Дмитрий Глуховски
Граничен пост (52)

11.

Мишел застава на колене. Повдига крайчето на покривалото, поглежда под леглото. Вързопът с консервите си лежи на мястото. Тя го измъква, развързва го, разглежда лъскавите кутии. Струва й се, че усеща миризмата на вареното месо направо през метала и през вонята на смазката, с която са намазани кутиите, за да не ръждясат.

Тя никога не го е обичала особено, изобщо месото не й е много нужно — има елда, обожава московска овесена каша, а и тези китайски ябълки… А тук изведнъж… Връхлетя я някак. Невероятно й се иска и е напълно невъзможно да го изхвърли от главата си.

Обсебване. И какво идиотско обсебване, мамка му!

Тя взима една консерва, като сомнамбул отива в кухнята и търси отварачка в миришещото на отлежал чесън и ръжда чекмедже с приборите. Напомня си, че не е искала да отвори нито една консерва, а да върне всичко на Кригов, за да не си помисли той нито за секунда, че я е купил срещу храна. И вместо това тя прехвърля лепкавите вилици и ножове, рови из по-далечните прегради и най-накрая, когато вече съвсем е изгубила търпение, измъква навън цялото чекмедже, което тревожно дрънчи, привличайки внимание към себе си: къде е тази проклета отварачка, мамка й?!

Не я намира! Хваща един обикновен нож, опира острието в кръглия капак на кутията и със замах на дланта опитва да забие ножа в тенекията — както дядо й прави. Но ножът се плъзга по смазката и отскача в пръста й.

Веднага шурва кръв!

Мишел някак я спира, рови по чекмеджетата, търси спирт и бинт — дядо й със сигурност имаше.

— Мишел! Мишел! Какво стана?

Баба й се е събудила, вика я от стаята.

— Всичко е наред, бабо! Спи!

— Падна ли нещо?

— Нищо не е паднало! Всичко е наред!

— Ела да ми разкажеш! Не чувам!

— После!

Добре поне, че дядо й го няма вкъщи.

Намира и бинт, и спирт. Раната не е дълбока, но е дълга. Мишел сама се бинтова, къса със зъби края на две, превързва се. Сяда до масата. Опитва се да успокои дишането си.

Баба й в стаята се заема да дудне:

Явно тъй е писано да бъде —

аз на трийсет да се укротя,

като опитен сакат пристъпвам,

здраво за живота се крепя.

Мила, трийсет скоро ще почукат,

за земята жаля всеки ден.

И затуй сърцето ми сънува

как във розов огън съм горен.

Че блестя, така блестя — изгарям…^[1]

По-нататък не го помни. Започва отново този куплет, и отново. После започва тихичко да плаче — или от това, че се е трогнала от стиховете на Есенин, или заради собствената си безпомощност.

В кухнята Мишел гледа проклетата консерва. Иска да я хипнотизира.

После става. Избърсва с парче бинт смазката от кутията. Отново взима ножа, изчислява по-внимателно — и го забива в кутията. Отначало едва-едва, после, с още един удар — по-надълбоко. И още, и още. След това го прекарва в кръг и отрязва капака. Маха го. Подушва.

А после мушка вътре вилицата и късче по късче изяжда всичко до дъното — за някакви си три минути. Отдръпва празната кутия от себе си и с ужас я гледа.

На Мишел й закъснява цикълът — вече със седмица.