята си. Накрая не издържа, пресича двора и тръгва към казашкия корпус. На входа има двама часови, единият хуква нагоре при командира си.

Кригов слиза доволен като преял със сметана котарак. Полкан протяга длан за ръкостискане, после кашля деликатно в същата тази длан.

— Вашите казват, че след половин час тръгвате?

— Точно така.

— Значи няма да разпитваме повече светия отец?

— Научих всичко, каквото исках. Има път нататък. Релсите продължават. Срещат се диви зверове. Хората са разделени на групи. Токсичните замърсявания са главно по Волга и нейните притоци. До Вятка няма големи населени места, никой не помни особено добре хода на войната с Москва. Дори и само Вятка да присъединим — пак добре. Какво още е нужно? Той казва също, че трябва да запазим вяра в нашия Господ и да се молим денонощно, но това е вече, така, личен съвет.

— Тоест неговата личност все пак никакви съмнения у вас ли не…

— Монах. Казва, че е ръкоположен. Вероятно слабоумен. Но не е боец с мазоли на раменете и следи от барут по пръстите. Личи си в него дълбоко вярващият човек.

— А не искате ли да го вземете със себе си като водач?

Атаманът се усмихва.

— Не ви се иска да го държите тук с вас, а? За какво ни е такъв водач? Вижте го, че мирише на гроб. По-далеч от своята Нерехта не е мръдвал. Не, засега го дръжте при себе си. А на връщане наистина ще го вземем в Москва.

Полкан се предава.

— Е, какво пък. Тогава добре. В такъв случай. А ако попаднете на някои от метежниците? Не говоря за организирани огнища, но… Тук ние помним Разпадането по един начин, а те там — по свой собствен сигурно…

— Негово Величество е настроен снизходително. Носим на бунтовниците, ако случайно срещнем един или двама, височайше опрощение, Сергей Петрович. Наредено ни е да използваме оръжие само при вражеско нападение. Имате ли още нещо спешно за мен? Трябва да се приготвя.

Не биваше да се отлага повече този разговор. От прозорците на хранителния блок — Полкан знае това със сигурност — сега го наблюдава с едното си око Лев Сергеевич. Следи го.

— Остана да изясним въпроса с консервите.

— Какви консерви?

— Ами как… Вие нали карате със себе си? Видях ги, на дрезините. Месни консерви.

Атаманът Кригов повдига вежди.

— Да допуснем.

— Нима не са предназначени за нас?

— От къде на къде така решихте? Това са провизиите, дадени на експедицията ни за из път.

Гласът на Кригов става студен. От него изчезва фамилиарността, появила се след съвместната вечеря. Полкан също се стяга, престава да се подмилква.

— Работата е там, Александър Евгениевич, че Москва вече два месеца задържа доставките ни. Нито месо, нито булгур.

— А аз какво общо имам с това? Ако ми бяха дадени нареждания да ви доставя провизии — щях да ви доставя. А аз имам нареждане да разузная обстановката в Костромска област и да върна същата тази област в пределите на родината. Аз, господин полковник, ръководя трийсет души. Трябва да ги храня. Ако тръгнем да пасем трева, няма да стигнем далеч.

Полкан започва да се вбесява.

— Тревата пак е нещо! А при нас тук нищо не расте заради тази шибана река и дъждовете. Скоро ще ни се наложи да ядем голи корени без сол! Какво, от китайците кучешко ли да купуваме? Поне да имаше с какво!

Кригов го гледа сурово. Очите му са станали стоманени.

— Господин полковник. Сега говорим като длъжностно лице с длъжностно лице. Като офицер с офицер. Нашата задача е от извънредна важност, разбирате ли това? За първи път от толкова години след Разпадането империята е натрупала достатъчно сили, за да си потърси от метежниците отнетите от нас земи. Наши изконни земи! И е ваш дълг — дълг, чувате ли! — както и на всеки войник от Московската империя, да ни съдействате в това начинание по всякакъв начин.

— Да, аз разбирам… Но гарнизонният ми готвач е същински дявол. Не ме оставя на мира. Вече трети месец ме пита какво става с доставката на продукти от Москва. На нас запасите ни са на привършване… Казва: служим на Москва, служим, а те са забравили за нас… Вие може би поне символично…

— Не мога. Всичко, което мога да ви кажа, е, че трябва да потърпите малко. Такива експедиции като нашата сега се пращат във всички краища на бившата ни и бъдеща родина… А готвача на ваше място бих го обесил.

Тонът на атамана е най-дружелюбен и доверителен. Полкан не вярва на ушите си.

— Тоест?

И гласът на атамана веднага отново се променя — на кънтящ от злоба.

— Ами ето така. Да го обесите за това, че той ви подканва към метеж. И за другите ще бъде урок. Готвач… Един готвач не е голяма загуба. Всяка жена може да готви. А в гарнизон, при това на самата граница, такива разговори не свършват добре.

Кригов зачаква отговора.

— Виж ти… Да го обеся. При нас тук живеят… триста души, ако не броим бебетата. Ако почна така да ги беся…

Полкан поклаща тежката си глава, лицето му червенее. Кригов свива рамене.

— Ами вижте, ваша си работа. На този етап.

— Да. Всеки си има свой пост, така да се каже, Александър Евгениевич.

— Някои си имат пост, други поход. Тръгвам.