Дмитрий Глуховски
Граничен пост (82)

7.

Когато над гаражите проехтява изстрел, Егор отчаяно човърка с кламер в дупката на катинара на вратата на Колцовата работилница. Някога се беше справял добре с кламери, но този катинар е някакъв хитър, изобщо не се поддава. Добре че няма никого наоколо — хората се тълпят в двора и извън портата, а тук, зад сградите, няма никого.

Кламерът засяда в катинара и се чупи.

Мамка му!

Сега, дори да се върне тук заедно с Полкан и връзка ключове, няма да има никаква полза — на всичкото отгоре трябва да убеждава отново Полкан. Но не може и да остави всичко както е. После ще се започне една… И така или иначе ще се наложи да си признае.

Във вътрешността на гаража се чува тихо жужене. Така жужи обикновено в уличните тоалетни.

Егор се озърта. Съседният гараж е отворен — на стената висят инструменти. Пила за метал — твърде дълга. Клещи — не могат да прегризат такава верига. Егор надниква по-навътре… Чук.

Няма време за размисъл. Той хваща чуждия чук, премерва се в катинара, сякаш сече дърва, и отнася катинара. Веригата издрънчава, чукът удря и в ламарината, от която е заварена вратата на гаража; гаражът звънти като тревожна камбана, но никой не притичва при сигнала, на всички им е по-интересно онова, което се случва зад портата.

Въпреки това не разполага с много време.

Егор дърпа крилото на вратата към себе си, ръждясалите панти скърцат, вратата отстъпва с усилие. Той се промушва през процепа и се затваря отвътре, за да не привлича вниманието на съседите.

В гаража се стеле сладникава воня — такава, че му се иска веднага да отвори вратите отново. Двайсетина тлъсти мухи се носят из тъмния гараж; Егор пали фенера и те се насочват към него — кацат на ръцете му, на шията, на челото, опитват се да плъзнат в крайчетата на очите му. Той ги гони, шътка им, убива една, но на останалите им е все едно — за няколкото дни, в които са били затворени, са полудели.

Егор размахва фенера, петното светлина шари по стените. Някакви стари списания, дървен стол, куки на стените, сандъци… Всичко надолу с главата. Всичко кафеникаво, лепкаво при допир. На места разляната тук кръв е неотличима от ръждивото желязо, тя самата е ръждиво желязо, опитва се да убеди себе си Егор. На куките за инструменти — засъхнал парцал от нещо, върху захвърлен на пода лост сноп червени коси, слепили се в кафеникави кълчища. Сърцето бие лудо. И освен задушливата и нежелаеща да се изветрее миризма във въздуха виси още нещо… Осезаемо, както става осезаем самият въздух, ако го загребеш бързо с длан. Чувството за неестественост на това, което се е случило тук.

Егор си спомня битката си с дългунестия Колцов — битката за телефона. Когато Колцов се спря миг преди да запрати в Егор камък; но едно е камък, а съвсем друго… Егор си спомня думите на Антончик, че са опявали двамата с покрити лица, защото е било страшно да ги гледа човек. Нима са могли така да се обезобразят заради телефона? Заради Мишелка? Само че на Цигал въобще никога не му е пукало за момичетата… Едва ли той би…

Може би не заради самия телефон, а заради това, което е било вътре в телефона, в паметта му? Но как са го отворили без паролата?

Егор шари по сандъците, стараейки се да не вдига шум, отлепва някакви прилепили се към пода рогозки, вдига килимчетата. Телефона го няма никъде. Мухите бучат непоносимо, сякаш са вътре в главата на Егор.

Може би той си е измислил всичко това?

Измислил е, че Цигал го е окрал, измислил е, че онзи е донесъл телефона на приятеля си, че те са се сбили именно заради айфона? Може би е бил някакъв обикновен битовизъм или… Или може би Цигал е почнал да му се натиска, а онзи го е… Ето, отец Данил точно за това говореше — Сатаната е обсебил и двамата. Похотта е греховна страст номер две. И гневът.

А на Мишел… Ами така, просто й е изтърсил нещо, за да… Трябвало е да я шашне с нещо загадъчно и я е шашнал. Колцов цял живот си е бил бърборко и въздухар… Само че ето че е умрял… Някак…

Напразно Егор беше дошъл в гаража му. Трябваше да се измъква и да ходи да се разкайва пред Полкан.

Да си признава, че у Колцов няма телефон.

Егор се изтупва, отваря вратата — и в падналия на пода клин светлина вижда нещо малко, бяло, омазано. Познато.

Той се навежда… Внимателно дърпа, отлепвайки нещото от обратната страна на гуменото килимче. Облива го пот.

Къс хартия. Страничка, откъсната от нечий паспорт. Страничката с графата „Деца“. И там в таблицата е написано име: Николай Станиславович Костров, 15 януари 2019 година.

Всичко започва да плава. Коленка. Кръстих го на дядо му. Любимият ми.

Всичко плава. Гаражът, стелажите, жуженето. Плават в пот.

На дядо му, моя баща. Коля. Красив и такъв смешен. Умник. Егор на моста. Зелената мъгла го облепва. Коленете му се тресат. Той изритва мъртвата жена. Знаеш ли как се обичат късните? А знаеш ли как се обичат децата, когато умрат преди теб?

Та той изхвърли паспорта й! Помни със сигурност как паспортът летеше към отровната вода, как пърхаше, разтворил пеперудени криле. Как така? Егор поднася изцапаната с кафяво страница към очите си.

Датата на раждане е оградена със синя химикалка. Той не я е ограждал!

Откъде?

Той затваря очи и там, в затворените очи, намира още късче спомени, което по-рано е било изгубено, смесено с въображаеми концерти на въображаеми стадиони.

Егор не може да гледа живата и усмихваща се жена, която току-що е била мъртва, каучукова. Сълзите му пречат да я гледа, главата го цепи. Затова откъсва страницата — там, където е паролата за телефона, страничката за момчето Коля — и я прибира, а останалото хвърля в реката.

Слага страничката в джоба си заедно с телефона.

И после тръгва напред — към онзи бряг, където хората равнодушно влизат във водата, за да умрат.