Дмитрий Глуховски
Граничен пост (105)

7.

Стадионът.

Всички прожектори са изгорели — и тук е черно. Егор стои сам насред полето. Струва му се, че трибуните са пълни с народ — но никой не му ръкопляска, никой не крещи името му. Хората гледат към него от сенчестите си ложи в гробна тишина, изяждат го с очи, но не издават нито звук.

Егор взима в ръце китарата си — своята, любимата. Единственото му наследство, прощалния му подарък от избягалия от майка му негов баща. Докосва струните — те пеят. Пеят! А той се беше боял, че в този свят вече нищо няма да звучи.

Тогава защо трибуните мълчат?

Кой изобщо седи там, защо го гледат така, какво очакват от него?

Добре.

Егор има песен за тях. Той повтаря думите наум:

Всичко разпиляно. Всичко разрушено.

Безполезност. Безпризорност.

В света пукнатина. С малка ширина.

Безпросветност. Безразборност.

Безпътие, забрава,

безбожност, безкрилие,

полужена и полумъж,

безродиние, безлюбие.

Егор отваря устата си — и осъзнава, че са го лишили от глас. Измъкнали са гласа от него, изтръгнали са го с помощта на някаква хитра операция и сега той може само да отваря устата си безполезно — всичките сили от гърлото му са изчезнали. И ето че тези кукумявки, тези лешояди са кацнали там, на своите пръчки, и чакат той да започне да съска — и тогава ще се разкикотят. Не ти е съдено да пееш, Егор, не ти е съдено — нито това, нито нещо друго! Защото сега няма и къде да гастролираш, нали твоя Екатеринбург го смазахме и изядохме, и Вятка схрускахме, и Перм, и всичко, което е отвъд тях — всичко, което е отвъд реката, там сега има само сенки-сенки, тишина-тишина, ето какво е отвъд него, отвъд твоя мост, попитаха ни — отговаряме!

Безродиние. Безпризорност. Безродиние.

Трябва, трябва да изговори това — ако се получи, то и останалото ще се получи! Егор се пресилва, но го изговаря — и отваря очи.

Главата го боли чудовищно. Опитва се да се изправи — така му се вие свят, че му се налага да се облегне на земята. Диша бавно, брои до десет, до двайсет, до сто. Успокоява се, спомня си какво му се е случило. Докосва ушите си — в тях вече всичко се е съсирило. Колко е лежал така?

Звънти. Звънти главата му. И какво друго?

Заслушва се… Нищо. Пусто е там, пусто е и няма нищо повече освен звънтенето.

— Безродиние. Безпризорност.

Казва това — и го усеща само с гърлото си, а ушите му, пробити от желязото, са погубени. Ето. Ето ти музика, Егорка. Само едно звънтене сега — и завинаги. Той не искаше да се занимаваш, да свириш — и те изигра. Всеки си има свой пост… Аз не съм вечен, Егор. Ти ще продължиш.

— Мамка ти! Мамка ти, твар, тъпа гадина!

Тихо. Тихо.

Егор напипва чука на пода, вглежда се в сенките през процепа: какво има там? Сенките стоят мирно. Тогава той дърпа вратата. От онази страна никой не отговаря. Райберът се е изкривил и е заседнал, когато Траверса беше дърпал вратата към себе си. Егор се прицелва, измлатва го с чука — и след няколко удара успява да го избие. Блъска предпазливо вратата… Тя засяда в нещо меко.

Траверса лежи издъхнал, очите му са се завъртели, вижда се само бялото им. Раните му са ужасни — загадка е как с тях изобщо е можел да се държи на краката си. Беше стоял тук до края, през цялото време беше искал да изчака Егор, да го надприказва.

Егор се промъква през процепа и тръгва с чука в ръка обратно към този онемял свят — покрай блоковете — към двора на комуната. Вижда проснат човек без глава, в ръцете му има автомат. Във въздуха се носи миризмата на изгоряло. Главата я няма никъде. Егор трябва да вземе автомата, но му е страшно да докосва човека. После все пак заставя себе си да го направи.

Къде да иде?

В онзи вход, дето беше Мишел. Трябва да й помогне.

Налага се постоянно да се оглежда — без слух е страшно. Зад гърба му все се кълби нещо, събира се, носят се сенки. Някъде далеч припламват изстрели. Шест или седем души, всеки от които качен на ръцете на предишния, като тръстика се издигат към прозореца на третия етаж — към прозореца на изолатора. Тръстиката от хора се поклаща, но се държи. Най-горният с двете си ръце млати по стъклото, не се бои да падне долу, иска да освободи… Да освободи човека в изолатора. Полкан.

Излита фигура с брезентови криле — отсича долната става на тази човешка тръстика с автоматичен откос, тя се задържа така известно време, после всичко се срутва в калта. Егор се гмурка във входа, качва се нагоре, блъска вратите на чуждите жилища — дали не е тук тя? Дали не е тук?

Някой се мярка, беззвучно се хвърля върху него, той стреля от упор, автоматът кипи и подскача в ръцете му, насреща му омеква и пада едно тяло, второ… Учителката и Юлка Виноградова, и двете надупчени с олово и такива жалки пред настъпващата смърт, до сълзи жалки… И Егор не може да стреля в тях още по веднъж, за да ги довърши.

Поглежда на двора — някой скача през прозореца от четвъртия етаж надолу с главата и веднага друг повтаря след него, и още, и още — верига, семейство. Около влака проблясват изстрели, но само на две или три места.

Къде не е бил още? В кабинета на Полкан, това е на най-горния етаж, и в класната стая. Почуква на вратата на класната стая: туп, туп. Крещи с ням глас:

— Мишел! Там ли си? Аз съм, Егор.

Никой не отговаря. Почуква още веднъж — напразно.

Тогава все пак се качва етаж по-горе, влиза в празния Полканов кабинет. Кабелът на телефона е скъсан, книжата са разхвърляни, прозорците са отворени. Егор взима любимия пепелник на Полкан — червена чинийка с позлатен ръб, и я стъпква с крака. Стъпалата му усещат: хруп, хруп.

— Е, и какво сега? А?! Къде си, когато си нужен, мамка му?!

Няма го. Има някого, но не е той.

Спуска се обратно — вратата на класната стая е полуотворена. Искрящи очи. Мишел?

— Това съм аз!

Тя, изглежда, не го разбира. Гледа, гледа — недоверчиво. После все пак открехва неподатливата врата, маха с ръка — хайде тук.

Егор се вмъква при нея… Децата са тук. Сонечка Белоусова, единият Рондик, дребният умник на Виноградови и още Алинка Манукян. Запалено е фенерче, свети към дъската. На нея е написано някак с дребни букви „ЧУКАТ“ и до него „КАЗВАТ, ЧЕ ЕГОР“, и още: „НЕ ОТВАРЯЙ“.

Мишел, оцапана, с пътечки от сълзи върху кафявите бузи — му говори нещо. Той поклаща глава: не чувам, посочва ушите си. Тя се намръщва, сякаш не вярва — и изведнъж започва да се кикоти. Кикоти се и реве, беззвучно реве и беззвучно се кикоти. Също посочва ушите си.

Взима тебешира и написва на дъската: „НЕ ЧУВАМ НИЩО, ОГЛУШАХ“.

Той взима друг тебешир и й отговаря: „АЗ СЪЩО. САМ ГО НАПРАВИХ. САМО ТАКА МОЖЕШ ДА НЕ СТАНЕШ ТАКЪВ“.

Мишел се съмнява, но кимва.

Поглежда децата. Прехвърля погледа си към Егор.

Егор потреперва. Отговаря й с тебешира: „ТРЯБВА ДА ГИ ИЗВЕДЕМ ОТТУК, ЗНАМ КЪДЕ Е БЕЗОПАСНО. БОМБОУБЕЖИЩЕТО. ТАМ СЪС СИГУРНОСТ НИЩО НЕ СЕ ЧУВА“.

Тя кима.

Сгребва от дъската всички останки от тебешир — за да разговарят. Строява разплаканите деца. Убеждава Алина. Вдига на ръце Сонечка. Усмирява Рондик. Нещо им говори — тихичко, на всеки по нещо.

Егор се показва пръв на стълбите. Свети надолу. Пише с тебешира на стената за Мишел: „УЧИТЕЛКАТА Е МЪРТВА“. Превеждат Ваня Виноградов край майка му, като му прикриват очите. При входа надрасква: „СЕГА ТРЯБВА ДА ДОТИЧАМЕ ДО ЗАВОДА“.

Трябва да дотичат до завода — в полумрака, във вакуума, в звънтенето, в глухата езерна вода да дотичат, доплават до тъмните заводски корпуси. Ако се окажат първите в тях… Ще могат да се затворят там и зад вентилните чугунени врати никой няма да се добере до тях. А оттам… Оттам вече може да отидат където поискат.

И те тичат, всеки държи в ръката си детска длан, бягат бавно към очуканите заводски корпуси с обраснали стени, със срутени покриви, бягат, надявайки се, че това — това, което насочва танца на обсебените — няма да изпрати своите кукли да им преградят пътя.

Но в цеховете е пусто.

Всички сенки стоят мирно, лежат неподвижно. Те се спускат етаж по-долу и още по-надолу… Децата жумят, ръцете им тихичко вибрират като догаряща спиртова лампа — за нещо питат, за нещо плачат, сигурно искат при мама и тате. Но вече нямат сили да ги утешават и уговарят — трябва просто да ги мъкнат със себе си — надолу, по-надълбоко, в убежището.

И ето я вратата.

Егор пъха автомата в ръцете на Мишел, хваща вентила, приготвя се и започва да го върти по резбата, в кръг. Егор се вмъква в тъмнината пръв, размърдва я с лъча на фенера. Зловещо страшно е, но няма какво друго да се направи. Децата се боят да стъпят в черните недра, налага се да ги избутват.

После се затварят.

Сядат накуп. Забраняват на децата да се отдалечават.

Споглеждат се. Егор пише върху чугуна: „УТРЕ ЩЕ ИЗБЯГАМЕ. КОГАТО СТАНЕ СВЕТЛО“. Мишел го пита с букви: „КАКВО СТАНА С РОДИТЕЛИТЕ ТИ?“.

Егор отговаря: „НЕ ЗНАМ“.

После те отново хващат детските длани в своите — само така могат да почувстват, ако нещо не е наред. Угасват светлината, за да пестят батерията. Става толкова тъмно, сякаш са зажумели. Когато затвориш очи, няма никаква разлика.