Дмитрий Глуховски
Граничен пост (65)

1.

Той излиза от арката, построена във вътрешността на арената — излиза като гладиатор, на когото предстои битка на живот и смърт.

Целият стадион е пълен с народ. Трибуните са пълни. Светлината от прожекторите заслепява очите, лъчите бродят из тълпата и навсякъде се виждат ръце, протегнати към него, Егор.

Хората крещят: „Егор! Егор!“.

Китарата се клати на гърба му като автомат, ремъкът минава през гърдите му. Той се спира насред арената, вдига ръката си нагоре — и трибуните започват да вият от възторг.

Егор отпуска ръката си — и воплите утихват: всички знаят какво значи това. Той моли за тишина, защото само в абсолютна тишина тази песен — главната му песен — ще прозвучи правилно.

Егор докосва струните и те започват да пеят многогласно. А на самия него му остава само да припява:

Оставихте ни разнебитен свят,

месото му цялото затворихте в консерви

да плюскаме рога, копита, е Пировият ни пир,

край огнищата дърпаме струни и нерви.

Оставихте ни свят без излишни хора,

наследихме безкрайната ви жилищна площ,

руини в урина вместо паднали църкви

и мумиите ви вместо чудотворни мощи.

Оставихте ни свят без вечни проблеми.

Кои сме, за какво сме и къде да отидем?

Отзад, отпред — все ярка светлина,

летим към нея, ще паднем и ще се изправим.

Трибуните подпяват с хиляди уста: „Ще паднем! Ще се изправим“, а после отново започват да скандират името му: „Егор! Егор!“. Прожекторът — описал кръг по разтворените длани, по хилядите светлинки фенери на мобилните телефони, които хората поклащат в такт с музиката му се прицелва в самия Егор, запраща милиони свещи точно в очите му. Женските гласове го молят:

— Егор! Егор!

Стадионът се разтваря, разтапя се, помръква. Егор повтаря, не желаейки да го изпуска:

— Ще паднем… И ще се изправим…

— Говори! Заговори!

— Той и преди това говореше.

— Егор! Чуваш ли ни? Егор! Ето, очите му се движат под клепачите. Дай още нишадър!

Вонята на нишадър в ноздрите удря веднага Егор накъде по челните дялове на мозъка и стадионът, пълен с фенове, пропада в нищото. Остава само прожекторът — наведена над него, насочена право в очите му ярка лампа, и две лица: майка му и завеждащата лазарета Фаина.

— Не. Почакай, почакай… Трябва да запомня…

Трябва да запомни думите на тази песен — абсолютно гениални думи, думите на песен, която ще стане завинаги негова визитна картичка, песен, с която ще обикаля из просторите на огромната страна, винаги и навсякъде ще събира пълни стадиони, хората ще идват, за да чуят поне веднъж на живо легендарната песен, химн на цяло поколение…

— Бълнува.

— Слава богу, че поне си отвори очите!

— Отпред е ярка светлина… Летим към нея…

Егор мърмори последното, което още не е изветряло от главата му, хваща се за тези безсмислени думи с последни сили, всичко друго през това време се отмива, отлита някъде в нищото и остават само тези голи несвързани думи за светлината. Утихват последните акорди. Мелодията също е забравена.

Болнична стая.

Майка му.

Какво се е случило?

Егор затваря очи, старателно зажумява, после отново ги отваря.

— Егор! Познаваш ли ме? Разбираш ли къде си?

— Да, мамо. Всичко е наред. Остави ме.

Тя се мръщи, но не възразява. А Егор, след кратък размисъл, протяга ръцете си — във вените му са забити иглите на система — към джобовете. Джобовете му ги няма, якето го няма, панталоните ги няма, той лежи под бодливото одеяло само по гащета. Безпомощно пита:

— А къде е телефонът?

— Бълнува, нали ти казах?

— Добре, Фая. Да му дадем да си отпочине.

— Не ми трябва да почивам! Имах телефон! Къде е?

— Шшш… Шът… Тихо-тихо.

Егор се предава: силите му са свършили, стаята и цялата Земя, в която се намира стаята, отлитат отвъд хоризонта.